За травмата и за разказа
„Реконструкция” на Цвета Делчева е безспорно сложен роман (затова и той може да се случи само през внимателно четене), някак небългарски, фрагментарен и интелектуален, с концепция, поставяща си множество задачи. Именно това напластяване на посоките, които текстът задава, ще се опитам да реконструирам аз тук.
Какво представлява романът – напрегнатост на паметта, организирането й през детайла; всяка една от историите в текста е разказана през способността да се помни. Тази памет обаче е особена – травматична и идеосинкретична. Темата за помненето функционира като метакод в структурата/ концепцията на романа. Тя побира в себе си модела на отделните теми – през нея трябва да изплува разказът за любовта и мъртвия любим, тоест възелът на скръбта. През проблема за паметта идва и структурата на фрагмента, която работи в наратива – разкъсването на историята, проблематичността на логическите свързвания. В този аспект фрагментарността на текста е текстуалният двойник на травмата като еквивалент на опита на разказващия. През паметта идва и потребността на отделните истории да се фиксират върху детайли, представляващи различни типове на идеосинкретичната и травматична памет – в една от главите героинята говори през описания, в другата чрез прилепване към предмети, архитектурни обекти и пр.
Заедно с всичко останало посоките на паметта предлагат и една солидна културна картография, в която влизат множество теми и познания за изкуството. Именно изкуството дава рамка/ тема-контрапункт на травмата във всяка от историите – било то литература, живопис, архитектура. През този интелектуален и ерудитски модел в повествованието се разказва и отношението Изток – Запад, миграцията, проблемът свое и чуждо.
На второ място, след концентрацията на паметта, романът изисква от самия читател да реконструира сюжета, да търси връзки, да доизгражда, да слуша също както анализиращия разказвач в текста слуша разказа на жената, преразказва, реконструира, метафорично „лекува” не само историята в нейната цялост, но и самия субект, който говори. Спрямо тази позиция на опита от повествованието можем да кажем, че четящият трансфигурира позицията на анализатора от историите (така, както ще видим, че той трансфигурира и самата жена – налице е една двойна оптика).
Романът на Цвета Делчева поделя разказа си между говорещия и слушащия. Читателят отдава собственото си мълчание на книгата и на шахматните позиции на гласа и идентичността, които тя разиграва, доколкото поема позицията на немия слушател, аперсонален, но вътрешен субект. Оттук се ражда първото напрежение в текста. То безспорно е организирано върху потребността за интелектуализация на четящия, вкарването му в един опасен сюжет на сериозна игра, който го полага в пространството на споделянето, смъртта и тайната на вътрешния скръбно-болезнен опит на героинята. Затруднение при четенето на романа идва от факта, че той успява да реализира своята концепция, да ни вкара в ситуацията на слушане-говорене, да предизвика сугестия, пълно поглъщане на читателя от травматичния опит на героинята, затваряне в траурната крипта на нейния разказ, потъване. Читателят също се разболява, фрагментаризира, запъва се и го спасява единствено властта на слушането, вторичното преподреждане, реконструирането на целостта (въпросната двойна оптика на четящия като междината между говорещия и слушащия).
Третата посока на опита, който този роман предлага, е позицията да се пресътвори разказа на един по същността си траурен субект – жената, разказваща собствената си любов. По-горе споменах позицията на текста да говори през криптата на скръбта, в която субектът, жената, която разказва, се е превърнал. Аз-ът на героинята е напълно разтворен, самоизписващ се през ситуацията на реконструиращото траурно говорене. Отвъд този разказ субектът е ням, липсващ, безразличен към света, който го заобикаля, както ще видим в последната, сглобяваща всички истории, десета глава, в която разбираме и че всъщност става дума за една-единствена жена, „разглобена на части” в отделните истории. Нещо като проект за един безвъзвратно анихилиран Аз, който, загубил любимия, любовта и историята, всъщност е загубил своето вътрешно пространство, или, както казват Августин и Хана Аренд, които текстът цитира: „Всеки е това, което е любовта му” (Августин) и „Строго погледнато, този, който нито обича, нито желае, е никой” (Аренд).
Докато се разказва историята обаче Аз-ът се самосъхранява през изписването на другия. В този аспект образът на мъжа в текста е удвоен, двойно репрезентатиран през думите на жената, неговата смърт е отложена. Оттам тръгва и самата криптография – способността на повествованието да погълне и реконструира историята на мъжа и жената заедно, да съхрани тяхната двойна азовост, липсата на любимия и същевременно липсата на неговата липса, която се симулира в текста.
Именно от логиките на криптираното, затвореното вътрешно пространство на цялостния травматичен разказ произлизат и някои особености на текста. Фиксирането върху сцената, детайлизацията на изживяването, естетизацията на образите, еротизмът, фиксирането върху желанието като образ на сцената и връзката с другия, а също и върху собственото (нарцистично) желание на разказващия субект.
Четвъртата посока, заложена в „Реконструкция”, разчита на вентрилоквизма, двойничеството. Отделните героини в историите всъщност са personas, маски на една и съща жена, разказват една и съща история. В книгата те следват общата концептуална рамка, която трябва да разреши случая на ситуацията на любов – измама и склоняването на мъжа от страна на жената към самоубийство. Романът се поделя на 10 съставни части, осем от които разказват тази ситуация различно, като полифония на една и съща тема. В това свое отнасяне на повествованието към напрежението вариант – инвариант текстът отново разчита на добрата симетрия на конструкцията си – всяка отделна глава от същинския разказ на жената (т.е. главите от втора до девета) е поделена на 11 фрагмента, които следват една обща структура и тема. Десетата финална глава на повествованието трансфигурира сингуларността на единичната история в пространството на метасюжета, зададен още в началото като потребността „този фрагментиран Аз, откъснат от цялостната личност, да бъде отново реконструиран”, като надгражда позициите на personas (говорене през маската). Персонажът в текста – това става видимо в последната обединяваща гласовете глава – наистина е белязан от липсата на принадлежност към собствено място отвъд пространствата, през които тече любовта. Можем да ги наречем полета на задържане – гледки (архитектура, картини). Пространствените обекти се заявяват като естетически допълнения на потребността да обичаш, да помниш. Паралелно с този процес на задържане в любовта и траура тече самоизолираност от външното място, от пространството на ежедневието – в последната десета глава това пространство принадлежи на саморазтварянето в симптомите на психологическата болест. Последната част сменя и повествователното време. През нея то се поделя на преди и след любовта/ самоубийството. В този аспект криптата е засядане в текста, което през работата на травмата разделя романа на две, а и утвърждава текста като усилие по изграждането на една структура, която отиграва режима на двойничството, преноса, производството на метагерои на историята и в крайна сметка утвърждаване на самото събитие на скръбта като вълнуващо текста.
„Реконструкция” е книга-експеримент, детайлна и интелектуална, отиграваща собственото си име в различни места за анализ в повествованието. Читателят като позиция на подреждането не само трябва да мери субективните залози на паметта в романа със собствените й усилия да положи един едновременно идеосинкретичен, напрегнат и травматичен пласт на миналото, но и да съобразява своеобразната полифония, който този роман всъщност е – между жената и мъжа, между анализирания и интерпретатора (и самата картина на ситуацията), които разказват винаги чрез двугласия – между женско и мъжко, между историята и анализа, между извършителя и жертвата, между самата ситуация и нейния фрагментарен в текста разказ.
Кристина Йорданова
Цвета Делчева, „Реконструкция”,ИК „Сиела”, С., 2010
