Йоан Иванов
Литературата е способна да издигне най-обикновените, най-баналните човешки преживявания до духовните висини на съществуването. В последния си роман Владимир Зарев се е опитал да направи обратното – да свали Божественото, Божествения език тук долу, сред хората и техните дребни животи.
Задачата, която си е поставил, безспорно е сложна. Ще оставим настрана въпроса дали трябва да се пише такава книга, как тя ще се приеме от вярващите читатели и т.н. Това не е първото подобно произведение (на българската публика са познати например „Последното изкушение“ на Никос Казандзакис и „Жажда“ на Амели Нотомб), а освен това е и разбираемо за един автор от ранга на Зарев да се заеме с подобно предизвикателство в края на творческия си път.
По-интересно е какви са последствията за сюжета от това решение. Основните моменти в живота на Исус Христос са известни на повечето читатели – раждането му, покръстването, чудесата, разпването и възкресението. Затова и обикновено в литературните версии на евангелския сюжет на преден план излизат не големите житейски събития, а напротив – това, което е станало между тях, в промеждутъците и прекъсванията. Романът на Зарев се случва тогава, когато в библейския текст нищо не е станало. Това е освобождаващо за автора, но и капан, защото страничните събития привличат повече вниманието от главните. Второ, първоличното водене на повествованието предполага по-голяма психологизация на персонажите, задълбочаване във вътрешния свят и собствените преживявания на разказвача. Предполага проблематичност и вътрешна борба, които пък влизат в директен сблъсък с фигурата на Божия син. Владимир Зарев е разрешил тези две, присъщи на подобна книга, противоречия по свой начин, на места успешно, на други – не чак толкова.
По линия на събитията той уплътнява юношеския живот на Христос с пребиваването му в училището, а фигурата на Сара и първото влюбване дават дълбочина и определено доизграждат образа. Най-противоречивото и оригинално решение на романа е при дългото странстване на Исус по света – преминавайки през пустинята Гоби, той стига до Хималаите и срещите, които има там, са видени като решаващи за оформянето на идеите и възгледите на неговото ново учение. Безспорно този елемент е най-големият риск, който текстът поема и за читателите той ще бъде приет или като прозрение, или като подигравка – нищо по средата.
По линия на първоличното повествование могат да се очертаят няколко момента. Езикът на разказвача е ясно забележим, той е на моменти архаичен, изобилства от сравнения и се опитва да се доближи до някакво библейско звучене. Реката тече притулена, пустинята „мирише на несвървшване“ и др. Това допринася за издигането на главния персонаж над обикновеното, като едновременно запазва и човешкото в него. На места обаче разказването става твърде дидактично, ясно започва да прозира гласът на автора или редактора, който е сметнал за необходимо да обясни някои неща на съвременните читатели. На няколко пъти разказвачът казва: „Добре е да спомена“.
Романът успява много добре и последователно да изгради образа на Христос. Докато е по-млад и докато странства, той има идеи, хрумвания, които идват и си отиват, без да могат да бъдат осъзнати напълно. В края на своя път той вече стига до завършени философски наблюдения и прозрения.
„… Защото на Кръста щяха да бъдат разпнати едновременно Човекът, но и Богът, наказани за своята преминала всякакви граници греховност щяха да бъдат човеците, но и Богът, чудовищното страдание щеше да претърпи Човекът, но и Богът, раждащата тленност, ала и раждащият дух.“
Проблематизирано е отношението на Христос към човечеството – той изцелява хората, но не винаги е способен да изпитва любовта, която самият той проповядва, а вместо това се появяват чувства на безразличие, дори презрение, самота. Болката, телесното и страданието са основни теми на романа и тях Зарев развива по интригуващ и задълбочен начин.
Останалите персонажи, от друга страна, остават единствено скицирани. Те се появяват само като декор и им липсва пълнота и психологически характеристики. Единствено при образа на Юда има вглеждане, но и то остава по-скоро недоразвито. Това безспорно е свързано с най-голямата слабост на романа – той е твърде кратък. Не е дадено необходимото време на всички идеи да се развият докрай, на героите – да придобият плътност, разказът сякаш бърза да мине през познатите ни моменти и да приключи.
Видимо е, че тази книга е значела много за Владимир Зарев и че той е вложил много в изграждането на едно искрено религиозно, но не по-малко интересно литературно произведение. Книгата има необходимата дълбочина и сериозност, но сякаш накрая той се е отказал от своите читатели. Усъмнил се е какво знаят и не е повярвал, че биха искали да прочетат повече. Направил е чудесата, а сам е отказал да повярва в тях.
Владимир Зарев, „И аз слязох“, ИК „Хермес“, Пловдив, 2025
