Яница Радева
Последвах синята линия на локацията. По-късно не бях сигурна дали тя ме преведе само през пространството или направи някакво времево отместване. Следвайки я, минах по малки павирани улици, озовах се на пазар със сергии, които много напомняха на други, видени някога, после покрай двора на джамия, витрини, берберници, докато накрая – покрай стара османска чешма. Там реших да спра, и без това локацията показваше, че съм на около две минути от хотела. Тази чешма беше единственият обект, покрай който щях да мина и на следващия ден. Чешмата беше неголяма и ниска, от бял камък, над чучура, за какъвто служеше едно парче жълт маркуч, имаше издълбан кръст, орнамент и годината – 1861 г., което я правеше по-стара от македонските железници и Априлското въстание. Водата се стичаше в каменно корито, а в онзи момент един мъж се наведе и пи. Не изпитах необходимост да последвам примера му и ето сега не мога да разкажа какъв е бил вкусът на битолската вода. Може би забраната да се пие вода в Истанбул, която чух преди години, се беше задействала и тук като забрана да не се пие от непознато място. Пък и Битоля, чието име значи „манастир“, не е чужд на Истанбул. Една от връзките между тях се нарича Мустафа Кемал Ататюрк. Железопътната линия Битоля – Солун, построена през 1894 г., без съмнение, е била транспортът, който Мустафа Кемал е ползвал, за да стигне до Битолското военно училище, където постъпва след завършването на Солунската прогимназия. Когато идва през 1896 г., Битоля е важен военен център в Османската империя. Тук се развивали военното дело и медицината чрез двете казарми, трите армейски щаба и военната болница. Военното училище в Битоля, което той завършва през 1899 г., днес е музей. На български пълното му наименование е „Институт за защита на паметниците на културата и музей – Битоля“.
Надписи, насочващи към този музей, видях още при слизането си от автобуса. На следващия ден прекрачих жълтата сграда малко преди да завали. Усещането за внушителността на двуетажното здание се появява още при влизането. Когато посетителят погледне зад дървената врата срещу входа, вижда, че постройката е каре, затворен комплекс, заграждащ огромен вътрешен двор. От дъжда плочките, с които дворът е застлан, блестяха като огледало и пред погледа се разкриваше удвоеното от отражението някогашното военно училище. Именно задният двор в най-голяма степен вдъхваше усещане за времето, когато Ататюрк е пребивавал в Битолското военно училище. То имало реноме на най-елитното в Османската империя и едва ли е било случайно създадено в този процъфтяващ град, известен като „консулския“.
Едното крило на втория етаж води към залата, посветена на Ататюрк. Нарича се „спомен соба“. Там освен два костюма и медали, не се откриват лични вещи на Ататюрк. Има също витрина с пощенски марки и книги, свързани с Мустафа Кемал. Експозицията е изградена предимно от снимков материал, дипломи, оценки от изпити, документи от училището, а най-голям интерес за туристическите групи от Турция предизвикваше статуята на младия Ататюрк, подарена през 2011 г. от турската държава – всеки се снимаше с нея.
Другото крило на музея функционираше като художествена галерия, която от зала в зала се превръщаше в исторически музей и в музей на градския живот. Макар и добре уреден, многообразието на изложените колекции правят много трудно нещо характерно за тях да бъде разказано. В историческия отдел ме посрещна експозиция, наречена „Свобода или смърт“, с черешово топче, османски пушки и пушка бастун, подходяща за атентати, без сведение дали е извършено с нея покушение. По-интересни бяха следващите зали, разкриващи градския живот – с всички онези фино бродирани женски дрехи и скринове с дърворезби със символни изображения, които са били неразделна част от семейството.
При завръщането ми колега, който често беше пътувал до Македония, ме попита „видя ли битолския надпис“. Според него е на втория етаж в крилото с градската част, но къде и как е изложен, не бях успяла да видя. Фактът, че надписът не е лесен за намиране, ме накара да потърся повече за него. Битолският надпис е важен за нас с това, че е от времето на цар Иван/Йоан Владислав – последния владетел на Първата българска държава. Открит е при разрушаването на една от най-старите джамии в Битоля – Чауш джамия, през 1956 г. Българските учени Йордан Заимов и Василка Тъпкова-Заимова успяват да се доберат до него при посещение в Битоля през 1968 г. Намират го под страничното стълбище на музея, снемат отпечатъци, които разчитат, и през 1970 г. излиза книгата им „Битолски надпис на Иван Владислав – самодържец български“. Надписът, датиран 1016 г., е бил част от крепостна стена, издигната от Йоан Владислав. Според текста в него владетелят се е нарекъл „самодържец български“, а крепостта е изградена „за убежище и за спасение и за живота на българите“. Материали от стената били използвани при строежа на джамията през 1522 г. Настоящата дължина на камъка е 92 см, а трудността на неговото откриване в музея го прави сред важните теми за разговор с всеки завърнал се от Битоля. Ако не е успял да го намери, се поражда желание за повторно пътуване и издирване, подобно на онези игри с търсене на скрити предмети. Така музеят на Битоля се превръща в еднакво притегателно място и за турци, и за българи, а всичко това може би поддържа на прилично ниво туризма в Битоля.
Друга памет за българското присъствие има по фасадите на сградите в Битоля. По тях думата „българин“ не се свързва с „убежище“. Там най-често срещаната дума е „окупатор“. Но не само затова хората, които ме заговаряха и упътваха за едно или друго място – за едната или другата църква или до античното селище Хераклея Линкестис, ме гледаха с някакво примесено чувство на нежност и дистанция. Обяснявам си всичко със съвременната политика. Така казах и на възрастния човек, който ми каза, че прекрасната сграда, която гледам, е митрополията.
В България и днес гледаме романтично на Македония. Такава е във фокуса на съвременните романи, а напоследък все повече от тях искат да кажат своята дума по темата. Общото за всички е, че говорят за Македония през поглед отпреди сто години, като откъснато парче и рана. Писателят Владимир Полянов в спомените си, издадени през 1997 г. предава настроението от 1941 г. Същото онова от фасадите в Битоля. Тогава като част от трупата на Народния театър, която играе на сцените в Македония, Полянов посещава Скопие и други градове. Той описва промяната, която наблюдава, от трепета и радостта през 20-те години до хладината през 40-те. Хората, които среща през 40-те, не са същите като онези след Първата световна война. Тези нови хора имат свой живот в сръбската държава, който българските власти отнемат, а пътуващите от България, носейки мисълта за двете национални катастрофи заради възжеланата Македония, не разбират. Те виждат хора, които ги приемат с официалности, и изпитват горчивина и разочарование от липсата на очакваната човешка близост. „Сега виждам, пише Полянов през 1997 г., били сме твърде сантиментални, за да разберем, че разочаровани от три пъти преживяната илюзия за освобождение и струпаните след това нещастия, македонците бяха взели най-сетне съдбата си в свои ръце, загубили вярата в избраните от нас пътища“ (Зад завесата на театъра, литературата и обществения живот. Спомени за събития и личности 1905 – 1945“, 1997, с. 276).
Възможно ли е друга перспектива да дойде откъм поезия? Съвременен поглед към Македония предлага стихосбирката на Калоян Праматаров „Слънцестоения над Черната река“. Като археолог по професия, той търси пластовете на сближаване, но и внимава за нещо друго, което независимо колко дълго човек присъства на едно място, проличава – доколко средата те приема. Дали, говорейки за другия в стихосбирката си, Праматаров не изразява същата надежда за приемане и родство каквито търсят и за които страдат Владимир Полянов и съвременниците му преди 80 години. „В Скопие се чувствах комфортно – сподели в разговор преди време той, срещах разбиране, не съм имал конфликти на каквото и да е ниво, срещнах и много нови приятели, но въпреки това през цялото време усещах тегобата на отчуждението. И тук идва едно от основните послания на моята поезия, призоваващо към установяването на пълноценно общение с Другия.“
Когато излязох от „Завод и музеj“ – Битола, дъждът беше повече от проливен. Успях да се скрия в намиращото се наблизо училище. Споменавам го не защото след посещението на музея отидох там, а защото ми се струва, че би било любопитно да науча за съществуването на Средно медицинско училище – нещо, което не навсякъде е познато като образователна институция и което е и връзка със споменатата тема за медицината и военните в града. На всеки от двата етажа на училище „Д-р Јован Калаузи“ на добре видими места бяха поставени големи транспаранти, на които имаше портретните снимки на всички ученици от даден клас заедно със снимката на класния ръководител. Всеки беше облечен в бяла престилка, а като заглавие на съответното пано беше поставено наименованието на специалността, била тя „забен техничар“, „фармацвтски техничар“, „медицинска сестра“ или др., и номерът на класа. По начина, по който бяха монтирани изображенията, ставаше ясно, че са окачени през цялата учебна година. Идеята ми се стори много добра – учениците всекидневно да си напомнят за призванието, което ги е довело тук.
Следващата ми среща трябваше да се състои в Дома на офицерите. Това беше и следваща сграда, която щях да видя и отвътре. Тъй като Домът се намира на главната улица „Широк сокак“, бях минала покрай него вече няколко пъти. Строежът му започва още при османското управление в Битоля и завършва след Втората световна война. Архитектурата на сградата съчетава християнски и мюсюлмански елементи. Името издава, че е строена за нуждите на турските офицери в града. На външен вид прилича на дворец. Усещането се запазва и при влизането в огромната бяла зала на първия етаж. От тавана се спуска огромен полилей, който дори и незапален и в дъждовния ден оставя впечатление за светлина.
Трябваше да се кача в залата на втория етаж за събитието, заради което пристигнах в Битоля. Издателят на книгата ми, която щяхме да представим, все още не беше дошъл. Можех да обходя залата, изложената експозиция и дори да открия по-малка зала, която чрез фотографии показва историята на Дома на офицерите. Сега, докато пиша, мислено се връщам към експозицията от ученически рисунки. Докато очаквам някой да влезе в залата, мога да разкажа за издателя. Михайло Свидерски е не само първият издател извън България, който се е доверил на писането ми и е решил да преведе мой роман, но е и талантлив поет и писател. На български са издадени романите му „Последните дни на Ханс“, „Бяло и червено“ и стихосбирката „През сън от мъгли и дъждове“. Докато „Последните дни на Ханс“ изправя читателя пред въпроса дали Хитлер е оцелял след Втората световна война и възможно ли е съвременният човек да вярва на световните лидери, стихосбирката от 2013 г. на 17-годишния Михайло се насочва към балкански теми. (Не че „Последните дни на Ханс“ не е актуален за балканския човек.) Една от тези теми е за миналото в стихотворението му „Изкуство“. Вероятно авторът отдавна го е забравил, но в тази младежка творба парадоксално прозира представата за миналото на Балканите. Миналото, поне в превода, е „научена грешка“. Знаем, че грешката е нещо, което трябва да бъде преодоляно, но в стихотворението самото минало се превръща в натрупване на осъзнати грешки, които се повтарят. Те оформят характера на грешащия, защото самото човешко съществуване до самия край е процес на постоянно повтаряне на грешки.
В рамките на фестивала „Битолски книжевни паметења“ представих романа, преведен от Михайло Свидерски. Той ме беше посъветвал да говоря по-бавно и „по софийски“, за да ме разбират по-добре. С първото – успях, второто, израснала в Източна България, не ми беше възможно. Преди събитието бях забелязала, че местните използват за „благодаря“ – „хвала“. Упражнявах се да я употребявам и аз. На следващия ден председателката на Сдружението за българо-македонско приятелство ми обясни, че тази сръбска дума е възприета, както у нас френската „мерси“. Оказа се, че на македонски също се казва „благодаря“. Съжалих, че не го знаех. Обичам точно тази дума със значението ѝ „дарявам ти благо“. И чужденците по софийските улици се упражняват да изричат „благодаря“.
След събитието тръгнахме към мястото, предвидено за вечеря, но преди това постояхме под дъжда пред сцената, предвидена за музиката, която трябваше да съпътства фестивала на виното, който течеше успоредно с литературните срещи, като двете събития се докоснаха само в този кратък момент. Докато поетите и писателите – гости или произхождащи от Битоля, стояха под чадърите си като единствени зрители на музикалните изпълнения – от уважение към творчеството им, дъждът придаваше добавена стойност на музикалното изпълнение.
