Мария Калинова [Милен Русков]

За възвисяването в езика

Езиковият експеримент в новия роман на Милен Русков „Възвишение” е част от повтарящата се утопия на българската литература за влизане в реката на Възраждането. През 90-те на XX век това бележи прекъсване на традицията, отказ от предходниците едновременно с въз-раждането на други „бащи”. Естествено, тази река е Хераклитова и не можеш да влезеш два пъти в една и съща вода, нито пък в една и съща утопия. И ако за авторите около фигурата на Ани Илков и течението на „Литературен вестник” това прескачане назад във времето вече е разглеждано през споменатия генеалогически аршин, то в контекста на съвременността „Възвишение” се обръща към хоризонтите на „смутните времена”, за да открие пред нас една хетеротопия на кризата.

В „За другите пространства” Фуко разделя хеторотопиите на хетеротопии на кризата и хетеротопии на отклонението, като първата група включва онези все по-рядко функциониращи пространства на трансформацията, инициацията, възмъжаването, смърт в един смисъл и раждане в друг. „Възвишение” отваря място тъкмо за подобна кризисна хетеротопия, в която постигането на сублимното е радикализирано до следната формула: „– Бача ти Берона дума: со знанието ще ся возвисят! Со знанието друг път! Туй е по начало тъй, но как по точно да стане? Само с принуда ще ся возвисят те! Като ся видят в кучий гъз, да няма мърдане – или ся возвисяваш, или на кучето в гъзът, – е тогаз ще ся возвисят!”. На нас българите ни дай закучени ситуации, поврати, кризи – лични или национални – и ние се възвисяваме като едното нищо.

Динамиката на произведението предполага това постоянно двоене на перспективата: от една страна, поривът нагоре, от друга, подриването, преобръщането, снемането на високите идеологии в ниски регистри. Този двоен план се разпростира на нивото на цялостния наратив, през самата тъкан на езиковата му направа, сдвоявайки персонажна конфигурация на Гичо от Котел и Асенчо от Жеруна, на Левски и Димитър Общи. В основата на кризисната хетеротопия стои идеята за сакралните, привилегированите и забранените места и произведението набавя карта на тези места в географски, но и в националноисторически план, като едновременно подлага въпросната топография на профанизиране.

„Възвишение” е изключително смешен роман, неговото четене е съпътствано от аурата на комичното и затова веднъж започнат, той не може да бъде оставен. Онова, което читателят открива, разгръщайки книгата, е упътващата бележка на автора, озаглавена „Извинение за неблагоприятност описания”. Тя е представена като неподписана извадка от „Любословие” и неговия майски брой от 1844 г., за да се улови и подчертае играта, която ще бъде предприета не толкова спрямо култовата фигура на редактора Фотинов, колкото със самото име на първото периодично издание, възпяващо любовта към словото, ученето, литературата и т.н. През този откъс от зората на българската журналистика става ясно (уж), че ходът на разказването има за цел да зачерква и ограничава онова, което един писател е длъжен да достави при четене, а именно, наслада от майсторската и красноречива работа с езика. Повествователят ни въвежда в преживяната драма на „превеждане” на произведението в просторечие, за да приключи перипетията с късото съображение, че публиката е тази, която определя езика. Понеже книгата е отправена към „общиа народ”, то в отговор на народната „неблагоприятност” огледално идва и „неблагоприятността” на разказването във „Възвишение” или, казано накратко, „каквото повикало, такова се обадило”, и още, ако си спомним Паисий, „по простим болгаром просто и написах”. Читателят е захвърлен във филологическия хаос на Възраждането, в потока на сказа, типичен за мемоарите, записките, спомените – т.нар. литература на факта от рода на “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, “Миналото” на Стоян Заимов, “Моите спомени от възраждането на България с революционни движения” на Иван Касабов, “Как ние освобождавахме България” на Михаил Греков и т.н.

Главният герой на „Възвишение” е езикът, което продължава и развива творческия проект на автора от предишните му две книги – „Джобна енциклопедия на мистериите” и „Захвърлен в природата”, като обща нишка остава демиургичната страст по сътворяване на нови контексти и емпатичното преселване в цели епохи. В книгите на Русков една невидима сила дърпа конците, плете си кошницата и от нищото виждаш как се подрежда цялост и свят, мъжка му работа. Дори като не гръмва пушката, пак гръмва и празният му ход пак е наратологичен ход: „Абе ибах ги и въдиците! Ще ги фърлим, пък да видим какво ще стане.” И ги фърлихме. И да ти кажа, съвсем нищо не стана. Щом имало, кай, пушка, тя тряба да гръмне. Тряба другият път!”. Лайтмотивната техника, паразитните фрази, криволиците в повествованието са точно такива игрови ходове, те набавят осите на онази повторителност, по която се задвижва комичният механизъм, внезапно прекъсващ в епифанически прорези, пренасящи героите от ежедневието към философското, от бит към битие.

Романът говори едновременно от две епохи, от на XIX век и от XXI век. Това не е обаче някакво полифонично преливане или превключване на времената, а ефект на четенето. Ако използваме фигурата за индигото на езика, то докато романът се преструва, че е писан на tabula rasa на възрожденското некодифицирано устно слово, той внимателно използва индиго, което прави възможно прозирането на времената и езиците едно през друго. Или възрожденското писмо на „Възвишение” пази паметта и отпечатъка на съвременния рецептивен хоризонт, през който парадоксите на времена и езици се активират. Особено показателна е апорията с имената на топонимите, които включват прилагателното старо-ново във връзка с функционирането и пре-селването на значения: „защо те винаги като основават някое село, туй е ново село, после като основат друго ново село, туй става старо ново село, после ако основат друго ново село, туй би станало по старо ново село, и т. н.” Старият нов език на романа снове между предишни и сегашни значения, между възрожденския узус и съвременната норма, а разминаването помежду им поражда смешното.

Изплитането на фабулните нишки из Българското възраждане е застрашено от опасността в залитането на pro или contra национални идеологии, но Милен Русков твърде ловко избягва от крайностите на универсалистките проекти, както и от тяхното тотално разглобяване. През теоретичния апарат, предложен от Боян Манчев, романът може да бъде обозначен като националекзотичен, доколкото разказва  едни свои различни частни митове, които да съставят алтернативен екзотичен наратив. Гичо от Котел и Асенчо от Жеруна до Левски и Димитър Общи изграждат хетерогенното поле, в което се преплитат  маргинално и централно.  Особено тайният знак (лозинката) на комитета може да бъде видян през ключа на профанизацията или на онова движение по снижаване на сакралната ритуалност:  „правиш среден пръст, като го движиш напрад-назад два-три пъти, и казваш:/- Чака ли булката, чака ли?/ Туй ако са простите хора, ще си рекат в празния си ум, че им правиш някой мръсен знак, неприличен. Но те затова точно са прости хора, щото не разбират. А то всъщност средният пръст симболизирва топчето как гърми и означава възстание.”  Неразчитането на точните „симболизации”, неумението за влизане в кода на тайнството, разлепването на високите метафизични редове е свързано с опита по комична профанизация. Напреко на нея, архитектониката на произведението строи своите възвишения, места на въздигане посред ниското, нови сюблимни върхове.

„Възвишение” е роман, който трябва да бъде прочетен, защото събужда въображението, поразява от смях, изпълнен е с неповторим диалог, дава нова оптика към българската литература и история на XIX век. Саморефлексията в романа идва ненатрапено през фините усети за ироничното и самоироничното в езика. Уникален по замисъл и направа, романът на Милен Русков е събитие за българската литература, неговите рецептивни и критически усвоявания и преображения предстоят.

Мария Калинова

Милен Русков, „Възвишение”, ИК „Жанет-45”, Пловдив, 2011.