От германския литературен печат
Къде свършва естетическата свобода на артиста и къде започва тихият натиск на политическия конформизъм? Този въпрос доминира по културните страници на някои от големите германски вестници през последните месеци. В ера, в която институциите изискват от творците ясни морални декларации, а пазарът налага филтри на „политическа коректност“, немскоезичната преса бие тревога за настъплението на една нова, коварна форма на автоцензура. Дебатът се води на два фронта: чрез теоретични анализи на политическата намеса в културата и чрез личния отпор на самите автори.
Опасността от държавното „одобрение“: Случаят с Наградата на германските книгоразпространители
В обширен коментар за авторитетния седмичник „Ди Цайт“ се анализира опасна тенденция, която засяга самата сърцевина на независимата културна инфраструктура. Повод за дискусията станаха дебатите около „Наградата на германските книгоразпространители“ и фигури като публициста и сегашен министър по въпросите на културата и медиите Волфрам Ваймер, които осветиха нарастващото напрежение между държавните културни органи и интелектуалната независимост.
Основният извод на „Ди Цайт“ е притеснителен: държавното финансиране и официалните отличия тихомълком започват да се превръщат в инструмент за идеологическо направляване. Вместо да подкрепя естетическото многообразие, политическата конюнктура започва да изисква от културните субекти – издателства, книжарници и фестивали – своеобразна декларация за политическа лоялност. Когато „държавното одобрение“ или липсата на критика към управляващия разказ станат неписан критерий за оцеляване, културата губи своята най-важна функция: да бъде коректив и зона на свободно мислене.
Този нов натиск не идва с бруталните забрани на класическата тоталитарна цензура, а под формата на „мека сила“ – чрез административни бюджети, грантове и покани за престижни форуми. Това създава култура на доброволно съглашателство, при която творците сами стесняват хоризонта на изказа си, за да не изпаднат от официалните списъци за подпомагане. Този процес води до подмяна на критериите за художествена стойност с критерии за политическа целесъобразност. Подобен модел превръща изкуството в конформистка украса на властта, лишавайки го от критичното му острие – феномен, който българският читател познава твърде добре.
Лейла Слимани: „Писателят няма мисия да бъде морален пример“
На този институционален натиск се противопоставя гласът на творците. В емблематично интервю за културния раздел на „Зюддойче Цайтунг“, дадено по повод новия ѝ роман „Предай огъня нататък“, френско-мароканската писателка Лейла Слимани отправя радикална критика към съвременната мода на цензуриране, пренаписване на текстове и изискването за „добър тон“ в литературата.
Слимани е категорична: „Днес преживяваме триумф на новия пуританизъм. Навсякъде около нас се издигат трибунали, които съдят художествената измислица според законите на ежедневния морал“. Писателката атакува възхода на т.нар. sensitivity readers (консултанти по чувствителност на съдържанието) в големите англосаксонски и европейски издателства. Според нея идеята, че един външен администратор трябва да проверява дали даден текст няма да нарани нечии чувства, е „интелектуална капитулация“ и смъртна присъда за въображението. Литературата, настоява тя, съществува именно за да ни среща с чуждото, с опасното и с дискомфортното. Тя не е терапевтична сесия, а територия на екзистенциален риск.
Особено застрашени от този конформизъм според Слимани са жените писателки. „От нас се очаква да пишем само за позитивни модели, да изграждаме безупречни образи на еманципирани жени. Това е убийство на женския самообраз! Жената в литературата има право да бъде слаба, грешна, жестока, егоистична или объркана. Тя има право да бъде пълнокръвно човешко същество, а не плакат на някоя идеология.“ Пред „Зюддойче Цайтунг“ Слимани призовава авторите към бунт срещу пазарния и социален конформизъм: „Писателят няма мисия да угажда на публиката или да бъде морален пример. Нашата единствена лоялност е към истината на езика дори когато тази истина боли или изглежда скандална“.
Обединени, тези два дискурса от германския печат очертават контурите на една нова културна Студена война. Големият парадокс на нашето време се състои в това, че заплахата за словото вече не идва от репресивния апарат, а от самите структури, създадени да го пазят и развиват. От една страна, административният апарат и корпоративните издателски стратегии се опитват да инструментализират културата в името на социалния мир, пазарната безопасност и правилните послания. От друга страна, голямата литература настоява за правото си на риск, провокация и радикална свобода. Дебатът показва, че борбата срещу новия конформизъм не е локален провинциален проблем, а фундаментално изпитание пред интелектуалния елит на съвременна Европа. Езиковият и идейният конформизъм, веднъж допуснати в литературата, бързо колонизират и цялото ни обществено пространство, превръщайки мисленето в чиста формалност.
ПЕТКО ХРИСТОВ
