БОЙКО ПЕНЧЕВ
Идилията няма история, макар да е стара като света. Не е дори жанр, защото я откриваме в различни жанрови форми. Идилията няма история – като несъзнаваното. Проявява се в сънищата, т.е. в литературата.
Сънищата и литературата обаче могат да бъдат историзирани. (За първото е сигурно, щом се и плаща повече). От XVIII в. насам идилията работи като Другото на модерността. Не само защото противопоставя природосъобразното село на индустриалния град и наивното минало на сантименталното настояще. Идилията предлага утопията по една власт, която е пределно натурализирана, сякаш-природна, основана не върху насилието, а върху съгласието. И то не съгласието на договора, а на кръвта, естеството. Идилията предлага една патерналистична икономика на властта, в която социалните връзки губят тревожната си условност и се втвърдяват в родови, безусловни сраствания. Човекът се оказва двойно сраснат – веднъж с рода, с кръвната линия на потеклото си, и втори път с пространството, с дома и земята. Тези сраствания стават особено силни в литературата неслучайно точно когато индивидът започва да се еманципира от строгия социален ред на предмодерната епоха. Модерната идилия е опит да се държи модерният индивидуализъм под контрол. В нея сънуваме, че се освобождаваме от свободата.
Със своя колективистичен етос модерната идилия се оказва много удобна за дискурса на националната идеология. Нещо повече. Точно с контрамодерния си потенциал идилията дава втори, трети и пети живот на националната идеология. Естетическата привлекателност на потурите и мустаците нямаше да бъде толкова силна и в края на ХХ в. и началото на ХХI в., ако не беше обвързването им с идиличното, което пък е мощен извор на критичност към съвременността. Успехът на “Диви разкази” и на филмите по тях например идва не просто защото в тях е представено “изконно българското”, а защото това “изконно българско” работи в режим на критичност спрямо настоящето. Ние сме вечно недоволни от настоящето и с помощта на идилията успяваме да легитимираме недоволствата си и да форматираме настоящето в привидно удобен, плосък и лесен вид. Т.е. да избягаме от него.
Разбира се, идиличното присъства най-често скрито, като невидим морален и естетически полюс, спрямо който се оценява хлъзгавата, несигурна модерност. Българският литературен канон например е скрито основан върху идилията – въпреки че на пръв поглед повествува за геройства и драматични социални борби, той неизменно ползва идилията като отправна точка за “нормално” и “естествено”. (Правят го не толкова самите текстове, колкото авторитетните им интерпретации). Тази естественост си струва да бъде поставяна под въпрос.
Идилията не е феномен, който принадлежи на миналото и можем да изучаваме от спокойна дистанция. Днешната зелена еко-идеология например е опит за идилия без патернализъм, без Баща. Политически коректна идилия. Биопродукти, рециклирана хартия, майките да кърмят дечицата до 5-годишна възраст, за да изградят емоционална връзка с тях… Има даже 3D идилии – “Аватар” на Камерън, в който истинските хора, триметровите сини гиганти, се включват към природата посредством нещо като многожилен кабел. Или пък “Биг Брадър Фемили” – реалитито, построено върху идеята да се покаже по най-конкретен и подробен начин как хората не са вече братя. Да не говорим за турския сериал “Листопад”, който е като продължение на българската литературна класика.
Идилията е една от матриците на колективното въображение. Да, към важните неща днес няма особено любопитство. Но защо пък да не се опитаме да направим от идилията изключение?
