Притежанието на думите
1. Поделените дискурси
Прозаическият текст на Цвета Делчева (бих го нарекла и роман, ако не се опасявах, че това жанрово обозначение действа вече като произволен етикет за литературна престижност) умозрително се двои между медитативно-съзерцателен дискурс и аналитично-рационалистки; между обекта и субекта на своето повествование1.
Субектът е представен от разпитващия, обследващ, обобщаващ глас, чрез една стилистика, в която се откроява институционалното, експертно, авторитетно слово – словото, което отсъжда, класифицира, утвърждава или отхвърля, с една дума, словото, което оценностява (да не забравяме, че текстът се гради върху юридически казус – è ли престъпно подтикването към самоубийство?). Обектът, обратно, е изведен тук в изначалната си неспоеност и фрагментарност, в откъслечните си проблясвания изпод различни ракурси. Субектът е длъжен да реконструира обекта – да го провиди и съчлени, да го произведе и съчини. Това обяснява и ритмичната смяна на първо- и третоличен разказ: на обективния, обезстрастен, хладно-документален, в известен смисъл сдържан наратив, обединил автентични изживявания и наблюдения, от субективния, където отдадеността на страстта, на изживяванията, породени от думите, е очевидна. (Една от находките в „Реконструкция” е тъкмо преобърнатостта на изказа – „аз”-повествованието е пронизано от строга разсъдъчност, докато третоличният разказ е свръхемоционален.)
Същинското намерение на „Реконструкция” е да рационализира, да изведе на повърхността на конвенцията, на понятната общосподелимост онова, което изглежда плашещо в дълбинната си идиосинкразност, което е непреводимо и необяснимо и затова е обявявано за налудно, патологично, болестно. Овъншняването на скритата патология, вникването в нелечимите и неизличими чувства е начинът те не само да бъдат обяснени, не само да добият логическа прозрачност, но и да бъдат легитимирани.
Отчетливото разполовяване на разказа обаче допуска в себе си и мигновени, краткотрайни засичания между двата вида дискурс – между аналитизма и емоционалната обсебеност (такива са някои асоциативно-свързващи образи и мотиви: например скулпторката – фатална жена, а може би и съперница в любовта, и скулпторката, за която се снима филм на главната търговска улица във Виена, „Mariahilferstraße”, понеже явно притежава умението да продава себе си; или идеята за евентуален провал в писането, която неизменно съпътства обекта, и която е декларирана от субекта при случайното съзиране на една модернистична инсталация във Виена – обсипаната с химикалки изложбена зала – и която е разтълкувана като ритуално убийство на книга). В други случаи настъпва непреднамерено, плътно сближение между двата типа дискурс, а именно – при носталгично облъхнатите, разточителни в детайлите си, „архитектурни” екскурси, т.е. в ония важни за повествованието моменти, когато педантично бива възстановяван „екстериорът” на героинята-обект. Тогава в медитативния дискурс определено проникват пропедевтично-осведомителни нотки, които биха били по-присъщи на разпитващия, обезстрастен, рационализиращ глас на субекта. Всъщност ярко натрапливата пропедевтика би трябвало да изтласка, изтрие, изличи, зачеркне любовния сантимент. Така изниква една своеобразна опозиция – между любовта, изискваща пълна отдаденост и себевглъбение, и необгледимата, разстилаща се пред погледа градска архитектура, която неусетно обсебва, поглъща, присвоява Аза.
В този смисъл йерархията на дискурсите в „Реконструкция” не е ригидно застинала – не бихме могли да твърдим, че разказаното от институционално-авторитетния глас е надредният пласт в този текст. Напротив, епиграфите към отделните глави (стихове или силно поетизирани фрагменти, излъчени от сънища или детски спомени) са характерен, спонтанен изблик на подсъзнателно-интуитивния, ирационален, идиосинкразен език. Те образуват трети вид повествование в разказа – откровено метатекстово, надредно, задаващо друг интерпретативен подстъп.
2. Думите и любовта
И все пак в текста е налице един вездесъщ мотив, който споява различните негови нива – мотивът за думите, за неотклонното им записване (върху листoве, хотелски бележници, в дневник), за свръхпротяжността на писането („Повече пишела, отколкото живеела”), за насладата от четенето, за дегустирането на думите, подобно отбрани ястия; за копнежа думите да бъдат огласени, сценично разиграни, опубличностени. Бихме могли дори да обособим типология на думите: 1) онези слова, които заклинателно потвърждават чувствата и съществуването ни; 2) думите на успелите (автори) – обвеяни от престиж и слава, конвенционализирали се, утвърдени в социума (още в началото на „Реконструкция” бива изтъкнат афинитетът на героинята към ония лица, които „носят архетипа на автор”. Разбира се, немалко пасажи в текста са детайлни наблюдения над психозата/ неврозата у пишещите, над маниакални писателски пози и поведения, над налудната треска за признание в литературата. Т.е. героинята на разказа е едновременно притеглена и отблъсната от света на утвърдилите се автори.)
Към думите от първия тип, към заклинателно потвърждаващата (ни) лексика се отнасят и културните цитати, значещите редове от френски шансони, изтънчено-чувствените стихове от края на 60-те/началото на 70-те години на ХХ век, които култивират и подхранват любовното чувство, придавайки му допълнителни измерения. Обилното захранване с подобен род цитатност би трябвало да стимулира онова, което в книгата на Цвета Делчева е наричано „свещени думи”, „йерархия на думите”, „речник на любовта” (уви, оказал се приложим във всякакви ситуации, профанируем). В този смисъл изживяването на любовта на свой ред е уловено в мрежата на думите (неслучайно пътищата на героинята из София са обхванати от екзистенциално важната за нея мрежа от компютърни клубове, зареждащи със словесна енергия). Любовта е предугаждана като красив репертоар от магически реплики, тя е доизмисляна, доукрасявана, досътворявана. Разбира се, тъкмо в своя настойчив вербален аспект тя ще остане и недоизказана докрай, недомълвена, недоизписана.
При втория тип думи интимното постепенно се разтваря в/ към институционалното (въведени са важните звена, които съдействат за, или, напротив, осуетяват опосредяването на един текст в социума – преводач, редактор, издател, критик). И ако при думите от първия тип същностният акт се състои в трескавото им изписване, в тяхното улавяне на всевъзможни места, в полагането на знаци в полето на зримото, то институционалните слова стават възможни благодарение акта на четене, назависимо къде ще се състои той – в кафенето (преводачът изчита текста пред автора), или на сцената, т.е. словото е добило вече социална видимост, а авторът – оттеглен в дъното на тъмния салон, отчужден, дистанциран от собствените си думи – е готов да долови тяхното ехо, да откликне на резонанса им.
3. Обектът и неговите градове
Обект на обследване, разнищване, реконструиране е не само героинята със свойствените й странни склонности към усамотение и себеотчуждение, с мрачната й заплененост от думите. В това повествование в обект се превръща всяко възприятие на действителността, в което прозира оттегленост от миналото, отстояние във времето, себеотстраненост от топосите на непосредно обкръжение. В този смисъл обект в разказа става и т. нар. „жертва” от мъжки пол, чийто поглед спрямо родното пространство би трябвало да е изпълнен с омерзение от наблюдаваното сега и с носталгия по романтичното бохемство някога.
Поради това свръхизчерпателното изписване на интериори и екстериори в книгата на Цвета Делчева е предметният, сензитивно-веществен пълнеж на обекта – едно прецизно, премислено изброяване на неговите съприкосновения с различни реалности. В изчистените от човешко присъствие обстоятелствени описания е зададен оня тип предметност, който определено се свързва с комфорта на съществуването, с комфорта като светоотношение (не само защото в текста изобилстват документално точните описания на луксозни заведения и естетически изискани домашни интериори, затаили специфична атмосфера). В „Реконструкция” на някои места е постулирана очевидната привлеченост на героинята/ обекта от материалната култура, от вещното обилие – неслучайно тя решително ще предпочете Запада като „декор на любовта”. Очевидният захлас по материалното, тълкувано като обещание за финес на духа, извиква в текста неотменната за мисленето (ни) идеологическа опозиция Изток – Запад. Естествено, нито Изтокът, нито Западът са еднозначни термини в този текст – т. нар. Запад тук е двойствено конотиран, доколкото е схващан като културен декаданс, но и доколкото традиционно е нагнетен с отрицателните значения на консумативното общество. Това, което текстът на Цвета Делчева постига посредством стеснената пространствена опозиция София – Виена, всъщност доуглъбява представата за противопоставените културни/ идеологически маркери. Западът (респ. Западна Европа) е формулиран като „декор на любовта” – той притежава безброй атрибути за естетизиране на изживяванията. Изтокът, напротив, е мястото, където любовта е била действително изживяна, породена, заредена с думи, и впоследствие ословесена. Западът е убежище, закрила, удобство на живеенето, нерядко и култура, която смазва; Изтокът е безкултурие, немара към културното наследство, неподреденост, хаос, но той е и място, което подлежи на нови цивилизования/ колонизирания2. Грандиозната култура на Запада изисква дисциплинираност на съзерцанието3; Изтокът, чиято културна история не се самоафишира пред погледа, е мястото на неконтролируемо нахлуващи осезания, реалността par excellence, където песента на слепците („50 на 100”) от подлеза на площад „Света Неделя” като че ли безпардонно заглушава експертните завръщания към архитектурната история на София.
4. Кой кого (само)убива?
В края на книгата жертва и подстрекател разкриват своята условност, неочаквано сменяйки ролите си. Убийцата бива умъртвена – с пресметнато хладна жестокост – в момента, когато окончателно са слепени фрагментите от нейния образ. Тя се самолишава от своята „жертва” – всъщност от своето нерядко омерзително вдъхновение и загубва думите. Преди да загуби думите обаче, героинята неотстъпно е задушавала у себе си порива по писане, по себеизмисляне, без да успее да провиди насреща си обект, който да възпламени, да канализира „еротичната меланхолия”. Обречена на бездумие, тя пребивава в „стерилния свят на своята естетика” – интуитивното, нейната подмолна, но продуктивна, витална идиосинкразност биват потиснати, доминирани от „невротичната защита на Аза”, от субекта, който надзирава.
В този смисъл бихме могли да твърдим, че във финала на текста съвсем еднозначно тържествува дискурсът на оня, който непоколебимо снема и въздига ценности, ако, разбира се, последните редове на „Реконструкция” не изричаха – посредством афористичния цитат от Хана Аренд – безапелационната присъда над себеонищоствяването, над не-бъденето: „Строго погледнато, този, който нито обича, нито желае, е никой”.
Бисера Дакова
1 „Реконструкция” привидно залага на любовно-криминалната интрига: обследваната героиня-обект – от прекомерна ревност – подтиква към самоубийство своята жертва, лице от мъжки пол, подменило извисеността на любовта с удоволствени преживявания. Т.е. убийца и жертва на свой ред са съподчинени един на друг на принципа субект – обект. За удобство по-нататък ще наричаме героинята обект, а като субект ще мислим онзи нетърпящ възражения глас в текста, който по „мъжки” е експертно интониран и безпрекословен.
2 На страница 168 можем да научим за цивилизаторската заслуга на турците в българското пространство днес. В този смисъл „Реконструкция” гради един донякъде стерилен образ на Виена, въздигайки я като синекдоха на културно извисения Запад, макар че днешна Виена все по-драстично разкрива пред непредубения поглед своите зони на балканска екзотика (не само защото уханието на дюнер се носи навсякъде, или защото „Босна-хот-дог” е един от известните виенски специалитети).
3 Едно прилежно съзерцание, при което читателят е залят с информация от всякакъв характер (става дума не само за културна или архитектурна история, но и за съизмерване на национални манталитети). Погледът медитативно обхожда не само най-представителните топоси на Виена – кафене „Sacher”, Операта, Ringstraße – той проследява орнаменталните извивки на сградите, придвижва се по непопулярни улици, за да открои същностното, туристически неатрактивното, виенското (Rüdigerhof, Wiednerhauptstraße, die Kirche am Steinhof).
Цвета Делчева, „Реконструкция“, „Сиела“, С., 2010.
