Културна периодика и културна журналистика

Критическа маса, оцеляване, място и въздействие в медийната среда

● Изтегли като pdf! 

Дискусия с участието на Амелия Личева („Литературен вестник”, сп. „Литературата”), Силвия Чолева (БНР, програма „Христо Ботев”, сп. „Една седмица в София”), Камелия Николова (сп. „Проблеми на изкуството”, сп. „Homo ludens”), Магдалена Костова-Панайотова (сп. „Езиков свят”), Димитър Вацов (сп. „Критика и хуманизъм), Николай Аретов (сп. „Литературна мисъл”), Ани Бурова („Литературен вестник”), Камелия Спасова („Литературен вестник”)

Амелия Личева: Темата на днешната дискусия не е нова. През годините бяха провеждани множество дебати за бъдещето на периодичните издания, за състоянието на периодиката. Но това, което ми се струва ново, е състоянието на криза, в което се намираме в момента. И ми се иска да започнем с това – дали нещо се е променило с периодичните издания в ситуацията на криза, или кризата при тях е перманентна и не можем да кажем, че се е задъбочила, а че по-скоро за периодиката тя отдавна е настъпила.

Силвия Чолева: Кризите са различни. Ако се върнем назад, ще си спомним колко много издания съществуваха, какво  богатство, ветрило  от вестници и списания – например  „Витамин Б”,  „Български месечник”, „Сезон”, „алтера”…, много различни по вид издания. Дали кризата е всеобща, световна, или е само у нас, не ни интересува. Интересува ни това, че тук всичко загива. И не мисля, че проблемът е само в количеството или в разпространението, а и в качеството. Защото при толкова малко издания рискът да се появи нещо и да кажеш „добре, че поне го има”, е голям. Започва някакво снизяване на вкуса, на желанието за нещо качествено, само и само изданието да излезе. За мен това е важен въпрос.

Николай Аретов: Според мен, ако разбираме кризата малко по-широко, тя е криза на читателите. Техният брой се свива. Изданията намаляват, това е ясно, но съотношението читатели – издания като че ли се променя към по-лошо. И читателите намаляват с по-голяма скорост. Много лесно е да кажем – няма пари, има криза, но това обяснение е епидермално.

Силвия Чолева: Така е, но нещата са свързани.

Николай Аретов: Естествено, че са свързани, но предлагането все още няма съответното търсене.

Магдалена Костова-Панайотова: Аз мисля, че това е само отчасти вярно. Предлагането не надхвърля търсенето. Просто наистина търсенето е никакво, и предлагането също е малко. Но има и друг въпрос, защото в крайна сметка се появиха и електронни издания. От тази гледна точка аз не съм толкова скептична да смятам, че кризата прави всичко безцветно. Силвия безспорно е права, защото това ветрило, което го имаше, това многообразие в момента няма как да се запълни. Най-напред защото изданията, които излизат, и електронни, и други, имат проблем с редовното си издаване. Когато едно издание не излиза редовно, то вече стои много проблематично спрямо своя потенциален читател, който насочва вниманието си към друг тип издания.

Амелия Личева: Нередовното излизане на едно издание го лишава не само от читателска аудитория, но и от силни автори. Защото като се започне от редакторите, мине се през авторите и се стигне до читателите, всички се оказват демотивирани. За съжаление говоря това и от опита ми с университетското списание „Литературата”, което излиза към Факултета по славянски филологии. След  един много добър старт при възобновяването му, заради проблемите в Университетското издателство то не беше излизало повече от година и три книжки залежаваха в печатницата. Сега списанието тръгна пак, но това означава отново да се завоюва кредит на доверие и да се започва като че ли от нулата.

Силвия Чолева: Да, както когато „ЛИК” например излиза редовно, ти знаеш, отиваш и си купуваш новия брой, очакваш го. Абсолютно си права. Това е много важно за една медия. А интернет запълва празноти, но не докрай. Още повече, че в интернет свободата е безкрайна, и в този смисъл има и много плява, която трябва да се изрине. Докато в списанията или вестниците се очаква да е минал филтър, който да ти даде като читател някакво качество. А в интернет губиш много време, за да намериш това, което ти трябва.

Магдалена Костова-Панайотова: Другият въпрос е, че малка част от тези електронни изданя разполагат с прецизен редакторски подбор. И в този смисъл всички минуси на интернет съществуването, на високо и ниско, подбрано и неподбрано, се проявяват там. Още повече, че всеки, който може да създаде страница в интернет и се чувства призван от литературата, може да направи литературен блог или списание и да претендира, че това е Изданието. Смятам, че хартиената културна периодика няма как да бъде изместена напълно.

Силвия Чолева: Хартиени и електронни издания трябва да вървят паралелно, взаимно да се конкурират и оплождат. Въпросът е, че в един такъв хаос става проблематичен достъпът на читателя. Това, което Николай каза, е много важно, но аз се питам дали читателят не иска чете, или има труден достъп до изданията, или пък не знае какво всъщност има в тях. А и читателите днес не са читателите от 90-те или тези около 2000 година. През последните години нещата се променят много динамично. Има хора, които биха чели, ако едно издание стигне до тях, биха направили съпоставка с интернет, сами, без да е нужно някой да им каже, биха направили преценка. В този смисъл според мен хартиеното издание е призвано да има авторитета, тежестта, ако щете, и красотата на това да четеш на хартия.

Ани Бурова: Аз мисля, че не може да говорим за интернет изданията изобщо. Там също тече едно разслояване, професионализация, институционализация, ако щете, на част от тях. Не можем да сложим на едно място „Литературен клуб” например, едно издание с традиции, и някой произволно избран личен блог. Съществува тезата, че електронните издания ще изместят хартиените. Ако някой ден това се случи, то ще стане не само с културната периодика, а с периодиката въобще. Но този процес изглежда не тече толкова бързо или категорично, колкото се мислеше, всъщност те съществуват паралелно, и оптималният вариант за хартиените издания е да имат и свои електронни версии. У нас „Култура” го направи много успешно, а и други издания също, „Литературен вестник” също върви в тази посока. И знаете ли кое е интересното – много често, когато вестникът излезе в интернет и някоя публикация в него се окаже особена актуална и интересна за читателите, се повишава и търсенето на хартиеното издание. Оказва се, че много хора, когато прочетат нещо важно, според тях, в електронен вариант, си купуват и книжния.

Силвия Чолева: По съвсем друг начин се чете на хартия.

Николай Аретов: От друга страна, безспорно предимство на интернет версиите на изданията е, че архивът е леснодостъпен, а и човек намира неща, на които попада, търсейки друго, неща, които може да е прочел отдавна и да е забравил. Но големият въпрос е – Списанието. Трябва ли да го има? Дали нас не ни влече към йерархиите на подредения културен живот, който съществуваше навремето?  Нещо е публикувано някъде, тази оценка безспорно е субективна, но се ползва с авторитет и хората я следват.

Ани Бурова: Тази ситуация вече е невъзможна. Публиката е парцелирана, както е парцелирана и самата литературна и изобщо културна среда. Вече не може да очакваме да има издания или каквито и да било източници, които да задават обща, споделяна от всички норма.

Силвия Чолева: Йерархия съществува и сега, но оценката я налага лайфстайлът, лайфстайл писането – ревюта, сайтове, списания… Въобще, когато става дума за лайфстайл, смятам, че той не бива да бъде игнориран с високомерие. Това е друг вид писане, но аз мисля, че е възможно „две в едно” – т.е. писането (примерно за книги) да се прави по този начин, защото така младите, най-младите ще бъдат привлечени към тях. Трябва писането да се променя, без да губи дълбочината си и смисъла си. Аз съм се опитвала да правя това – сега в „Една седмица в София”. Трябва да има различни видове писане – колкото повече, толкова повече – по Мечо Пух. Но за това трябва да има и различни места, издания, в които да се проявят.

Николай Аретов: А лайфстайл изданията едно и също ли лансират, или има конкуренция?

Силвия Чолева: Почти винаги едно и също. И реално няма конкурения, защото т.нар. културен журналист в огромната част от случаите не разбира от това, за което пише. Много често се преписва разпратеното от PR-а на издателството, и навсякъде излиза едно и също.

Димитър Вацов: Аз искам да се върна към първоначалния въпрос – дали има криза. Може би е добре да помислим в сравнение с какво се питаме дали има криза, или не. Очевидно е, че с времето на социализма е трудно да се сравняваме, но спрямо деветдесетте години ветрилото от издания наистина рязко се сви. Рязко се сви и тиражът на културните и хуманитарните издания – това е феноменът, който трябва да обясним. Защо са по-малко? И защо имат по-малко публика? Фактите са, че тиражите са паднали от 5 до 10 пъти. Едната причина определено е комерсиализацията на вкуса, неизбежна при нахлуването на модерната културна индустрия, но не е само това. Когато говорим за интернет, трябва да имаме предвид, че той предлага много повече варианти на това да мислим високия вкус, защото когато говорим за хуманитаристика, литература и култура, винаги говорим за висок вкус. А през интернет националната сцена губи голяма част от способността си да предлага образци на висок вкус, защото се конкурира с много повече такива образци. И тук, при отпадането на традиционните механизми на управление на националната културна сцена, която говори на български език, се оставя на самите издания да се занимават със собствения си PR, да налагат себе си като образец. Това е трудна задача, с която все още не всички сме се научили да се справяме добре. Големите, мощни издателства имат по-голям успех, защото имат по-голям ресурс да правят този PR. Другото, което трябва да обсъдим, е отказът на държавата от субсидирането на наука и култура. Това може да се демонстрират с факти – фонд „Култура” на практика в момента не работи, фонд „Научни изследвания” не приема нови проекти…

Амелия Личева: В момента като че ли функционира само програма „Култура” на Столичната община.

Магдалена Костова-Панайотова: В тази връзка – „Езиков свят”, списанието на университета в Благоевград,  миналата година получи субсидиране от фонд „Научни изследвания”. С парите, които отпусна фондът, издадохме два броя и си изпълнихме задълженията. Но какво от това? Въпросът оттук нататък е какво разпространение, каква публика има едно хуманитарно или научно списание. Научните списания имат още по-тесен кръг читатели. А колкото да йерархиите – вестникът и списанието за мен са йерархични по отношение на материалите вътре, те изграждат своеобразна йерархия, която е въпрос на избор на изданието. Според мен това донякъде е хубаво, от друга страна, както спомена Николай, изборът на редакторите неизбежно поставя на преден план едни книги, едни имена, и загърбва други. И за читателя се получава така, че в пространството се чува едно и също име. В това отношение провинция и столица също много се различават. В изданията, които излизат в Търново или Пловдив, като че ли има нежелание да се споменават софийски автори. От друга страна, те смятат, че в много софийски издания не се споменават авторите от провинцията.

Николай Аретов: Това е удобно обяснение. Но това, че авторите се групират по сходна естетика, не е нещо лошо.

Ани Бурова: Ще ми се да се върна към сравнението на днешната ситуация и тази от 90-те. Многообразието в периодиката тогава беше част от едно общо литературно разнообразие, от един общ културен взрив. Но да сравним ситуацията в периодиката с тази на издателствата например – и те бяха безброй през 90-те, и там динамиката беше голяма, някои ги имаше за много кратко, други просъществуваха, но ето че днес имаме един определен брой стабилни издателства, някои големи, някои по-малки и профилирани… Защо в културната периодика не протече подобна стабилизация? Изминалите десетина години са изпълнени с поредица повтарящи се кризи около различните литературни и културни издания, които заплашват да сложат край на съществуването им. Тоест кризата в културната периодика е перманентна, и днешната обща криза може би само я задълбочава. Състоянието й открай време е състояние на постоянна нестабилност, тревожност и едва ли не очакване на края, или отлагане на края, ако решим да бъдем оптимисти. И ако това е така, може би трябва да се запитаме важно ли е културната периодика да я има, нужна ли е? А истината е, че тя е много важна за съществуването на културен живот. Все по-често  се чува мнението, че в него ни липсват дебат и диалог, че много факти и процеси остават невидими… Е, периодиката е тази, чрез която в много голяма степен това може да се преодолее, тя активира това, което наричаме литературен и културен живот, през нея, най-малкото, навлизат и се налагат младите автори, новите процеси, които после се отливат в стабилни тенденции.

Камелия Николова: Криза в културната печатна периодика действително има, и тя е в няколко посоки, две от които за мен са най-важни. Едната е обективна и няма как да си затваряме очите за нея. Емблемата на нашето време е електронната мрежа, интернет, съвременната култура в голяма степен е формирана от логиката и стратегиите на мрежата и новите технологии. Както вече стана дума, днес имаме удобството във всеки един момент да влезем във всеки един сайт и да намерим интересуващата ни информация. При това не само в българска среда. Това безгранично разширяване на източниците на информативни и критически текстове в областта на литературата и изкуството има своите плюсове и минуси, но то така или иначе вече е част от нашето поведение, от начина ни на живот. В този смисъл мястото на печатната периодика вече е друго и сега проблемът е, че тя трябва адекватно да го намери и заеме. Струва ми се, че през последното десетилетие живеем точно в един процес на лутане, на търсене на това ново място и оттам идва и кризата. Най-продуктивната стратегия за печатната периодика днес е да се трансформира в условията на променената културна среда, да се интегрира успешно в нея. В някои от изказванията стана дума за електронни версии на изданията и т.н. Това, разбира се, е абсолютно необходимо, но също така трябва да се мисли и за други, да ги нарека диалогични форми на общо съществуване на печатната и електронната периодика – съвместни публикации и дебати, взаимно коментиране и критически анализи от едната страна към другата, препращания от електронно издание към печатно и обратното и др. Тази обекивна криза в България през последните години е в най-високата си точка, надявам се, че тя не просто ще започне да отшумява, но и ще провокира нови съвременни развития в публичното простронство. Втората посока на кризата е свързана с политиките днес у нас в областта на финансирането на културната печатна периодика, които за съжаление продължават да не са достатъчно ефективни. Самата аз работя в три издания, които са с различен статут, но и трите, за да съществуват, трябва непрекъснато да кандидатстват по проекти за краткосрочни подкрепи. Едното е институционално, „Проблеми на изкуството” – списание на Института за изследване на изкуствата към БАН, където работя. За всеки негов брой се налага да търсим средства, за да осигуряваме неговото регулярно излизане четири пъти годишно. Другото е „Литературен вестник” (където водя страницата за театрална критика), който, както всички знаем, го поддържаме с ентусиазъм. Третият ми ангажимент е със сп. „Homo ludens” – изключително професионално театрално списание, предлагащо богата информация и критически рефлексии върху съвременния български и световен театър, което също непрекъснато трябва да търси финасиране, за да излиза. Това са три различни вида културна периодика, но със симптоматично еднакви финасови проблеми. У нас липсват фондове, които да подържат не просто някаква периодика, а различна периодика. В една Англия или Германия например има няколко различни фонда, пред които можеш да кандидатстваш за едно или друго издание и да получаваш както еднократно, така и най-вече дългосрочно финансиране.  Това създава възможност периодичното издание наистина да бъде “периодично”, т.е. да излиза регулярно, а хората, които го правят, да имат спокойствието да провеждат своите културни политики.

Силвия Чолева: Другият вариант за финансиране е от един спонсор, но тогава си изцяло зависим. Какво се оказва? Когато изданието е на един меценат, ти не можеш да се класираш за никакви проекти – казват ти, че си имаш финансиране. Това те прави донякъде собственост на този, който дава парите, и когато той  каже, че вече не иска да влага тези пари, нищо не можеш да направиш. Както се случи с „алтера”. И съжалявам не толкова за списанието, а заради полето, което то с гигантски усилия успя да създаде. Защото списание не се прави на принципа „дайте да съберем трима-четирима човека и да започнем”. Екипът, авторите, които да пишат, посоките, в които да се развие списанието, страшно трудно се създават. И тъкмо си напаснал всичко това, нещата свършват. Мисля, че за списанията пет години са границата хората да научат за тях и да започнат да ги търсят. Нещата не стават бързо, нужно е натрупване, преди махалото да започне да се движи.

Магдалена Костова-Панайотова: Искам да се върна към това, че когато някой финансира изданието, то реално не може да кандидатства за проекти. Да, но пък всички издания, които разчитат на проекти, безспорно се намират в параграф 22, защото и за европейските проекти, и за нашите първото условие е изданието да излиза редовно. Ако няма финансиране, не може да излиза редовно, ако не излиза редовно, не може да кандидатства за финансиране, и се получава един омагьосан кръг. Спокойно мога да кажа за сп. „Езиков свят”, че ако Благоевградският университет не го финансира системно, то просто няма да излиза.

Николай Аретов: Всъщност ние искаме някак си да насочим нашите издания към максимално широка публика. Но стественото място на този тип хуманитарни издания е в университетите! Другото, което искам да кажа, е, че има една обработена форма, която някак си не хваща почва у нас, и при която литературният вестник по-скоро е притурка към друг вестник, който я и финансира. В тази притурка, да кажем, може да се отделят няколко страници, в които да има актуална информация и представянето на имена, книги и събития, а големите текстове трябва да се публикуват другаде.

Димитър Вацов: Аз не съм напълно съгласен с Николай. Не по принцип, а по-скоро по отношение на българската ситуация, вероятно защото съм пристрастен като издател на независимото издание „Критика и хуманизъм”. Трудно е да се каже, че на добрите издания в България естественото им място е към университетите или към вестниците, защото това отнема голямо количество свобода. Културата на българските институции все още не е достатъчно висока, така че те да поддържат независимо издание. Ако си към университет, не можеш да не пускаш текстове на хората от университета. Ако си към вестник, не можеш да не изпълняваш политиките на вестника, които изискват от теб да си все по-достъпен и по-достъпен, за да се харчиш, или да пускаш рецензии и материали за определени неща. В този смисъл да се пази определен периметър на независими издания, или на независими проекти в рамките на зависими издания, защото това също е формула, е много важно. И това е, за което следва да се борим, и то е трудна работа. Аз смятам, че тук има два аспекта. Единият е сами да се опитваме в по-висока степен да се продаваме, тоест да отчитаме пазарния момент и да се продаваме както по отношение на спонсорите, така и пряко по отношение на публиката, да се борим за читателската аудитория, която купува, да се стремим да си разширяваме пазара. Има различни формули за това. Ние с нашето издание напоследък печелим колкото от българския пазар, толкова и от електронни продажби през електронната библиотека CEEOL и през новия ни сайт. Това съвсем не покрива разходите по издаването му, но значително подобрява ситуацията. Другата възможност е да се наложи разумен начин държавата да се завърне към задълженията си да поддържа не просто културни и литературни или хуманитарни издания, а да поддържа публична сфера на говоренето, на езика изобщо. Тоест да съществува разлика между комерсиално и публично благо. И в този смисъл ние би трябвало да мислим не само за малкия кръг от хуманитарни и литературни издания, а да мислим за една добра публицистика, която все повече пада от комерсиалните телевизии, както наскоро „Сеизмограф” на Светла Петрова, а и колко много предавания и радиа преди това, които бяха закрити. Трябва да мислим и за малцинствените издания. Тоест онова, към което задължението на държавата трябва да се върне, е съхраняването на определен периметър на публичното благо, което не е комерсиално, и то, разбира се, на проектен принцип, за конкретни неща. Навремето с Антоанета Колева, Георги Лозанов и други колеги опитахме да направим проект, при който фонд „Култура” да стане проектен донор на всякакви предавания и издания, които са от обществена полза. Това, разбира се, както повечето такива неща в България, заглъхна без резултат. Но това са посоките, в които трябва да се поеме. Ние сме в ситуация, в която трябва да движим и двете линии, които споменах. Не можем да очакваме нито да бъдем напълно финансирани, все едно от частен или държавен спонсор, нито пък да правим нещата изцяло некомерсиално, така да се каже, в името на красотата.

Камелия Николова: Много важно е това, което казахте. Държавата трябва да се върне към ангажимента си за оформяне на някакво пространство на публичност, в което да тече културен дебат.

Николай Аретов: Проблемът за независимостта, който беше споменат, е важен и трябва да го изтъкнем. Наистина изданията, които съществуват като част от институция или нещо друго, трябва да се еманципират – в добрия смисъл – от факторите и политиката на този  университет, творческо обединение или друго.

Силвия Чолева: Съгласна съм, но не мисля, че трябва да изгнорираме напълно университетските издания, те също трябва да са част от това, за което говори Димитър Вацов, защото имат своя публика и тя никак не е маловажна. А има и още един момент, който не бива да се изпуска – че зад всяко едно издание стоят хора, живи хора, които се ангажират, които работят и които дават всичко него да го има. Сещам се например и за пловдивското списание „Страница” – то пък се финансира от общината – в което има невероятна рубрика за оперативна критика. Зад всяко от тия издания, които споменаваме, стоят конкретни лица, които пишат проекти, търсят автори, свършват целия този труд и т. н. Като Младен Влашки например.

Магдалена Костова-Панайотова: Всъщност хората, свързани с едно издание, са мултифункционални – редактират, събират статии, пишат…

Силвия Чолева: Както казваше навремето, когато издавахме „Сезон”, Иван Теофилов: Каква стана тя сега – ние по-дълго време търсим пари, за да издадем един брой, отколкото събираме материали и редактираме! Затова и говоря за личностите. Необходимо е малко уважение, това общество трябва да знае каква ценност притежава в тяхно лице.

Ани Бурова: Ще ми се пак да върна разговора към механизмите на финансиране. Напълно съм съгласна с това, което Димитър Вацов каза. Много е важно също политиките в областта на културата да са постоянни, да не се прекратяват, когато се зададе например финансова криза, с идеята, че ще се възстановят, когато кризата отмине. Трябва да има постоянство и в съществуването на фондовете и програмите, които финансират периодика, да има сигурност, че ще имат сесии на определени периоди. И естествено, финансирането трябва да идва по определени критерии, не просто защото едно издание съществува – субсидията да зависи например от това дали изданието повишава тиража си, разширява публиката си… Камелия спомена английските и немските фондове, но доколкото знам, такива практики съществуват и в много от източноевропейските страни, които по отношение на културата са в ситуация, много близка до нашата. Много е важно също да има възможност изданията да се финансират цялостно, не само отделни техни рубрики или тематични броеве.

Камелия Спасова: Бих искала и аз да се включа в разговора, като кажа във връзка с констатацията за липсващите читатели, че периодиката формира, създава читателите. Те трябва да бъдат захранени, зарибени, и задача на периодиката е да го прави. Да кажем, хуманитарният ми профил и изграждането ми като читател до голяма степен се дължи на „Критика и хуманизъм”, а преди това, като ученичка, много съм разчитала на едно списание, което от тази година го няма – „Родна реч”. Когато отидох в университета, се оказа, че съществува общност от хора, публикували там. Другата много важна задача пред едно периодично издание е да създава авторитет, и не бива да се забравя, че един от начините да го прави е продължителността, устойчивостта на съществуването му. Следващата цел, свързана с предишната, е да създава свое лице, да има собствен профил и да бъде движено от една или друга политика, която може да е донякъде променлива във времето, но все пак да е устойчива и в основните си параметри постоянна. Искам да акцентирам пак и върху нещо, което няколко пъти споменахме, но е много важно – периодиката трябва  своевременно да показва някакво актуално състояние, ето – ние провеждаме тази дискусия днес, и ако тя се публикува едва след три месеца, нейната задача не е добре изпълнена. Ако периодичните издания нямат възможността да излизат своевременно, те губят част от възможността си да улавят това, което се случва в средата.

Ани Бурова: В момента палитрата от издания като че ли толкова се е свила, че ние, ако забелязвате, под общата шапка на културната периодика всъщност говорим за много различни помежду си неща. Говорим от една страна за академични списания, които са научни издания. Говорим и за издания като „Литературен вестник” например, чиято публика също е обособена, публикациите в които са специализирани, но които имат по-широк от чисто научния профил. И третото, за което всъщност би трябвало да говорим, и което у нас като че в най-голяма степен липсва, е представянето на културата в ежедневниците, изобщо в неспециализираната преса. Става въпрос за културни и литературни рубрики или притурки към тези издания, които да представят книги, филми, изложби, постановки… по един неакадемичен, не като за специализирана публика, но все пак сериозен начин, който да надхвърля рекламата или съобщението. От години се повтаря как у нас няма критика, как няма кой да помогне на публиката да избере какво да чете или какво да гледа. Това е проблем на липсата на точно тази ниша на, да кажем, културната журналистика. Защото не може да се очаква от рецензиите, които се публикуват в специализираните издания като „Литературен вестник” например, да вършат тази работа – те са ориентирани към една по-професионална публика, която търси задълбочена интерпретация, не просто информация.

Силвия Чолева: Имаше такива притурки, например притурката на „Сега”, или „Капител”, притурката на в. „Капитал”… Но те бързо спират, защото в тях няма политика, няма икономика, няма конкретни социални проблеми, няма жълто. Това е спецификата на културата, затова се налага тя да бъде подпомагана. Рекламодателите не искат да сложат рекламите си до стихове. Наистина Ани е права колко е важна за обществото тази културна периодика, защото създава едно поле, и това трябва да се преповтаря и подчертава. А като стана дума за липсващата културна журналистика, да ви попитам чели ли сте вестник „Новинар”, поне в интернет? Защото там има някакво подобие на културна журналистика, което понякога просто е потресаващо с посредствеността си. Да кажем, интервю с писател, кинорежисьор или актьор, което върви само по повърхността. Аз не казвам да се правят интервюта или да се пишат текстове, които да са като за специализирано издание, но дори желание няма да се мине отвъд повърхността. Това е голям проблем, който аз познавам отвътре. Хората, които се занимават с това, не са подготвени, те са „пенкилер”. Тази специалност като че ли убягва на факултетите по журналистика.  Пък и студентите много не ги влече точно това.  Говорих пред студенти по журналистика в Софийския университет, и горе-долу всички бяха ориентирани към друг вид журналистика. В началото бяха убедени, че културата е деветата дупка на кавала. И аз им казах:  Да, така е, но ако този, който прави предаване, статия или интервю, сам не познава темата и не иска тя да стигне до много хора, да го направи така, че да е интересно, да не е скучно, да е до някаква степен забавно, без да се минава определена граница,  тогава той не си изпълнява задачите. Ако ги изпълнява, тогава  става и интересно на този, който го прави, на този, който слуша, и цялата работа придобива смисъл. Разказах за това, което правя в радиото. Казах им, че парите са много малко, почти никакви. Когато свърши часът, ме попитаха дали ще отида отново, за да ме разпитат и за други неща, защото не ни стигна времето. Тоест уверих се, че не е безнадеждно, не че студентите нямат желание да станат културни журналисти. Но има една инерция, че културният журналист просто отива, гледа филм, написва там нещо, гледа някакъв спектакъл и написва нещо… Без особено усилие. И затова се получават тези недоносчета, които се появяват по вестниците, а те се четат от много хора.  И тези хора решават, че това е – има ли скандал между Добчев и Иван Ласкин, ще има в „Труд” чаршаф, но няма ли скандал – нищо, свързано с култура няма да има.

Камелия Николова: Примерът ти е много точен. В момента работя върху едно изследване на съвременния български театър и непрекъснато влизам в български “културни” сайтове в интернет. За съжаление почти всички са пълни само с (реални и измислени) скандали, докато обективна информация почти липсва, да не говорим за сносни критически текстове. Разбира се, има и обнадеждаващи изключения.

Ани Бурова: Така или иначе в повечето издания културата е сложена при светските събития.

Силвия Чолева: Да, „шоу”, „забавление” – това е! А това липсващо поле, за което говорим, би трябвало да го подготвят и „създават” факултетите по журналистика и филологическите специалности.

Ани Бурова: Мисля, че всъщност го правят, те непрекъснато произвеждат студенти, които успешно пишат по културни теми. Но после за тях реално няма място и те се ориентират в някаква друга посока. Струва ми се, че проблемът не е в липсата на автори, нито пък в липсващата аудитория за такива публикации – донякъде е мит, че, видите ли, няма кой да чете такива рубрики, че никой не се интересува. За тях се мисли като за априори маловажни, непрестижни, и въпросът е наистина в липсата на политика, включително и на самите издания, да култивират такова поле, да го направят престижно.

Димитър Вацов: Ние сме в ситуация, в която след тоталната държава и доминацията на идеята за обществено благо влязохме като общество в един чисто неолиберален откат. Тоест всичко се комерсиализира и се забравя, че има неща, които могат да се дефинират като обществени ползи или обществени каузи, и които не са изцяло комерсиални. Когато  говорим, че е добре държавата да си спомни, че трябва да гарантира поне в определен сегмент независима публичност, добре е да направим така, че да си спомнят такова нещо и предприемачите. И комерсиалните медии, които отказват да поддържат ниво на качество, ниво на многообразие и ниво на дебат. Защото това са трите основни аспекта на обществено значимите неща. Също така това трябва да си спомнят и разпространителите. Защото проблемът с разпространението на малки и независими издания е голям. Моят опит е, че „Хеликон” и „Пингвините” – най-големите мрежи, отказват да разпространяват „Критика и хуманизъм”. Искат до 50 % търговски отстъпки и т. н. просто защото нямат комерсиален интерес. Имаше добри инициативи навремето, през центъра „Сорос”, докато още съществуваше, създаде се една агенция „Артефакт”, която трябваше да извършва такова разпространение. Нея я има още, но в момента се държи безобразно. През миналата година през нея течаха част от нашите абонаменти. Те получиха парите, но не взеха списанията и не ги разпространиха – ето един конкретен пример. Разпространението също е въпрос на това, че комерсиалните собственици, също както и държавата, не са свикнали с това, че за тях е добре да поддържат определен сегмент на независима публичост. И в този смисъл това е наша задача. Колкото и трудно реализируема да е тя, нямаме друг шанс, ако искаме да съществуваме, освен да се борим да я постигнем. Тоест да ги убеждаваме в това, че там ще има качествен и висок език, че ще има многообразие на гледни точки, ще има пряк публичен дебат. Това качва цената на вестника или на медията, не я понижава.

Магдалена Костова-Панайотова: Добре, но ние няма ли да заприличаме на едни средновековни таксидиоти, които трябва да вършат хиляда неща?

Димитър Вацов: Не виждам кой ще го върши освен нас.

Николай Аретов: По-трагично е да произвеждаме някакъв продукт, който остава непознат.

Ани Бурова: Проблемът всъщност е да се наложи мнението, че съществуването  на издания като нашите не е самоцел, тоест, че ползата от тяхното съществуване не е полза за тези, които ги издават, или само на една тясна публика. Всъщност другата не съвсем правилна теза, която се тиражира, е, че всички културни, хуманитарни, литературни и т.н. издания имат малка публика. Това не е съвсем вярно. Наскоро водих разговор с една издателка, която помоли да представим книга на нейното издателство в „Литературен вестник”, а после попита: Ама всъщност вашето издание колко човека го четат, колко тираж има? Попитах в колко тираж е издала въпросната книгата, и отговорът беше 300 бройки. Това означава, че вестникът има няколко пъти повече от нейния тираж в хартиения си вариант, а като прибавим прочитите в електронния вариант, разликата става още по-голяма. Та какво всъщност значи малка публика или малък тираж за специализирано издание у нас,  където е нормално определен тип книги да излизат в около 500 броя, а 1000 вече се възприема като успех. Така че тезата за тиражите е принципно неправилно поставена, несъобразена е с броя хора, принадлежащи към общностите, които са свързани с различните сфери на културата. В страна с брой на населението като нашата тези общности няма как да бъдат кой знае колко многобройни, но нима това значи, че трябва да ги лишим от изданията, нужни за нормалното съществуване на тези общности? Но да се върна към това, от което тръгнах – проблемът наистина е да се изгради нагласата, че съществуването на културните издания не е самоцел, и че ползата от тях всъщност не е тяхна полза. Тя е полза на обществото, и то много дългосрочна полза. В момента у нас като че ли я няма представата, че ползата невинаги се измерва в някакво материално благо, че може да се изразява в един дългосрочен, нематериален капитал, свързан с култивирането не само на вкуса, да кажем, но и на определен тип поведение, тип мислене, масив от ценности, които са ползотворни за нормалното функциониране на обществото.

Камелия Николова: Много важно наистина е да се промени в общественото пространство отношението към експертността. Струва ми се, че в последните години се е наложило мнението, че експертността е свързана винаги и само с икономиката. Но експертността е свързана и с духовната дейност, и с писането, и с литературата, и с осмислянето и теоретизирането в областта на изкуството. Създаването на този вид експертност е дълъг процес, за който се иска натрупване и поддържане.

21. 06. 2011 г.

Стенограмата е подготвена за печат

от ЛИДИЯ КИРИЛОВА и ГАЛИНА КАЛЧЕВА

Отпечатва се с отделни съкращения.

Аудиторията би могла да бъде възпитавана, а не поучавана

Разговор с Катя Атанасова

От дълго време се занимаваш с писане за литература и култура в различни като тип издания. Би ли разказала за личния си опит в тази област, за трудностите – и леснините, ако ги има –  свързани с различните като профил издания?

Първият труден момент в работата ми с периодични издания беше, когато трябваше да направя едно съвместяване между ЛВ, който е първото периодично издание, в което съм започнала да пиша и Капитал light. Доста дълго мислех, че заниманията ми ще бъдат концентрирани много повече около литературата и академията, а не в общото културно поле. Този начален етап в ЛВ беше много важен и изгради много у мен. След това продължих да пиша в ЛВ, излязох от Университета и трябваше да започна да работя. Започнах в Капитал light, който първо беше Капєтел. Поканиха ме да пиша за книги, което тогава ми се видя абсолютно съвместимо с това, което ме интересува, но имах технологични проблеми и дискомфорт. Първият гл. редактор на Капєтел Борислав Колев, който е специалист по кино, много хареса първия ми текст – рецензия за „Лунен дворец” на Пол Остър. Писах я една седмица, борейки се с това да не изглеждам прекалено академична, давайки си сметка какво издание е това. И от друга страна исках да остана не само вярна на собствения си стил, а и на принципното си пристрастие към Пол Остър. Когато занесох текста на Б. Колев, той каза: Катя, аз ще го прочета, но така като го гледам, той е чудовищно голям. За да не ме редактира той, и за да няма драми, ме помоли да съкратя текста примерно от 5 страници на 2. При което аз се прибрах вкъщи и започнах драматично да се боря. Само който не е минал през това, не знае колко е трудно. Със съзнанието, че съм почти престъпник към книгата, автора и преводача, занесох двете страници. Той ми се обади и каза, че е малко по-голям, но го публикува. След това не спах цяла нощ, очаквайки на сутринта да ми се обади Иглика Василева, която за мен е един от най-добрите, ако не и най-добрият преводач, и да ме посочи с пръст, като извършила престъпление. Но тя беше изключително мила и ме поздрави. След това изпратих пълния текст на ЛВ, където беше публикуван. Започнах да разбирам, че всъщност изследователят с академичен опит има изградено его и идея за собствената си важност като експерт. Когато работиш в широкопрофилни или лайфстайл издания, трябва да си даваш сметка, че се обръщаш към съвършено различна аудитория. И ако наистина искаш тя да те чуе и да бъдеш посредник между книгата, автора и широката публика, трябва да култивираш у себе си различен тип умения и нов тип език.

И аз започнах да се опитвам да правя това, затова съм благодарна на въпросното издание, защото преди това не можех да напиша анотация. Научих се в десет изречения да кажа есенцията за нещо важно. След това се отвориха други проблеми. Едно такова издание не може да си позволи да разчита само на редакторския избор и започнах да правя едни особени балансови композиции. Публикувах рецензии, които ми бяха лично важни, в ЛВ и Култура, а други, за по-широкоспектърна публика, в Капитал light. Тук идва един момент, който според мен е проблем на културната периодика и на експертността. Лайфстайл изданията са подложени на подозрения от тясноспециализираната публика спрямо основната им функция. Тоест публиката подозира, че тези издания не препоръчват, не коментират, не информират, а продават. Казвам честно нещо, което никога не съм казвала, Капитал light е създадено с цел да поеме рекламите на Капитал. Аз обаче не смятам това за нещо лошо. Ние сме на пазара и едно издание се храни. Затова и много смислени издания си отидоха, защото не успяха да намерят пазарен механизъм, като не става дума за компромис с качеството. Това е първият ми опит с този двоен стандарт – един текст в лайфстайл и академичен вариант.

След това имах много драматични моменти. Няма да забравя как на едно представяне в Унгарския културен център преди 5-6 години, се появи Александър Кьосев и публично, посочвайки ме с пръст, ми каза:  „Ти нали си даваш сметка, че това е възможно най-противното и лошо издание за култура?”.  Единственото нещо, което успях да му кажа е, че аз трябва да се храня и имам нужда от това. Приех го тежко, но свикнах с тази мисъл. След това започнах да получавам обратна връзка от хора, които четат light-а, последва и социологическо вътрешно изследване на Капитал, според което се оказа, че най-четената рубрика в Капитал light е тази за книги. Освен това, заедно с Янко Терзиев, бяхме най-популярните имена в рамките на Капитал след политическите журналисти, които са много силни! Това беше много приятно и ми показа, че има смисъл и трябва нещата да се разделят и понеже говорим за личен опит, разделянето стана вътре в мен. Докато се стигна до случката от преди няколко месеца, когато Миглена Николчина ме срещна на Поетиките и каза, че въпреки първоначалните съпротиви, които е имала към Капитал light, това е едно от добрите места за култура и литература.

Когато се говори за културна периодика, обикновено се говори в дискурса на една перманентна криза. Споделяш ли общата представа, че територията на културната периодика напоследък се свива? И изобщо какво е по-тежкото на настоящата криза в сравнение с кризата от 90-те, когато жизнената енергия за правене на литература е сякаш много по-голяма?

Това свиване е от началото на миналия век. Но кризата е някак перманентна. През 90-те, както отбелязахте, енергията за правене на литература е много по-силна. Сега няма такава енергия. Сега го няма това движение нагоре. Сега има липса на енергия, умора, обида, обезверяване в смисъла и ролята на културната фигура и експертността като такива. Интернет е важен фактор. Просто експертите и културните елити, от гледна точка на аудиторията и публичността, станаха абсолютно нерелевантни. Процесът е дълъг и сложен, но днес фигури, като тези, които ние харесваме (А. Кьосев, М. Николчина), не е нужно да цитирам още имена, имат точно толкова тежест, колкото примерно блогът на Еленко Еленков, синът на Иван Еленков, който дори не се занимава с литература, но е публична фигура. Аз следя блога му и в него той казва: Днес няма писатели! Те не пишат интересно, никой не ги чете и затова 10 човека си представят книгите и всичките те са си близки. Тази теза имаше чудовищна подкрепа в интернет.

Вие подкрепяте ли подобна теза?

Не, аз не я подкрепям, освен в най-формалната част на тезата, свързана с представянията на книги, на които аз лично спрях да ходя от 2-3 години. На най-близките си приятели се обаждам, за да кажа, че няма да отида, и те вече знаят. Защото там ходят едни и същи хора и се говорят едни и същи неща. Не искам да ми четат откъси, защото аз си ги чета сама вкъщи. Но смятам, че напоследък се появиха много силни книги и че въобще не трябва да говорим как литературата си отива – това е несериозно. А относно това как да се справим с кризата, честно казано, не знам. Смятам, че ще има едно пренареждане на полето, но много бавно и сложно. Аз по пенчославейковски смятам, че аудиторията би могла да бъде възпитана, а не поучавана. И винаги съм имала една утопична вяра, че са важни рубриките за книги в издания като Капитал light, като Сега, те имат своя смисъл. Въпросът е, че тази тотална хоризонтализация в интернет предизвиква свиване и капсулиране в малки общества. Културните и четящи хора вече се отнасят с абсолютно недоверие към предлагането на нови гледни точки. Аз много се радвам, че хора като Бойко Пенчев и Амелия Личева пишат в Капитал. От сп. Мениджър, въпреки че е икономическа медия, също ми се обаждат за рецензии на книги. Опитват се с оглед на сериозната си аудитория, да имат и стойностни препоръки за книги, които не са пряко свързани с тяхната сфера. Започнаха да пускат и поезия, макар и не във всеки брой. Ето това са реални малки стъпки. Не е утопия. Стига да си даваме сметка, че ако искаме да удържаме нещо, трябва да се съобразим с полето, за да не остане фигурата на експерта сама и четяща си вкъщи. Целта е баланс и спечелване на по-голяма аудитория. Един изключително добър експерт е Стоян Гяуров, който пише дълги текстове, сериозни анализи  и на философска литература, препоръчвам го. Въпросът е тези лайфстайл издания да си дадат сметка кого да поканят. И съответно журналистите да си дават сметка от какво разбират и с какво могат да се справят.

Посредничеството не е само между текстовете от ЛВ към Капитал light, а се осъществява и между експерти и широката публика? Трябва да има фигури като вас, които да осъществяват комуникацията?

Точно така. Това също е дейност в областта на културното поле. Ако човек приеме, че това е полезна дейност и не се притеснява да я извършва, това е още една малка стъпка. Защото хора има, въпреки това капсулиране. Има експерти, които се държат дидактически, но това може да отблъсне аудиторията. Липсва съзнание у публиката, че фигурата на авторитета въобще съществува днес. Говоря за аудиторията, която вече е около 30 г. Хората са с изградена ценностна система и има кръгове, които четат определени медии. Кръг от хора, които четат ЛВ, или друг кръг, четящи Култура. Това са хора, които искат да имат усещане за равнопоставен диалог. Тяхното внимание не може да бъде задържано с пространни, сериозни и дълги текстове, защото цялото поколение е такова. На него времето му е важно. То няма култивирана съсредоточеност и спокойствие. Дори аз вече, за разлика от преди 5-6- години, не мога да си позволя да имам отделни дни, в които само да чета. Трябва да работим по поска на трансформиране на езика. Да намерим нов език и същевременно да променим начина, по който представяме текстовете си, и по който комуникираме, защото иначе ще срещнем отказ да бъдем четени.

Отказът да бъдем четени не е ли продиктуван и от липсата на реален диалог между изданията? В културната периодика сякаш вече не се засичат конфликтни възгледи, не се сблъскват позиции?

Така е. Но по-сериозният въпрос е дали въобще имаме културна периодика . Имаме ЛВ, имаме Култура…, какво друго…. Имаме L’Europeo, ако сметнем, че това е културна периодика. Аз го наблюдавам от самото му начало досега и там има едно много ясно движение, не казвам дали е в добра или лоша посока, но то вече не стои в едно определено поле, а върви към една все по-масова аудитория. Това, от една страна, не е лошо, но от друга страна, имайки предвид неговия формат, не знам доколко не се бие с очакванията на постоянната му аудитория. Тя вече започва да има отливи. Освен това, въпреки че аз го следя и го харесвам, това списание е за хора, които не четат книги. Така го наричам, не е обидно, то е мое лично наблюдение. Има хора, които си набавят необходимата интелектуална информация, интелектуално самочувствие, интелектуален капитал по този начин. В този смисъл то е встрани от културната периодика. Тоест периодиката се свежда до ЛВ и Култура…

Въпросите зададоха

Амелия Личеваи Мария Калинова

Културната периодика не успява да намери
новите си дискурси и форми

Разговор с доц. Георги Лозанов

Има ли промяна в състоянието на културната периодика днес – спрямо предходни години и десетилетия?

Усеща се промяна към лошо. За съжаление културната периодика стеснява територията си. Губи периодичност, става от алманахов тип, губи събитийност. Няма издания, които да следят процесите, изключенията са малко – в. „Култура” и „Литературен вестник”. Лично според мен се усеща дефицит в контакта с това, което става в литературния, в културния  процес. А нека сме наясно, че самото събитие, самият културен факт се случва в интерпретацията си, в някаква читателска или критическа реконструкция. И така страда не само периодиката, но обеднява и самият културен феномен.

Нека погледнем към въпроса и от другата страна, на рецепиентите, на публиката. Мислите ли, че има спад на интереса – както при експертния поглед, така и от страна на обществото? В полето на зрелищния интерес попадат сякаш друг тип събития.

По начало ентъртеймънтът, зрелищността, както казвате, става все по-задължителен комуникативен модел за съвременните култури. Там трябва да има аспект на занимателност, но тя е двойно разбираема. Първо, самата културна периодика се чувства задължена да бъде скучна. Не знам откъде произтича това. Вероятно защото в основата й стои моделът на читалището, и то не спонтанното, а институционализираното и вече доскучалото на всички читалище. От друга страна, културата става все по-фрагментарна и аудиторията не чете дълги текстове. Едно време, когато се учехме да четем, имах приятел, Асенчо, който казваше: „Най-мразя дълги приказки.” Аудиторията започва да се превръща в такъв Асенчо, който мрази дълги приказки и иска много бързо да стигне до финала. Това е друга матрица, тя е на новинарския разказ. Тези две матрици – на читалището и на новинарския разказ, започват да правят много трудна комуникацията на територията на културната периодика.

Смятате ли, че е препоръчително културната периодика да се комерсиализира, за да печели повече читатели в опит за спасение? Трябва ли да се отвори към други проблеми или да направи своите жанрове по-комуникативни?

Не бих говорил за тематична или жанрова промяна, а по-скоро за задаване на друг дискурс. Последният мощен дискурс, който мина през културната периодика, чрез който тя основно комуникираше и който я правеше важна, беше дискурсът на един софт постмодерен вариант, който се роди в България веднага след соц-а, в началото на прехода. Той свърши много културна работа, но няма друг, който да се е появил след него. Дискурсът, както знаем от Фуко, е исторически, той трябва да се развива в историята. В това отношение културната периодика не успява да намери новите си дискурси и форми. Макар че културната периодика е нещо като бара от „Междузвездни войни” – всякакви типове издания са събрани на едно място, всички са симпатични и толерантни един към друг – невъзможно в някакъв смисъл, каквито са и тези същества. Така че общата перспектива е трудна, но поне трябва отнякъде да тръгне дискурс, който може да говори през стратегиите на забавлението, но заедно с това и през социалния ангажимент в живота на тези, за които говори. Сега сме малко никакви. Съществуващият дискурс вече е започнал да се разпада, да губи енергия. Новият не се появява. Стоим някъде по средата на този празен терен. Но аз не съм песимист в това отношение. Абсолютно съм убеден, че за културната периодика предстои много по-голям разцвет, отколкото е имало някога досега, защото хартиената преса в своите масови модели е пред собствения си фалит. Последният опит да се самосъхрани е жълтата медия. Заедно с това интернет е в още по-драстична степен отказ от каквато и да е авторитетност. И постепенно ще се окаже, че културната периодика става един малък хартиен остров, на който всички любители на написаното на хартия авторитетно слово ще започнат да емигрират. Но кога ще стане това не се знае. Неслучайно в интернет фактически няма културна преса в този вид, в който има опит да се пренесе другата преса.

Т.е., културните издания нямат конкуренция? Могат ли например неспециализираните медии, които поддържат рубрики за култура, да свършат същата работа, каквато специализираното издание? И има ли конкуренция между самите извънземни от бара в „Междузвездни войни”, ако продължим метафората, която вие използвахте?

Не, няма конкуренция. По-скоро са като куция и слепия, които минават реката. Спомням си какъв поколенчески сблъсък имаше в началото между в. „Култура” и „Литературен вестник”. Сега колкото повече могат да си помогнат тези две издания, толкова по-хубаво. Няма база, на която да се мисли за конкуренция – няма външни фондове, за които да се борят. Вестник „Култура” е щастлив, защото винаги е имал интересен проект за своята социализация и оцеляване. В момента е свързан с моралния бизнес, което е рядка птица по нашите исторически ширини. Преди успя да накара държавата да му плаща, естествено, като запази независимостта си. „Култура” винаги е оцелявал с много сложен номер, направо под купола.

Това е една от най-болните теми, когато стане въпрос за културна периодика – финансирането. Имате ли наблюдение върху практиките за финансиране в други страни?

Първо, има държавен протекционализъм, някъде има мощни частни фондации. Това са вариантите. При нас нито има протекционализъм от страна на държавата, нито има мощни частни фондации.

Има спонсорство от страна на авторите, които работят безплатно.

Да, това е част от тяхната творческа необходимост, за да могат да говорят пред аудитория и помежду си. Въпрос на професионална съдба, а не толкова модел на финансиране на преса. С Димитър Вацов създадохме проект за фонд за културна периодика към Министерството на културата, какъвто има например за кино и др. Защото културната периодика е абсолютно некомерсиален продукт, който няма как да оцелее на пазара, и държавата трябва да има ангажимент към него. Разбира се, по време на криза има други приоритети.

Има ли смисъл от непрекъснато подновяващия се разговор за културната периодика? Сякаш постоянно се организират такива дискусии, все се говори за кризата в нея…

За хората, които правят културна периодика – хуманитаристи, интелитенти, артисти – по начало основният  инструмент е рефлексията. И когато се изправят пред проблем, те използват този инструмент. Когато се изправят пред собствения си проблем, отново използват този инструмент. Ако той е ефективен по отношение на други сфери, ще е ефективен и по отношение на тази. Иначе трябва да кажем, че въобще не работи. А това не е така. Затова ще повторя – предвиждам, че след време тъкмо културната периодика ще е най-добрият образец за бутиково издание – малки читателски общности на принципа на клубове, но не на хора, които играят голф, а на такива, които се интересуват от вероятните прочити на един текст.

Сякаш вече няма такава аура около този клуб, която да прави труден достъпа до него, така че клубните карти да са на висока цена.

Влиянието на клубовете се разтоварва и през фейсбук, защото тези общности лесно се свързват през социалната мрежа. Ако се вгледате в начина на общуване в нея, втората точка след образите е цитирането на текстове в статусите. Явно това са хора, които общуват помежду си чрез текст, те дори се нуждаят от текст, за да се захване тяхната комуникация. Сега фейсбук върши до голяма степен работата на периодичните издания, защото в него срещаш хора и по-бързо дискутираш. Но културната преса не е за масовия читател. Големият упрек, че я четат само тези, които я пишат, не е упрек. Това е условието на играта. Помня, че в. „Култура” имаше големи тиражи в края на соц-а и началото на прехода, но да не забравяме, че тогава той беше по-политически. Научните издания също ще пострадат доста. Библиотеките в интернет са форма на библиотечно дело – събиране на текстове без конкретна логика в тяхната комуникативна връзка. А за да съществува периодиката, тя  трябва да има връзка със ставащото, колкото и опосредствена да е тази връзка. Това, което предстои, е нов дискурс, и една нова бутикова преса.

Въпросите зададоха АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА и КАМЕЛИЯ СПАСОВА

Да обсъждаш състоянието на културната периодика върху собствените й страници вече става невъзпитано – както невъзпитано е в къщата на обесения да говориш за въже. Друг е въпросът за убийство или за самоубийство става дума…

Боя се, че наистина вече нямам какво ново и смислено да заявя по този въпрос – толкова дискусии (с взаимни нападки) между правещи, дотиращи и анализиращи въпросната периодика, толкова популистки френезии по фантома на Пазара, толкова спасителни акции „ден до пладне”… Уморих се.

Единственото, което засега мога да правя, е да пиша според съвестта си и според силите си за вестника, който съм приел като свой втори дом с всичките му кривици и правици. Да пиша, докато обичам литературата. (А видях немалко издания, които угаснаха, защото редакторите и авторите им обичаха повече себе си в изкуството, отколкото самото изкуство. Или като направиха име пред специализираната публика в специализираните издания, ритнаха тяхното гърне – и почнаха да пишат много по-лесни и добре заплатени текстове в нарастващо булевардните вестници… Толкова за самоубийството. Но „Сезон” и „алтера” бяха убити – и с тях си отиде нещо живо от мен.)

Мога просто да си върша работата, докато има кой да ме търпи. И да помагам на студентите си, вън от аудиторията, когато пак питат как от нищо да направят издание за култура в интернет…

Марин Бодаков

Столична програма „Култура” се ръководи от принципите на прозрачност, равнопоставеност и обективност 

Разговор с Христо Ангеличин, заместник-кмет на Столична община по направление „Култура, образование, спорт и превенция на зависимости”

Какво място заема подпомагането на културна периодика в дейността на Столична програма „Култура” – като степен на приоритетност и като част от бюджета на програмата?

През 2011 г. Столична програма “Култура” е ориентирана в подкрепа на кандидатурата на София за европейска столица на културата през 2019 г. Традиционният бюджет от 1 млн. лв. на Програмата тази година е завишен с решение на Столичен общински съвет с още 1 млн. лв.
за приоритет „Историческо наследство, социализация на недвижими паметници на културата и културни традиции на столицата”. Програмата предоставя възможност за изява на творците, както и за реализация на интересни, новаторски и обществено значими за културния живот на София проекти.

Кандидатства се по девет приоритета, обхващащи различните видове изкуство, един от които е отделен приоритет за литература, културна периодика и художествен превод. В общата финансова рамка на Програмата приоритетът получава шестдесет хиляди – т.е. шест процента от общия бюджет. Видимо е, че процентът не е много впечатляващ, но добрите намерения са факт. Тази година осемнадесет литературни проекта са в процес на реализация и ще срещнат своята публика, благодарение на това финансиране.

През 2011 г. три от всички финансирани литературни проекти са за културна периодика: „Литературен вестник” – финансиране за литературна критика в рубриката „Прочетено днес” – 3 850 лв.; списание „Български език” – 2011” – за отразяване актуални проблеми на българския език – 4 616 лв.; вестник „Стършел” – за публикуване на шедьоври на хумора и сатирата на български писатели в рубриката „Гласовете ви чувам” – 4 349 лв.

Кои са критериите с най-голяма тежест при определянето на субсидиите? Има ли акцент върху хартиените или електронните медии? Тясно специализираните издания ли имат превес или тези, ориентирани към по-широка публика?

Матрицата за оценка съдържа различни критерии с по-голяма или по-малка тежест, изразена в точкова система. Членовете на експертните комисии оценяват проектите съобразно тази оценъчна скала.

С най-голяма тежест при определяне на финансирането са критериите, свързани с: организационния капацитет и опита на кандидатстващата организация; ясно дефинираните цели и подцели на проекта; устойчивостта на очакваните резултати. От съществено значение са и останалите критерии: ясна целева група и бенефициенти на проекта; ясно дефинирани резултати, съответстващи на поставените цели; прозрачност и публичност; подход и методи (наличие на новаторски идеи или утвърдени практики и културни традиции); бюджет и финансова обосновка (реалистичен и добре обоснован).

Програмата няма определени предпочитания към по-специализирани или по-общо ориентирани издания, както и към хартиените или електронните медии.

Много от издателите на културни издания сочат като основно затруднение за тяхното ритмично издаване липсата у нас на програми, които да осигуряват тяхното цялостно, а не само частично финансиране. Съществува ли възможност за подобно разширяване на дейността на Столична програма „Култура” – в посока на подпомагането не само на отделни рубрики и тематични броеве, а на цялото течение на издания, избрани на конкурсен принцип, за определен период от време?

Столична програма „Култура” разглежда предложенията на кандидатстващите организации, като няма пречка да бъдат подкрепени цялостни течения на дадено издание, при условие, че това е предвидено в проекта и се вмества във финансовия максимум за един проект (6 000 лв.). В този смисъл, примерът тази година е със списание „Български език”, което получава подкрепа за цялото течение за годината.

Столична програма „Култура” функционира вече няколко години. Могат ли да бъдат направени изводи за ефекта и въздействието й върху състоянието на културната периодика?

Вече четири поредни години Столична община стимулира развитието на културата в София като финансира събития чрез Столична програма “Култура”, която наследи стартиралата през 2007 г. Меценатска програма „Култура”. Отчитайки важността на духовната сфера, ръководството на Столична община обръща специално внимание за развитието на Програмата. В момента СП „Култура” е най-мощният финансов източник на проектен принцип в българската култура. С всяка изминала година нараства популярността и обществения интерес към нея, което е видно от увеличения брой постъпили проекти. Например, през 2010 г. са кандидатствали 270 проекта, от които 68 са финансирани, а през 2011 г. – 516, като финансирани са 147. Съответно на общата тенденция и проектите за литература и културна периодика също нарастват през годините. За последните две години постъпилите проекти се увеличават от 22 на 37, а финансираните – от 9 на 18. Като имаме предвид, че финансова подкрепа получават най-качествените проекти, посочените цифри категорично говорят за ефекта и въздействието на Столична програма “Култура”.

В последно време Столична програма „Култура”  е една от малкото – а в определени области на културата и  единствената – програма за подпомагане на културни проекти, която продължава да функционира и чиито сесии се обявяват периодично. Има ли гаранции за съществуването й в бъдеще?

Чрез СП „Култура” Столична община на практика следва една утвърдена традиция в европейските страни и това ни дава основание да сме оптимисти за нейното съществуване и в бъдеще. Въпрос на програмно бюджетиране. Най-силната страна на Програмата е, че подборът на проектите се извършва не чрез административно импровизиране, а с конкурс. В процедурата по оценка на проектите за членове на експертните комисии се канят най-ярките представители на творческата интелигенция, които определят най-добрите проекти. Столична програма “Култура” се ръководи в дейността си от принципите на прозрачност, равнопоставеност на кандидатите и обективност при подбора и оценката на проектите, като непрекъснато се полагат усилия за усъвършенстване на работата, което е още една гаранция за нейното бъдеще.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Загубата на периодичните издания би нанесла тежък удар върху културната среда

Разговор с Виолета Миланова, експерт в област „Издателски проекти” на Фонд „13 века България”

Какви са и какви са били през годините практиките в дейността на Фонд “13 века България”, свързани с подпомагането на културна периодика?
НДФ „13 века България” е подпомагал и подпомага частично или в дългосрочна перспектива отпечатването на списанията „Съвременник”, „Факел”, „Литературни Балкани”, „Orientalia”, Книгите днес”, както и „Литературен вестник”, в-к „Моята вяра”, „Литературен форум” в множество тематични броеве, пловдивското списание „Страница” и отделни юбилейни броеве и специални издания на различни институции като например сп. „Български език и литература” по повод Националната кръгла маса на тема „Проблеми на съвременния български език”.

Могат ли да бъдат направени изводи за ефекта и въздействието на тези практики върху състоянието на културната периодика у нас?
Подкрепяните от НДФ „13 века България” издания са с дълга традиция и отдавна установени като авторитетни в областта на литературата. Въпреки трудностите, свързани с финансовата криза от последните години, подкрепата на сп. „Факел” например го превърна в алманах с публикации във внушителен обем и висока стойност на критическия подбор.

Доколко подпомагането на специализирани културни издания е приоритет в дейността на Фонда, или програмите му акцентират върху други области на културата?
Макар издателската дейност на Фонда да е замразена в момента с решение на Управителния съвет, подкрепянето на специализирани културни издания винаги е било сред приоритетите, залегнали в мисията на организацията. Фондът без преувеличение може да се нареди сред културните институти с най-дълга и богата традиция в подпомагането на културна периодика в България.

Смятате ли, че функционирането на културната периодика оказва влияние върху цялостното състояние на културната среда?

Със сигурност подкрепата на подобни издания задава критерий и мяра в своята област. Тези издания са плод на усилията на редакционни колегии, в които участват едни от най-изтъкнатите и всепризнати представителите на акдемичните среди, интелектуалния елит и журналистическото перо в България и тяхната загуба би нанесла тежък удар върху културната среда, интензитета и актуалността на нейния живот, би лишила аудиторията от полемичния заряд, който винаги е необходим. Ето защо подобни издания трябва да бъдат подкрепяни без колебание, да се помисли за тяхното разпространение и достигане до по-широк кръг читатели, да се потърсят възможности за дигитализиране на техните архиви, издаването им в електронни версии и пр.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА