Ани Бурова [Яница Радева]

Да изговориш трагичното

Изглежда логично, а  може би и неминуемо обсъждането на новата книга на Яница Радева „Бонбониерата” да започва от факта, че това е първата прозаическа книга на една поетеса. Този преход или пък непрекъснато прехождане между лириката и прозата, особено романа, отдавна са констатирани като една от характеристиките на съвременната българска литература. Но книгата на Яница Радева стои в този процес по един по-специфичен начин, и трябва да призная, че тя донякъде изненада очакванията ми спрямо жанра „проза от автор поет”. Свикнали сме подобни книги да се основават върху фрагментарността, върху подчертаната субективност на почерка, често и върху една стилизация в посока на автентиката на преживяването… И, естествено, не фактът, че авторите им са поети е определящият, а това, че става въпрос за експерименти с прозата, които много често черпят ресурсите си от лирическото. Моделирайки белезите на тази поетика по множество различни начини, свързаните с нея книги – от „Естествен роман” на Георги Господинов, който като че ли отприщи тази тенденция в съвременната българска литература, та до един доста по-скорошен представителен за нея текст, „Зелено и златно” на Силвия Чолева – произведоха поредица различни варианти и вариации на романовия жанр. Сравнена с по-голямата част от тях обаче „Бонбониерата” е  една, така да се каже, много по-„епична” книга. Тук е мястото да споменем, че тя всъщност никъде не се самоопределя жанрово – един донякъде необичаен жест във все по-честата напоследък практика книгите да подчертават жанровата си принадлежност (или дори желаната от тях жанрова принадлежност в случаите, когато тя е колеблива или недотам очевидна).  Върху корицата й стои единствено всъщност жанрово неутралното твърдение, че „книгата включва относително самостойни, но преплитащи и допълващи се истории”. В интерес на истината обаче много малко от тези истории са дотолкова самостойни и самостоятелни, че да съществуват напълно автономно и извън сборника. По мое мнение в жанрово отношение „Бонбониерата” е най-близо до романа, и при днешната хетерогенност на жанра подобно определение на книгата е напълно защитимо. Всъщност „Бонбониерата” представлява мозаечно повествование, в което множество сюжети се преплитат, засичат се, свързват се помежду си, или по-точно казано биват прецизно сглобени един с друг, за да създадат накрая една цялостна история. Без съмнение тя се възползва в максимална степен от възможностите и ресурса на фрагмента –  не само е многоаспектна и множествена в гледните точки към събитието, което разказва,  но и се основава върху една своебразна „сгъстеност” на повествованието, при която в минимум художествено време се съдържа максимум сюжетност, а също и максимум значения. Всъщност още в самото начало на първия разказ книгата сякаш ни разкрива основните механизми на своята поетика в описанието на една фотографска снимка, запечатала образа на жена, чиято ръка сякаш не принадлежи към тялото й („ръката изглежда като допълнително монтирана, не синхронизира с тялото…”). Колажът, монтирането на фрагменти, на пръв поглед непринадлежащи един към друг, е избраният от „Бонбониерата” начин да създаде цялостен разказ, прозаическа цялост, обединяваща отделните истории в нея. По логиката на фотографския образ множеството герои в тях са уловени в един-единствен конкретен момент от съществуването им, в който обаче е съсредоточена и разкрита цялата им биография. Способността на прозата на Яница Радева да произвежда значения се състои в много голяма степен в усета и вкуса й към детайла – най-видимият пример в тази връзка е един от основните образи в книгата, преминаващ през отделни текстове и изведен и в заглавието – този на увитите в разноцветни станиолени обвивки бонбони, превърнат от повествованието в знак на пределно трагичното („Смъртта има лъскава дреха, която блести в червено”). Интересът към детайла тук обаче не е в никакъв случай интерес към подробностите, а единствено към заряда му да се превърне в неочаквано експресивен елемент. Всъщност в „Бонбониерата” цари решителен отказ от обстоятелственост, от описателност, и ако непременно трябва да отсъдим дали опитът на авторката в лириката се е пренесъл в прозата, то основното наследство на тази книга от поезията е именно тук – в умението за максимално нагнетяване на смисъла, в една лаконичност и сдържаност на езика, която обаче владее насищането – или дори пресищането – с подтекст.

Това умение всъщност е от огромно значение, за да бъде „Бонбониерата” добра книга. Защото тя представлява един доста дързък експеримент с отношенията между реално събитие и художествения му образ, между прототип и литературнен сюжет.  В основата на книгата е един реален и относително скорошен факт – трагичната катастрофа край Ямбол на Спасовден преди около две години – а да се произведе художествена творба от подобно събитие е рискована, сложна и прецизна процедура. Такъв сюжет лесно би могъл да отиде или в прекомерна документалност, или в един неудържим емоционален модус на съпреживяването на трагичното. В „Бонбониерата” обаче е избран друг вариант, литературно далеч по-продуктивен – на абстрактизацията на събитието, при която връзката на повествованието с разпознаваеми реални събития личи, но не доминира, и при която те биват изведени до един надконкретен, обобщен и смислово по-обемен образ. Така разказът в „Бонбониерата” се превръща в една усложнена реконструкция не просто на конкретно събитие, а изобщо на представата за трагичното, за сложните му отношения с ежедневното, за просветляващата му, катарзисна  мощ в някои от сюжетите в книгата, но и за надмощието на баналното над него в други от тях. Именно в това отношение е много важна овладяността, сдържаността, дори отстранеността на тона на повествованието, тъй като те преобразуват емоционалния ефект в подтекст, в напластеност и нагнетеност на значенията, които както на смислово, така и на емоционално ниво работят по-ефективно, отколкото би го направила лишената от дистанция  вчустваност. И макар определението „зряла книга” често да звучи като клише, по отношение на „Бонбониерата” няма как да го избегнем и изглежда няма с какво да го заместим – защото в нея Яница Радева ни демонстрира една зрялост не само на почерка, но и на социалния опит, непредполагана при дебют в прозата и при младостта на авторката.

Докато четях „Бонбониерата”, на няколко пъти се сещах за заглавието на предишната книга на Яница Радева, стихосбирката „Друг ритъм”. Вероятно защото именно смяната на ритъма е по някакъв начин особено важна за прозаическата книга на авторката – в нея многократно се променят повествователните гледни точки, модуса на разказването, случващото се с героите непрекъснато помества разказваното събитие в различни хоризонти: от възвишено трагичното през банално рутинното до вестникарски повърхностното. В тази светлина и смяната на жанра между двете книги на авторката изглежда предположена от някакъв отказ от усядане във вече изпробваното. Дали това ще се окаже постоянен белег на писането на Яница Радева, предстои да се разбере. Засега е сигурно, че в „Бонбониерата” този обрат е извършен с увереност и оригиналност, които следва да я превърнат в траен литературен факт.

Ани Бурова

Текстът е четен на премиерата на книгата на 7 юни 2011 г.

Яница Радева, „Бонбониерата”, изд. „Парадигма”, С., 2011