Заслугата
– Возя се, значи, в метрото по обяд. Не искам да вървя по тия жеги, та съм слязъл долу, уж да се поразхладя, ама имам чувството, че не само отвън, а и от недрата на тая земя извира някаква жега. И на всичкото отгоре уцелвам точно оня час пик, в който всички ученици са приключили училище и се прибират, а някакви старци, дето винаги наизлизат по най-големите жеги, въпреки всички ония предупреждения, че трябва да си стоят вкъщи, че ще вземе нещо да им стане, са тръгнали Господ знае накъде, та цялата мотриса се е превърнала в някаква зоологическа градина, в която деца крещят и се бият, а възрастни хора им се карат и им правят забележки. И по средата на тая мотриса стърчи, като побит кол, моя милост, и чанти и бастуни ме удрят, и деца и баби ме настъпват, и даже не мога и да седна, защото съм по-млад от едните, та трябва да им отстъпя място, а другите, понеже са си нагли, са заели свободните, и сме се натъпкали като сардини в тоя задух, никой с никого не може да се размине, и на една спирка взима че се качва контрольор, започва да блъска пътниците и да им иска я карта, я билет. И нищо лично, да не се обидиш, ама като го чух т’ва „карти и билети, моля“, и като го видях как и тоя кондуктор налетя да се ръга в навалицата, и като ми затрепери под лъжичката, като се надигна в мен една жлъч, като ми причерня, и си викам – само да ми дойдеш, само ей така малко още да се доближиш до мен, на две стотинки ще те направя, за какво, значи, викам си, ти е притрябвало на тебе, всред целия тоя пек и ад, всред цялата тая гмеж, изведнъж, видиш ли, и ти да се качиш, барабар с всички останали, да тръгнеш и ти да се буташ, та да скапеш нечий ден? И си готвя аз монолога, и го гледам как се приближава, и колкото по-близо идва, толкова по-черен ми става светът, и аз много добре знам, че нищо няма да посмея да му кажа, ами ще си дам билета и ще го оставя да си продължи, и сърцето изведнъж започва да ме стяга, хората ме стягат отвън, сърцето ме стяга отвътре, и нещо май ми прилошава, ушите ми започват да шумят, глъчката около мен се разпада в недоловими, неразбираеми звуци, а лявата ми ръка започва да ме стрелка. И виждам, че докато се приближава към мен сред тълпата, контрольорът си е свалил оная синя жилетка, а срещу мен върви една фигура, цялата в черно, и цялата кръв като със сифон бива изсмукана от лицето ми и то развява белия флаг. И аха, дето се казва, да подбеля и очите, без дори да се сбогувам със света, и изведнъж си викам – а бе не мога, бе! Не мога тука да се просна сред всички тия хора, дето отиват на работа, сред всички тия ученици, дето се прибират от училище, сред всички тия старци, дето са се разпъплили из жегите, аз да се трупясам на пода на метрото, видиш ли, да им се просна ей така, сгърчен, с разкривено лице, пък и напикан, на всичкото отгоре, няма да мога да се погледна в огледалото, то просто ужас, ужас, ти казвам, и като ме хвана изведнъж един срам, че като почна да напомпва кръв в лицето ми, че като почна да ми шепне едни окуражителни слова в ухото, няма да се даваш, вика ми срамът, няма тука пред хората да се излагаме, да циврим и да се напикаваме, като някой тригодишен, я по-сериозно, я по-достойно, я се стегни, ти мъж ли си или какво, я потрай, потрай, пък се прибери вкъщи и умри както трябва, гордо, самотно, не тука пред хората, да те гледат, да цъкат и да се вайкат, и да се жалват, и да викат „ама то допреди малко нищо му нямаше, добре си беше, човекът, какво ли стана изведнъж“, и колкото повече ми говори тоя срам, толкова повече руменина избива по лицето ми, цял живот отдал съм на срама си, време е да ми се разплати, и постепенно тоя бял флаг, дето си го бях лепнал на челото, се превръща в червен, и „война“, викам, „война обявявам аз на тая и на всяка друга смърт“, и като ме чуват, всички ахват, и смъртта и тя се сепна, щото досега кой ѝ е обявявал война, ами никой не ѝ е обявявал, тя е свикнала с лесното, идва, значи, и ти оп, и чао, ама няма да стане, сбъркала е тя тука адреса, на грешното метро се е качила, да ходи на другата линия, дето се качват страхливците, и като ме погледна уплашено, а аз си знам свойто – война, викам ѝ, война на тебе, смърт, ти подло, унизително изчадие, и като облещи ония очи, като тръгна да ѝ трепери долната челюст, като тръгна да отстъпва назад, да се препъва в черните си поли, и всички ме гледат как говоря на тая смърт, дето само аз си виждам, и от тия погледи ме хваща десеторно повече срам, щото си давам сметка, че за тях излиза, че си плямпотя нещо сам, и от тоя десеторен срам стократно по-неистов ставам, „марш оттука, викам, смърт, марш оттука, да не съм ти видял черепните кухини никога повече, ясно ли ти е, нещастница такава, и изведнъж гледам, че съм сам, смъртта си пробива път да слезе на следващата спирка, и „а така“, викам аз след нея, „а така, ще бягаш, страхливке, ще бягаш“, и слиза тая, значи, смърт, и аз оставам там, и триумфирам.
„Ма ти си луд, бе“, ми изплюва няк’ва бабка, „бабке, викам, луд съм, ама жив, щото тоя, дето не лудее, никакъв живот не е видял, и събери си, викам, зъбите от пода, и си ги сложи във пазвата, да ги запазиш, да не ги откраднат, пък дано те погребат със тях, барем свети Петър ти ги залепи“, „бе млъкни, бе“, „няма, бабо, да мълча, цял живот мълчах, ама умрях, и се завърнах, и сега ще поживея другояче, няма да мълча, няма да съобразявам, загубих толкова години във мълчане, ама край, дотука, спирам“ и ми вика тая баба „мани, мани, беги, тоя полуде“, и веднага слиза, че метрото е на спирка, после слиза друга, и на тумби, рязко, се изнасят всички старци, че и ученици, даже, а навънка всички викат – „луд, далече стойте, не отивайте при него“, и вратите се затварят, и мотрисата потегля, а пък аз оставам абсолютно сам и всячески безсмъртен в нейния търбух. И гордо сядам на едното празно място, и крака кръстосвам, и се чувствам големец. А метрото изведнъж забавя ход и спира всреди пътя.
От купето на шофьора бавно, бавно се изхлузва черен силует.
„Война ли ше ми обявяваш“ ми изхъхря и ме шибва със косата.
И звезда ми хвръкна от окото, един цял млечен път дори, и изпреплувах небесата, и явих се тука. А оттука ти реши…
Свети Петър изморено тропа с химикалката по тая прашна книга и се мъчи да се задържи сред будните. Накрая вземе че въздъхне, после каже – айде, продължавай, види се, че си препатил. И го пуска да премине, пък допише името му в тая книга.
А опашката се точи. И макар и да сме всички грешни, всеки клетник иска да разкаже.
Спомени от думкания
Не знам кой пръв каза да сме ходили да сваляме правителството, но като тръгна изведнъж тая мантра да обикаля по апартаменти и панелки, стигна най-сетне и до моя апартамент, повъртя се отпред, пък потропа на вратата, звънна на звънеца, аз ѝ отворих, да видя кой ме търси, а тя се шмугна вътре и започна:
„Достатъчно сме се нагледали на беззакония и своеволия, време е да вземем нещата в свои ръце и да си върнем обратно държавата.“
Усетих аз в тия думи съзвучие със собствените си ценности и тръгнах да свалям правителството. Пък и как така ще си седя вкъщи, като цяла България сега нази гледа. Какво като е юли, какво като е лято, грехота е човек да не участва в тия процеси, защото после ще може да не трепери от срам пред децата и внуците си, а гордо ще може да каже – и аз бях там, и аз дадох своя принос.
Та тръгнах, значи, да си нося приноса, за да го дам на всички останали, които да го вземат и да кажат – ето, на това му се вика вече принос. И като стигнах пред парламента, ми се напълни сърцето, като видях какво множество се е събрало. И знамена се веят, и майки довели децата си да видят и те как пада правителството, и цялата тълпа е пронизана от едно чувство на трепетно очакване. Като пред Великден. Рекох си аз – най-сетне се е събудил тоя ми ти юнак балкански от дълбокия си сън.
По едно време обаче един смут се настани помежду ни. Аз в първия момент реших, че и той е дошъл да вика заедно с нас, ама после разбрах, че са го довели полицаите, които се строяваха в строга редица пред най-предните протестиращи.
Но не трая дълго тоя смут – някой взе че завика „Ууууу“ срещу полицаите и тоя звук се понесе сред многобройната тълпа. Сега вече, като измина немалко време от тоя случай, мога само да предположа, че тоя възглас беше породен не от друго, а от очакването на този човек, че полицаите ще се присъединят към каузата ни, както са направили едно време войниците при френската революция. Само че полицаите не сториха това, а със строяването си недвусмислено заявиха, че нямат никакво намерение да благоприятстват святото ни дело, а точно обратното – да му се противопоставят по всички начини, които намерят за добре. Тия мисли според мен провокираха пренасянето на тоя звук от устата на неизвестния викащ по устите на хилядите хора наоколо ми, така, както се предава болестта на целувката. Само че никой с никого нямаше намерение да се целува, още по-малко полицаите, на които тоя звук изобщо не се понрави, поради което те, наместо да хабят време в думи и излишно да изсушават гърлата си на тая жега с приказки, сметнаха за най-добре не да отговорят словесно, а да заблъскат вкупом щитовете си.
Някъде тук завършва обективният ми разказ. За долните редове читателят сам ще вземе решение дали да ми повярва или да отдаде думите ми на някаква вече старческа сенилност и склонност към езотерика и мистицизъм, които нерядко могат да се срещнат по хората на моята възраст.
Усетих, че някакви тръпки полазиха по гърба ми от това думкане, но реших, че това се дължи на застрашителния начин, по който думкаха. Но ако и в мен да провокираха предимно уплах, то това думкане, целящо повече да предупреди тълпата, че полицаите не считат за уместно тя да предприема някакви по-агресивни действия, още повече разгневи някои нейни представители. И те се заеха да окуражават множеството и да му вдъхват сигурност, напомняйки постоянно по мегафони и микрофони, че сме се събрали тук в желание да изразим святото си право на недоволство и да потърсим сметка от управляващите ни за неправомерния начин, по който са вършили дейността си до този момент.
В този момент забелязах, че черни облаци започват да пълзят по небето. Полицаите продължаваха да думкат, облаците продължаваха да се сгъстяват и в един момент чух, че говорителите по микрофоните вече недвусмислено ни подстрекават към саморазправа с продажните ни полицаи. Пък те все по-силно думкаха по щитовете си. И когато говорителят викна „Влизаме!“, над нас небето прокъркори и върху ни плисна такъв порой, какъвто не бях виждал до този момент през живота си. Имахме чувството, че небето над нас се е разпрало и ни наказва за всичките ни прегрешения. Изведнъж всеки хукна да се спасява както намери за добре и аз, както можете да си представите, за секунди бях повлечен от озверялата тълпа и изблъскан някъде надалеч, на сухо. Стоим ние, значи, сгушени като врабчета, а полицаите продължават да удрят по щитовете си, докато върху им плющи дъждът. И аз гледам как те стоят като мокри кокошки, гледам ни и другите, дето се бяхме събрали да сваляме правителството, как сме се сврели на сухо като пилци, и се чудя кое заради кое е. И като тръгна един шепот из тълпата, който се предаваше от уста на уста, че не можем сами да се изправим срещу власт, която упражнява волята си дори върху атмосферните условия, че ни трябва някаква помощ свише, защото тези управници сигурно владеят някаква черна магия, и като потуши тоя шепот всичките огнища на смелост, които бяха пламнали в сърцата ни, изчакахме дъждът да спре и се прибрахме по домовете си.
