Ирина Калбанова
„Антигона“ е един от онези големи текстове, които с неизчерпаемия си интерпретативен потенциал сочат тъкмо към мястото на една истина, която е от порядъка на общочовешкото. Още повече, това е трагедия. Лакан казва, че трагедията е в основата на нашия опит[1], т.е. на психоаналитичния опит, и това се засвидетелства от ключовата дума катарзис, обща и за двете полета.
Както е известно, понятието „катарзис“ препраща към началото на психоанализата и към началото на творчеството на Фройд. В „Изследвания върху хистерията“, разсъждавайки за катарзиса, Фройд подчертава, че катарктичният ефект, разтоварването на един афект, останал закачен към спомена, се постига само ако има реакция, адекватна на травматичното събитие. С абреакция пък той означава съответствието на такова действие в словото. Макар и това разбиране със сигурност да се явява недостатъчно днес, можем да отбележим, че Фройд определя тъкмо като катарзис снемането на неизбледняващите травматични спомени, които поддържат един парадокс на паметта, иначе подвластна, както знаем, на изхабяване и забрава.
От друга страна, думата „катарзис“ има древногръцки произход и препраща към определението на Аристотел на трагедията в неговата „Поетика“. Трагедията цели катарзиса – очистването на емоциите, което се постига „чрез състрадание и страх“ благодарение на мимезиса, на подражанието, което се извършва чрез действие.[2] Лакан подчертава, че ние традиционно превеждаме този вид катарзис като пречистване[3]. Kαθαρός[4] означава някой или нещо чисто[5]. Извеждайки чистото като означаващо, Лакан ни казва, че тук ще го интересува самата същност на трагедията.
И така, ще ни бъде предложена една интерпретация, която се явява новаторска и не съвпада с никоя от предишните – интерпретация, която се основава на разработките на желанието, които ще добавят нещо ново към разбирането на трагедията, и по-специално – на функцията на катарзиса. С какво ни приковава Антигона? На какво се дължи „непоносимият ѝ блясък“? От какъв порядък е красотата на Антигона? Тук Лакан ще ни предложи нещо радикално – тя черпи своя блясък от позицията, в която се намира, която е в промеждутъка между две символно разграничени полета.[6] Тъкмо тази позиция Лакан ще се опита да очертае. И още: „Антигона наистина ни показва точката на фокус, която определя желанието“[7].
Антигона е осъдена, задето престъпва заповедта на Креон и погребва символно мъртвото тяло на брат си Полиник, посипвайки воал от пръст върху него. Историята се основава на събитията, последвали изгнанието на Едип и неговото проклятие над синовете му – Етеокъл и Полиник. Те се впускат в братоубийствена война за Тиванския трон. Етеокъл се възкачва, уви, за кратко на трона, докато Полиник се жени за дъщерята на царя на Аргос, Аргия, и тръгва да завземе трона на Тива в похода, известен като Седемте срещу Тива. Двамата братя влизат в единична схватка и се убиват един друг. Креон, братът на Йокаста, се възкачва на трона и сгодява сина си Хемон за Антигона, най-голямата дъщеря и наследница на Едип. Той заповядва Етеокъл да бъде погребан с почести, а за Полиник отрежда най-тежкото наказание – отказ от погребение, задето се е изправил срещу полиса, и също така налага смъртно наказание на всеки, дръзнал да наруши заповедта му.
Известно е, че погребението на мъртвите е абсолютно задължително за древните гърци и незачитането му води до разгневяване на боговете – то е от порядъка на божествения закон. И все пак отказът от погребение е легална, тежка форма на наказание за онези, които извършват държавно предателство или оскверняване на храм.[8] Така тиранът Креон изхожда от позицията, че действа в името на полиса, докато Антигона следва божествените закони. Лакан обаче ще прецизира последното твърдение.
Това, което не можем да не отминем, е въпросът откъде произтича убедеността на Антигона. Антигона не преговаря; не преформулира; не реартикулира; не отстъпва. Можем да се запитаме откъде тя черпи своята убеденост и какво я поддържа. Тук ще поставим хипотезата, че убедеността е ефект на едно чисто структурно отношение, към което същевременно тя сочи.
Още в началото на трагедията Антигона заявява на сестра си, че отива да погребе брат си, който е не само ἀδελφός – ами αὐτάδελφον, брат от същите родители, от същите майка и баща. С това, както отбелязва Лакан, още от самото началото трагическият момент е поставен, той е тук. Антигона не идва да обсъди въпроса, а единствено да каже на Исмена да се присъедини, до степен, че в речта ѝ се наблюдава известен цинизъм и жестокост, както отбелязва Лакан.
В същото време какво е за нея брат ѝ? Тя не се интересува от диахронното измерение – че Полиник е участвал в обсадата на града, че е загинал в братоубийствена схватка с другия ѝ брат Етеокъл, и пр., и какво би могло да произтече по-нататък от всичко това. Тя просто настоява: „Той е мой брат“. Тук Антигона е водена не от историята, не от това кой е Полиник в описателен смисъл, а от самото му битие, че е неин брат, т.е. от едно означаващо. Тя го нарича „него, милия“, „любимия свой брат“[9]. Има един известен момент, докато я отвеждат от града към нейната гробница, когато тя казва, че ако остане без съпруг, може да се омъжи за друг; ако загуби дете, може да има дете от друг, но „мъртви днес са моите родители и брат не ще да имам вече никога“[10]. Брат ѝ е незаменим – едно означаващо, което не може да бъде изоставено, което се налага и настоява.
Лакан подчертава, че онова, което трябва най-напред да забележим, е, че Антигона не може да забрави коя е и откъде произхожда. Трябва да си дадем сметка за точката, в която е – тя не може повече, животът ѝ не си струва, тя живее „в спомена за непоносимата драма“, „в семейството на Креон, подчинена на неговите закони и това ѝ е непоносимо.“[11] „Тъкмо тази μέριμνα за Лабдакидите тласка Антигона към пределите на ἄτῃ.“[12] Мέριμνα, това е загрижеността, заангажираността, тревогата за Лабдакидите. Можем да кажем, че това съответства на една импликация във веригата от означаващи на Лабдакидите, от която Антигона не може да се откъсне и не може да се отмести. Така тя отива към своята беда, ἄτῃ. Лакан неколкократно подчертава, че в думите на хора Антигона не просто достига, тя настоятелно търси своята ἄτῃ, и то чрез желанието си. Трябва обаче да отбележим, че на практика актът я праща натам. Така, освен заангажираността, затормозеността от Лабдакидите, има и един акт, който финално довежда Антигона до нейната зла участ. Лакан настоява също така, че това ἄτῃ, мястото, където Антигона се ситуира, идва от Другия. Той отбелязва, от една страна, колко много тя е водена от своите означаващи, брата, от една майка и баща, резултат на инцестното престъпно желание, и Антигона като „охранител“ на един престъпник, Полиник, а от друга, спекулира, че ако полисът беше решил друго за Полиник, може би и Антигона нямаше да свърши така.
И така Антигона погребва Полиник, „за да го скрие от погледа“. Същевременно разлагащото се тяло на Полиник, храна за птици и псета, което разнася миазми из полиса и обижда боговете, присъства имплицитно почти до края на действието – една фигура на реалното, което винаги е тук, което ек-зистира отвъд езика.
Антигона погребва символно Полиник, за което Креон постановява възможно най-ужасното наказание – да бъде погребана жива в каменна гробница. Забелязва се огледалното отношение: Полиник – мъртъв, но непогребан; Антигона – жива погребана. Образът, на живия, затворен в гроб, е това, „около което се завърта оста на пиесата“[13]. Оттук нататък ще става въпрос за Антигона, разположена в пространството, в полето, „в което животът се обърква със сигурната смърт, преживявана като антиципация, смърт, нахлуваща в живота, живот, встъпващ в смъртта“[14].
Тъкмо в този момент, подчертава Лакан, хорът пее за Ероса „всепобеден в бой“, любовта, която ни подлудява и „побеждава копнежа, който блести светло“[15]. „Тази история ни подлудява (…). А именно, за това дете ние сме обзети от това, което текстът нарича с термин, чието значение ви призовавам да запомните, ἵμερος ἐναργὴς.“[16] За него буквалният превод на фразата е „желанието, направено видимо“. И „Ето това се явява в момента, в който ще се разгърне дългата сцена на осъществяването на наказанието.“[17] Следователно, когато Лакан говори за отражение на желанието[18], в това пространство между една смърт и друга, има предвид оптическо отражение, има предвид ἵμερος ἐναργὴς, буквално – желание, направено видимо.
Антигона действа, водена от своето желание, по силата на закон от друг порядък, тук не става въпрос нито за писаните закони, νόμους, нито за божествените „Ни Зевс ми повели това, ни Правдата“[19]. Става въпрос за онова, което „действително е от порядъка на закона, но не е развито в никоя означаваща верига, в нищо“[20]. Това е чисто структурно отношение. „Моят брат е моят брат“ „Моят е брат е това, което е, и понеже той е това, което е, и само той може да бъде това, затова аз пристъпвам към тази фатална граница.“[21] Антигона не се реферира към никой друг закон, освен към този, който се явява в езика по неизменен начин. И това означаващо я хваща, като нещо фиксирано, преди всяка възможна трансформация. Същината на Антигона е това, нейната позиция, която е непоклатима. Антигона не може да реартикулира. Така стойността на Полиник е в езика.[22] Антигона се държи за тази чистота, за това отделяне на битието от всички исторически характеристики. Това създава един вид граничност, поставя я на една определена граница. Още повече, нейният живот няма смисъл, не може да се живее, освен ако не е на тази граница. „Само оттам тя може да го живее под формата на онова, което е изгубено.“[23] Лакан настоява, че Антигона е заявила от самото начало: „Аз съм мъртва и искам смъртта“[24]. И все пак не бива да разбираме това буквално. Такова твърдение по-скоро съдържа парадокс. „Антигона се представя се като αὐτόνομος, чистата и проста връзка на човешкото същество с онова нещо, което то по чудо носи, а именно означаващия срез, който му придава тази непреодолима мощ на битието, това, което е.“[25] Лимитът, за който става въпрос е тъкмо този на пораждането на битието на човешкото желание чрез и във езика, от другата страна на което е тягата на смъртта.
„Тя ни отвежда тъкмо до лимита на възможното, до чистото желание, чистото и просто желание за смърт като такова. Това желание тя въплъщава.“[26] Тук Лакан е радикален. Трябва да кажем, че такова твърдение отваря път към редукционизъм. За да избегнем това, можем по-скоро да се запитаме какво е това напрежение между желанието и смъртта, което се подочува през цялото време на коментара му? Как желанието се артикулира с мéримна, с импликацията на субекта в означващата верига? Тук Лакан позиционира желанието между означаващото (Лабдакидите, брата) и смъртта. Това следователно е и моментът на среза на езика – от едната страна е означаващото, а от другата – смъртта като предел на мислимото и на битието. Желанието се разполага на прага на смъртта благодарение на означаващото – на отстояние от нея.
Така „гражданската смърт“ праща Антигона извън обмена на равнището на социалното, извън логиката на диахронията, в една фиксисирана точка. Антигона не само е водена от своите означаващи, а се държи твърдо за тях. От едната страна следователно е чистото означаващо. От другата – смъртта като предел, като небитие, като онова, което анихилира всяка символизация. Оттам и риданията на Антигона пред прага на гробницата. Така Антигона се определя от закона на означаващото (а не на полиса, нито изцяло от божествения закон), от умъртвяващото желание на Лабдакидите. В напрежение със смъртта, тя се разполага на границата на символа, на прага на смъртта, в междинното пространство. Така желанието се явява в междината между една смърт и друга.
Тъкмо затова Антигона се отнася спрямо Креон като синхрония спрямо диахрония. Тя представя една друга етическа структура, разполагаща битието, означаващото, смъртта и желанието, а той е този, който може да реартикулира, да се премества, за да извърви пътя на трагедията.
Библиография
Аристотел, Поетика, прев. Кръстьо Генов, Петър Радев, 1947. Електронна обработка: Боряна Митева, 2008, https://theseus.proclassics.org/
Софокъл, Трагедии, прев. проф. д-р Александър Ничев, Народна култура, София, 1982.
Breuer, J., Freud., S., „Studies on Hysteria“, The Hogarth Press & The Institute of Psycho-Analysis, London, 1956 at Internet Archive, https://archive.org
Lacan, J., „Le séminaire, Livre VII, L’éthique de la psychanalyse“, Éditions du Seuil, Paris, 196.
Hall, E.M., „Aristotle’s theory of katharsis in its historical and social contexts“, in Erika Fischer-Lichte and Benjamin Wihstutz (eds.) Transformative Aesthetics. London: Routledge, 2017 at https://www.academia.edu/
Rosivach, V.J., „On Creon, Antigone and not Burying the Dead“, 1983 at rhm.uni-koeln.de
[1] Lacan, 1986, с. 286.
[2] Аристотел, Поетика, 2008.
[3] Lacan, 1986, с. 287.
[4] Следвайки Лакан, запазвам гръцката ортография на изведените от него означаващи.
[5] „Гръцкото съществително име katharsis е свързано с основния глагол kathairein, който може да означава много неща: изчиствам, пречиствам, премахвам вредители чрез опушване, прочиствам, продухвам, отвеждам навън, отмивам, подрязвам (дърво), вея (зърно), плевя (земя) и рафинирам (злато)“, Hall, 2017.
[6] Lacan, 1986, с. 290.
[7] Ibid.
[8] Rosivach, V., J., 1983.
[9] Софокъл, Антигона, с. 181.
[10] Пак там, с. 215.
[11] Lacan, 1986, с. 305.
[12] Ibid., с. 307.
[13] Ibid., с. 311.
[14] Ibid., с. 291.
[15] Софокъл, Антигона, прев. проф. Александър Ничев, с. 211.
[16] Lacan, 1986, с. 311.
[17] Ibid.
[18] Ibid., с. 291.
[19] Софокъл, Антигона, с. 195.
[20] Lacan, 1986, с. 324.
[21] Ibid.
[22] Ibid., с. 325.
[23] Ibid., с. 326.
[24] Ibid., с. 327.
[25] Ibid., с. 328.
[26] Ibid., с. 329.
