Мирослав Христов
Манифест на зен рецензията в пет изречения
1. Зен рецензията не се стреми да анализира съдържанието или формата, а ги заобикаля и със страничен поглед наблюдава характерната им топография, флора и фауна, губейки се умишлено в странични улички, населявани от странници (вероятно далечни роднини на поета) и неопитомени животни с говорещи погледи.
2. Зен рецензията има поетична походка, разхожда се между думите, редовете и стиховете, без да търси проникновен смисъл, ритъм, рима или анжамбман, вслушвайки се единствено в тишината, заключена в книгата, шепота на страниците, суетната им разходка между пръстите.
3. Зен рецензията търси Другия поглед, необходим от една страна за излизане от авторитарния режим на Обичайния поглед с неговите термини термити, които изяждат безшумно леглото на стиховете, а от друга, цели бягство от понякога неумолимата скука на критиката.
4. Пишещият зен рецензия се води от Непоколебимата случайност при избора на книга, разтваряйки също така страниците на произволен принцип, може да чете от горе надолу, на обратно или само отделни стихове в разбъркан порядък, като накрая прочита цялата книга наведнъж отзад напред и при желание добавя не повече от едно изречение в самия край.
5. Книгата може да е на български или чуждестранен поет, може да е била четена, от нея да са останали само бледи спомени или това да е първа среща, по-важното е непосредственият контакт, който може да предизвика безброй глупави асоциации, така необходими на добрата зен рецензия.
М. Х.
Отправяйки поглед към втората си зен рецензия, си дадох сметка, че този път (д)зенът трябва да надделее над рецензията. При първия опит (брой 22, 2026) може би имаше твърде много рецензия. Сега ми се иска безмълвието да победи думите. Tова обаче е непосилна задача, затова оставям дзенът да се скрие в безмълвието на следващите думи. Ето го, гледам го как върви замислен по улицата с бял панталон с тиранти, потропва със своята пръчка в ръка и изчезва зад ъгъла.
Оказва се, че се захващам с един от съвременните ни дзен поети. Стигам до неговата книга, докато ръката ми блуждае по рафта с книги, както си повелява манифестът, т.е. осланяне на Непоколебимата случайност. Като се замисля, този начин за (не)критическо разглеждане на поезията като нищо можеше да се е пръкнало именно от магичните експерименти на Захари Захариев – поет и приятел, отправил се твърде рано към небесната градина.
Публиката се запозна с неговата поезия чрез активните му публикации във фейсбук (това гнездо на бръмчащи три милиона близо стършели от тишина), но основно чрез поетичната книга „Дзен пиян“, която излезе преди две години. Нейното излизане на бял свят (изд. „Кота 0“) съвпадна с кончината на Захари, което доведе от една страна до физическата му загуба, а от друга, до намирането му от четящата публика през стихотворенията и тяхното екстатично пресътворяване и бълнуване на езика. Това ми напомня как след първото четене на негови стихове, публикувани онлайн, веднага реших, че искам да се запозная с него. И това се случи малко след това, на едно четене на поети от конкурса „Веселин Ханчев“ в „Алма Алтер“ през април 2011 г., което може да е било първата му подобна изява, защото гласът му трепереше като след ужилване от стършел. Така го почувствах още по-близък.
Именно в „Дзен пиян“ поетичният му език заживя на онзи автономен остров на словото и започна да разказва по виртуозен начин своите митове чрез гласа на пълнокръвни образи и герои. По този начин той разсея съмненията в някои от нас, които считаха първите му опити за твърде наподобяващи магично-реалистичното или сюреалистичното. Този остров обаче реално изплува след пороя от думи в дебютната му книга „Наръчник за поетично митологизиране на града“. Точно за тази книга бих искал да помълча тук, защото е непозната. Тя беше издадена през 2017 г. от „Small Stations Press“, издателството на отишлата си също преждевременно поетеса и писателка Цветанка Еленкова.
Спомням си представянето на книгата в „Перото“ през есента на същата година, монолога на редактора Кирил Василев, който нарича поезията на Захари онирическа и очертава езиковите й достойнства чрез нейната откритост, преднамерена словоохотливост и поетичност в противовес на ширещата се лаконичност и прикриване. Как събира отново в едно разпадналия се свят. Самият Захари от своя страна сподели, че митологизирането на града минава през възприятието на двама влюбени, през конкретни образи на животни, напр. кучето, котката, хамелеона. На самото представяне имаше десетина души, а след официалната част продължихме в „Габа“. После всичко потъна в мрак и студ.
И ето че докато пиша, на това място в текста като зъл дух, освободен от бутилката на спомените, отново се появява дзенът. Знам го какво иска – да спра потока на мисълта и вкупом да попаднем с четящия в полето на интуитивното. Въобще целта му е една пълна каша, пропадане в безтегловен полет в бездната, пълна промяна в начина на възприемане. Ето го седнал пред мен на масата, гледа ме с бистрите си очи зад очилата, точи брадата си, пуши свита цигара и се усмихва дяволито. Ами сега накъде? Искаш ли да те ударя с моята тояга жезъл, че да поумнееш, а? Предавам се.
Тогава да се хвърляме с главата надолу в „Наръчник за поетично митологизиране на града“. Веднага чувам един коан да гласи „Ако една гора се превърне в град, тогава градът превръща ли се в гора“. Сигурно, щом вървейки между дърветата, градът извира от почвата на езика и ни отнася като портокалови клонки до близкото гробище, в чиито крипти дънери сънуват живи мъртъвци. Едно портокалово гробище с цитрусови кръстове и ухание на цитрусово мляко, в което зреят портокалови алеи от главите на успиващите се, а долната им устна, изтръпнала в земя, изсмуква соковете. Това е невидимият преход на горите в градове, възпяван от проклинащия глас на хор.
Така е по-добре, усмихва се дзенът. Така говори книгата. И глади брадата си брадатият мошеник.
Лорка, Дилън Томас и Биньо Иванов седят на една маса и Саломе ги замеря с мандаринови кори. Саломе е катедралата, изяла своите богомолци мандарини, сега къса главите на поетите и разпуква мощната им тишина от звуци. Невидима ладия понася труповете им и невидимите ветрове на думите им. Главата на луната ги кръщава, а Захари Захариев като един Херон повежда поетите на едно пътуване към село Камен, Сливенско.
Градът гора е песента на коренищата. Няма наръчник за него, само котка Буда, която издрасква в дъното на ириса пейзаж, само самоубийци дървета, забравили да смучат живителния сок. Еднозъбата уста на брадвата дълго ги хапе, по клоните и вените им потичат призраците на дърветата, а богомолки късат главите си в подноса сребърен на отраженията…
Все пак не се престаравай, обажда се пак.
Така му се пада, затова продължавам с облото око на хамелеона, в което небето е черно и всички цветове са други. То ухае като огледало, което се троши безкрайно, вавилонският му език ражда зверски сънища, които разпукват мощна тишина под фенерите на кръвожадно бели звуци.
Дзенът най-накрая изчезва, остана само дървената му пръчка. Днес е в стаята на моя син, който също се казва Захари. Поетът Захари Захариев също изчезна, но го има в написаното от него. А пък от издателства „Кота 0“ подготвят цялата негова събрана поезия да излезе до края на годината.
Захари Захариев, „Наръчник за поетично митологизиране на града“, изд. „Small Stations Press“, С., 2017
