Множественото „освен” на Емилия Дворянова
„Освен” е добавка, „освен” е наличност на нещо в повече, „освен” е и изключване/изключение от общото, от множественото. „Освен литературата” е новата книга на Емилия Дворянова. Не, това не е новият й роман. Това е книга допълнение, или, защо не, ключ към романите на една от най-известните съвременни български авторки. Тази книга прибавя нещо допълнително към онова захласване, с което романите й грабват и се превръщат още от първото изречение в съ-битие, свят, който е плътен и същевременно винаги оставащ загърнат, винаги напомнящ, че говори с език, различен, макар твой, и то различен не защото е литературен, а защото „става”, „случва се”, „никне”, без да играе, а просто Е онова „освен” на ежедневното, онова изключение и изключване от него, което е изкуството – а то в творческия свят на Дворянова се изписва с главна буква и е съвкупност: винаги трябва да разбираш нещо много повече от това, което си очаквал. Изкуството за Дворянова е изкусността и изкушението на сетивата, което побира и опитите „да застанеш очи в очи с двусмислието на самото писане, за да го изведеш в огледално-свое външно „освен”; и гледките, „поразили гледеца в очите ти и останали в тях”; и пътищата, които, „за да не останат кръстопътни, са се окръглили в слово”; и местата на „не-езика”, в които авторовото аз пребивава, за да превърне „освен” в литература. „Освен литературата” говори и за киното, но не пише студия, за изобразителното изкуство, но не изкуствоведски, за литературата, но откъм една специфична гледна точка, тази на писателя, но и на преподавателя по творческо писане, от гледната точка на осъзнатото право на автора да не „изговори”, да не интерпретира собствените си произведения, а да „разбули” писателя като „този, който живее в езика”, който може да говори за литературата само като битие. И именно по този начин трябва да бъде четена книгата на Емилия Дворянова. Като книга за отношението на писателя с езика. Това е романът за писателя и езика. В този смисъл това е и една обратно литературна книга – тя ще ви каже много за писането – но няма да го изрече литературнокритически, напротив, ще го изрече гласът-Дворянова, такъв, какъвто го познавате от „Земните градини на Богородица” например, в който още от първите страници срещате едно друго „освен”, а може би същото, само че инкорпорирано в романовата телесност. Изчезналото и непоявяващото се тяло на Мария, което няма да се яви, „освен ако”… не е било грабнато, разтворено, прехвърлено отвъд границата, която езикът може да изписва, в едно все-съществуване, което е пребиваване в безкрайността на езика, в многоточието му, което побира всяка невъзможност за явяване… „Освен ако” съдържа множество възможности за съграждане, които като нишките на дантелата плетат очертанията на света в „Земните градини на Богородица”, изречен откъм „смирението” на езика, както споделя авторката в най-новата си книга.
Книгата в своята различност, с „освен”-позицията си в романовото творчество на Емилия Дворянова и независимо от ценните наблюдения в „Естетическата същност на християнството”, предлага и още нещо, което отново е модус на писането на авторката, а именно вниманието й към детайла, към елементите на цялото, които, разглобени от него, също имат свое битие („В градината на земните наслаждения”). И разбира се, не бива да се забравят другите важни изобразителни пластове на почерка на Дворянова – езикът на музиката и библейската символика – и двата преплитащи се в книгата и изграждащи „сюжета” на „Освен литературата”. Казвам „сюжета”, защото тук темите се разгръщат в своето разказване. За киното се говори в разказ, но се говори в разказ и за картината на Бош „Градината на земните наслаждения”. Текстът, ако използвам една от метафорите му, „никне” пред очите, устрелени и неотместващи се от картината, е много повече от есе, написано поради картината на Бош. Картината е почва, от която „никне” разказ, както впрочем новелата „La velata” (1998), „изникнала” от едноименната картина на Рафаел, за да изкаже нещо много повече от разказ за една картина, а да означи липсата на твореца в произведението, защото именно творбата, бивайки съвършена, не се нуждае от авторовата телесност. Рафаел, по-скоро неговата липса, се появява и в последния текст на „Освен литературата” – „Митарствата на светостта”, който би могъл да бъде жанрово назован разказ. Тази жанрова определеност е възможно да бъде принадена, без, разбира се, да им е достатъчна, и към други текстове в книгата – „Късо съединение”, „Земята на Бога”, „Историята на едно прегрешение”. Има нещо, което събира тези различни сюжети в единство. Както издават озаглавяванията им, това изглежда е светостта, божественото, теофанията. Но това е само ясно откроимата им, забелязваща се от пръв поглед прилика, отвъд която и освен която съществува още поне една: липсата. Липсата е недостиг, недостатъчност и в този смисъл привидно е контрапункт на „освен”, но липсата е и признак на наличие, симптом за нещо, което стои наглед незабележимо, реципрочно на множеството. Това са прозаични късове, които се уплътняват, втелесяват се около удържането на празнината, която е повече от празно пространство, тя е въздух между нещата, дишане, възможност за пожелаване, което само по себе си е възможност за щастие. И ако в „Късо съединения” пожеланата Липса е резултат от прекомерността на предлаганото, на Стоката в повече, Липсата, видяна като освобождение-спасение, в „Земята на Бога” е изчезналата молитва – думите за нея – за да остане средоточието върху Спасението и имената, които окръглят и изпълват човешкото битие със свое осмислящо го значение, а в „Историята на едно прегрешение” Липсата е Образ, който е стремеж и омая, каквото е и Мястото в „Митарства на светостта”. Липсата е Мястото, белязано да е значимо и чрез копнежа по него, с възможността му да е винаги Друга. Така множеството Липси, открояващи се в сюжетно определимите като разкази, прозаични текстове на Емилия Дворянова, в най-новата й книга слагат знак, бележат щастието в неговата винаги предстояща възможност, неговото винаги празно, но запазено място, неговото винаги предстоящо случване в битието и именно живеенето в пролуката, в омаята от липсата, която прави живота наистина истинен, съ-битиен. През оптиката на липсата могат да бъдат четени и романите на Емилия Дворянова, защото не само в “Земните градини на Богородица” липсва тялото на Мария и достъпа до Мястото, за да се открои един друг достъп и едно друго пребиваване. Липсата копнеж маркира още първата книга на авторката “Къщата” (1993), преминава в “Passion, или смъртта на Алиса” (1995) с липсата на множество елементи – кости и отражения, с наличие на празнини, дупки и т.н.
Ядрото на „Освен литературата” безспорно се образува от частта “Гледки” и по-конкретно от текста “В градината на земните наслаждения”, който “тъче” в едно цяло музикалните, християнските, изобразителните и звукови “нишки”, асоциативно опримчващи картината на Йеронимус Бош, представяйки диалог на литературата с другите изкуства, диалог, който звучи изразително и звучно и в “Догвил: убийството на Словото”, както и “Антихрист, или Грехопадението на Ларс фон Триер”. Картината като статичност в пространството „става”, бива въвлечена във времевия ред на „никненето”, израстването на движения, всяка разпукваща се пъпка в самия „разказ” бива доведена до крайната си точка, до пълното си осъществяване в плода. В този смисъл изговарянето на „Градината на земните наслаждения” се случва не без съответствие на Лесинговата парадигма за поетическото изображение във времето за „знаци, следващи един след друг”, явяващи действия, затова може би неслучайно основният глагол, чрез който „гледките” от „Градината…” се репрезентират, е „никна”. Обаче освен насладата на окото, което схваща изображението в действие, Емилия Дворянова разпознава в картината „усета” на ухото – ада му, което изображение „боли изотвътре”, защото „Адът е слух”: „Адът на никненето е музикален, музиката, инструментализирана до инструмент за мъчение.” Спускайки погледа-думи през картината на Бош, Емилия Дворянова всъщност говори за това как думите въздействат и как светът се гради. А той се гради чрез члено-разделяне, чрез „ручене, което ще се избистри в края на времената в осезаемо ясен, кристален глас – глас, който няма да ручи, а ще глаголи…” И някак от само себе си говоренето за картината се превръща в метафорично говорене за литературата, защото тя се оказва мястото, отвъдно на Градината и Ада… крачката встрани.
“Тереза-Passion” е друг важен текст в „Освен литературата”, важен не само защото представя една не толкова често ставала обект на изследвания в българския контекст историческа личност – света Тереза Авилска, но е важен и откъм възможността за интертекстуален прочит на нейното „житие” и мистичен опит. Този прочит може да позволи извеждането от нейните „страсти” на едно съвременно равнище на връзката писател–слово, тъй като Тереза, освен светица, е и писателка, а написаното от нея, въпреки, поради и заради Словото, само по себе си е творчески акт, който е неподминаваем. Художественото „житие” на Тереза в книгата на Емилия Дворянова разкрива отношение към литературата като морален аспект на живеенето. За Тереза писането е дар, с който връща Божия дар – Любовта. Животът на Тереза, Тереза-Passion, изпитанията й, могат да бъдат възприемани през призмата на изпитанията за заслужване на дара, който от съвременна интерпретативна гледна точка е трансформиран разговор за литературата и достойнството за нея именно като дар, за който имаш съзнанието, че отмяната му е възможна и справедлива, щом получателят е неблагодарен.
Този прочит на новата книга на Емилия Дворянова е само един от възможните, а благодарение на своята многостранност тя позволява още много. Визията за писането в „Опити” не само е изговорена, но художествено пресътворена в рамките на едно книжно тяло, а това прави възможно деликатното превръщане на “Освен литературата” и в наръчник по творческо писане. Накрая, освен за текстовете в една книга, е нужно да бъдат казани няколко думи и за художественото й оформление. Не само заради стилността и полиграфическата изработка, а и заради това, че тук изображението допълва изразяваното на принципа на комплементарността – отделните части са онагледени от фрагменти на една енигматична картина, чиято не по-малко енигматична от тази на Джокондата усмивка и сочещ пръст се вписват допълващо се с текстовете като показване на „откровения образ на изкуството, на литературата, на всяко „да”, но не „точно това”. Липсващи и тъгуващи за говорещото аз образи от есетата биват предложени на погледа в Приложението като дар за читателя, като задължително условие да се изпълни целостта на книгата, а тъй като дарът е дар, за да бъде приет и да бъде върнат – с прочита, с възможността за достигане на онова отвъд, онова „освен”, в което „никне” Изкуството и се разбулва един творчески свят.
