* * *
Посягам към тялото ти като към храна
хлябът на желанието примамва
хищници и боязливи сърни, светулки и еднодневки,
пеперуди с непосилно тежки криле,
трепти нощта, вибрира,
тегнат гроздовете на меланхолията,
наливат се думите ни с благоговение,
тази прастара игра на плячка и прелъстител,
в която изправям гръб срещу ръцете ти
и по стъпките на очакването
танцуваме изнурено танго –
очи в очи, дъх в дъх, власт до съмнение.
Ще отстъпя, ще си тръгна в полунощ,
и двамата знаем, че сутрин цветовете
изглеждат изхабени, но не са,
и двамата знаем, че времето е измислица,
остава ни само наркотикът на пожелаването
и онзи миг, в който пристъпваме –
в сладостта на утрото, един без друг, изгубени.
* * *
Тригодишното се спъва из двора на детството си,
откършва тревичка, тънка, сякаш е прежда,
крещи щастливо, препуска то
като малко конче между дърветата.
Вихрогон е слънцето.
Наоколо – дребна, опърпана пролет.
Тича тригодишното, шибва някъде във въздуха
с тревичката, нарежда:
Ще видиш ти, ще видиш ти кой е най-силен
на света! И градът като баща отпуска рамене,
готов най-сетне да бъде по-слабият.
Когато на глас попитах мислиш ли за мен
На стъпките ти точния часовник дебна.
Да ме разполовят стрелките на надеждата,
да ми признаеш,
че и в този свят си ме сънувал.
Не питай мисля ли за тебе, казваш,
понеже отговорът не е важен.
Неизречимото трепти, опъва
като разтворена край рана кожа. И
аз разбирам, аз приемам – ето, прав си.
Изобщо не е важен отговорът,
а нуждата да те попитам,
да пия отчаянието, после думите.
В ръцете ти, в гласа ти, под лъжичката,
в непозволената си смелост да съм цялата.
Добре, не казвай нищо. Погледни нагоре,
небето, боговете, облаците
със достолепно светнали кореми.
Аз тържествувам и не питам.
На стъпките ти точния часовник дебна.
А после иде сянката. Ще мине.
