Камелия Спасова
Заредена като пушка, цял ден преподавам Томас Ман. Хитро скроеният номер от моя страна цели да се настроя на тази вълна за вечерта, когато трябва да кажа две думи за новоиздадения роман „Изповедите на авантюриста Феликс Крул“ в превод на Жанина Драгостинова. Събитието е в рамките на Cinelibri, непосредствено преди прожекцията „Zauberberg – Thomas Manns Jahrundertroman“ (2024), документален филм на Андре Шефер, посветен на сто години от създаването на „Вълшебната планина“.
Ето как, подсмихвам се вътрешно, ще мога да бъда на ниво в рамките на двайсетина минути, колкото са ми отпуснали организаторите. Най-напред с бакалаврите нищим „Смърт във Венеция“, а животът на самия Ман е поднесен в дълга скоба през чудесната фикционализирана биография на Колъм Тойбин „Вълшебника“ (ICU, 2023). Идва ред на магистрите, където работим световната литература като околосветско пътешествие през „Пътуване по море с Дон Кихот“, едно много ефирно есе от Томас Ман. Удобен повод да минем през географията и коспомолитния усет във „Феликс Крул“ от Рейн на Майнц, Франкфурт на Майн, Лисабон и разбира се, Париж като световен център, наред с очевидното – планираното околосветско пътешествие на главния герой, предрешен в чужда самоличност. Доволна от лекотата, с която свързвам „Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“, решавам да избистря нишките в главата си на кафе с чийзкейк, а и да събера всичко, което кипи в мен във въпросните две думи или двайсет минути. Тогава рязко се случи магията – времепространственият континуум се пречупи, действителността се превръща като извадена от „Феликс Крул“.
Вървя по улица „Кракра“ и си мисля за измамата и колко отвратителна може да бъде голата истина. Погледът ми свърва настрани, където една жена съблича блузата си и остава дибидюс гола – навън е ветровита есен, шапките и ръкавиците са вече извадени. Миризмата на жената ме застига, сплъстените ѝ коси, раните по тялото заковават погледа. Мога ли да изпитам всесимпатия, за която говори Феликс Крул: възможността за преодоляване на изначалното отвращение от другия, любов като минаване отвъд ентропията, доближаване до това същество, приемане на тази форма на човешкото като част от пъстрата панорама на света, в която крайната нищета седи редом до чийзкейка с чия. Мога ли да се превъплътя, да се въвлека в нея?
В кафенето е топло и претъпкано. Сядам в съмнителна близост до добре сложения господин, който минава четиридесетте и кожата му е свежа. Нервен е, седи на празна маса, но щателно охранява стола срещу себе си – няма нито кафе, нито торта, – сякаш тихо нещо си говори, нещо проиграва в главата си, без устните му да се помръдват. След малко картинката кристализира – идва жена, трепетната ѝ рокля издава готовност да се представи в най-добрата светлина. Официалният тон на поздрава показва, че още нещата не са станали. В този момент записвам в тефтерчето си: изкуството на съблазняването, изваждам си изречение от романа „Какво единодушие в желанието да се оставиш да бъдеш прелъстен!“. Мислите ми се въртят около житейски избор дали да се оставиш да бъдеш баламосан или да минеш на другата страна и да разкриеш измамата. Феликс Крул размишлява върху този въпрос при срещата с шармантния актьор, виждайки го зад сцената – свалящ грима си, пъпчив, недодялан, този, който допреди малко е омагьосвал публиката в театъра. Не са достатъчни маскирането и дистанцията, необходимо е и желанието да се оставиш да бъдеш измамен. Жената до мен чурулика, а мъжът е доста скован и напрегнат, но решително подема темата за юга и как обича Сицилия. Ще ми се да ги наблюдавам по-концентрирано, както е правил Томас Ман, когато наподобявал жестовете, движенията и приказките на своите гости и понякога ги изпращал дълго с поглед през прозореца си, докато те се отдалечават. Повтаря ги, изкуството да наподобиш.
Комичното идва с прекъсването и нарязването на епизоди. Феликс Крул е Аполонова самопародия на фигурата на твореца, след мрачната Дионисова версия на Адриан Леверкюн от „Доктор Фаустус“. „Феликс Крул“ е пародия на образователния роман и автопародия на цялото творчество на Томас Ман. Двойственият живот на Феликс отказва фиксираните идентичности, той непрекъснато играе – ту на слуга, ту на господар; ту на измамник, ту на вълшебник; ту на съблазнител, ту на съблазнен. Важното е играта да не спира и ролите да се сменят. Човекът е и творец, и самата творба. Томас Ман в писмо до дъщеря си Ерика от 7 юни 1954 г. цитира „Фауст“ на Гьоте, после добавя за Феликс Крул: „Със сигурност това не е много достойно произведение. Правилно ли е човек да празнува осемдесетия си рожден ден с такива компрометиращи шеги? Какво е по-нежелано от изтощителната разпуснатост? … Не мога да не мисля, че би било по-добре, ако бях напуснал този свят след [моя Доктор] Фаустус. В края на краищата, това беше книга със сериозност и определена сила и би била подходящ финал на труда на един живот“. Но той знае, че само иронията може да свърже противоречията.
Върховната точка на шегата в стил Феликс Крул в този ден е на самата сцена в кино „Одеон“. Не очаквах вживяването в романа да ме застигне дотам, че пародийно и мен да катурне. Точно подхващам темата за напора в речта на професор Кукук и невъзможността той да бъде прекъснат, и бивам прекъсната. Позволявам си самоиронично да смигна с репликата както сега аз пред вас. Нетърпелива дама с лилаво бомбе, дошла да гледа художествена екранизация на „Вълшебната планина“, бурно изръкоплясква – това за нея е дрън-дрън-дрън преди един голям филм и тя си настоява на своето. Овладявам се, събеседничката ми съобщава, че тази дискусия е част от програмата, обявена е във всички социални мрежи. Окопитвам се и продължавам, залата е пълна, но е ясно, че каквото има да казвам, трябва да е в няколко изречения. Формата е изкуство на самоограничаване. Налага се да сведа всичко до една мисъл. Но моята дама не ще и да чуе. Вече е взела нещата в свои ръце, ръкопляска отново и е привлякла на своя страна още трима души. Залата тихо се възмущава. Над сто души искат да продължа, трима не желаят повече празни приказки. Културата е слаба срещу пряката агресия.
Моля за едно последно изречение: измамата е част от репертоара на живота, илюзията е трик за отваряне към жаждата за живот; а за този, който се отказва от думите като празни приказки … и тук соча с пръст моето лилаво бомбе през прожекторите… за тях остава крайната истина: „Човекът, пък бил той красив, бляскав и млад, вътре е само черва и смрад“. Цитирам Феликс Крул, който ги изрича пред провала си да съблазни португалката Зузу, защото тя на всичко му отговаря „Дъра-бъра! (…) Само сладки дрънканици, за да ни подхлъзнете към момчешките си пороци!“ Приказките ми са прекъснати, но жената е жестоко излъгана – екранизацията не е на „Вълшебната планина“, а това е документален филм с учени, преводачи, професори като Мориц Баслер от Мюнстер, който разглежда философското изменение на романа сто години по-късно. Екрана не можеш да го спреш. Релсите на влака към Давос от първите кадри ни избавят от нелепата ситуация.
Голата агресия се обръща срещу агресора. От лека дистанция сцената е комична. Чудя се обаче доколко е симптом на днешния ден – човек се опитва да говори, срещу него стои друг, който отказва да слуша.
