Между философията и политиката
Джани Ватимо e един от авторите, които издателство „Критика и хуманизъм” целенасочено налага на българския пазар. В поредицата „Етоси” вече са излизали „Краят на модерността”, „След християнството” и „Бъдещето на религията” (съвместно с Ричард Рорти) в превод на един почти постоянен екип, включващ основно имената на Кристиан Кацори и Тодор Петков. Затова и може да се каже, че българските читатели би следвало вече добре да познават идеите на Ватимо, който безспорно е едно от важните имена в съвременната философска мисъл. Защото Ватимо е популярен не само в Италия, но и в Европа и САЩ. Още повече, че той е популярен и с политическите си идеи; дългогодишен член е на Европейския парламент, активно сътрудничи на медиите и по подобие на интелектуалци като Умберто Еко или Бепе Севернини е известен колумнист – пише за “Стампа” и за “Унита”.
Ватимо е измежду важните интерпретатори на Ницше и Хайдегер. Сред постоянните му теми са модерността, философската херменевтика (той минава за един от най-известните ученици на Гадамер), и разбира се – постмодернизмът и изобщо състоянието на съвременното общество. За италианския философ херменевтиката е начин да се тушира субективността. Прославил се е и с идеята си за „слабата мисъл”, която структурира съвремието. Както за мнозина днешни изследователи и за него плурализмът на интерпретациите е от голямо значение, особено като се има предвид неведнъж подчертаното убеждение, че реалността никога не съществува като такава, а съществуват авторитети, които говорят, че реалността е такава или онакава. Или както още подчертава той, обективността е плод единствено на интенцията на тези, които притежават власт.
Книгата, с която „Критика и хуманизъм” продължава представянето на Ватимо у нас, носи заглавието „Нихилизъм и еманципация” и събира есета, писани през 90-те и първите години на новия век. Превръщането им в единно произведение, което има своята структура и логика, се дължи на Сантяго Забала, известен познавач на Ватимо и име, което българските читатели вече познават от „Бъдещето на религията”.
Трите основни теми, които обединяват есетата, са етиката, политиката и правото. В първата част освен обстойното дискутиране на идеите на Ницше, Дилтай, Хайдегер, Шпенглер, Кроче, Рорти Ватимо се обръща към постмодерното състояние, което свързва с една трансформация на идеята за самото битие. По подобие на Ихаб Хасан той също акцентира и върху значението на технологията за постмодерното, а в духа на Ницше и Фуко се стреми да охарактеризира настоящето, да открои „битието в настоящата ситуация”.
Ватимо е достоен ученик на Хайдегер и въпреки съзнанието за времето, в което живеем, опитва да гради онтологии. Онтологията на днешното според него стъпва върху идеята за нихилизма, върху един „днешен трагизъм”, върху споменатия плурализъм на интерпретациите, свободата на изборите, съзнанието, че може да няма решение.
В този раздел Ватимо поставя и въпросите за трансформациите на Запада, за днешните политически и социални проблеми и в духа на Гадамер изтъква, че това, от което се нуждаят и човекът, и обществото, е повече диалог, повече вслушване и повече участие в общото занимание. А еманципацията, към която човешките същества се стремят, предполага отслабване на силните идентичности (идеята за отслабването и слабостта е ключова при него) и намаляване на претенциите.
И най-сетне в тази част се обсъждат страданието и метафизиката, за пореден път се поставя въпросът за нихилизма и се пита дали е възможно след смъртта на Бог да се говори за морални императиви, за закони, които не са основани на произвола, и за един еманципиращ хоризонт на политиката. Като се предлага и една реконструкция на рационалността.
Във втората част, чиято тема е политиката, се обсъждат новите и променени отношения между философията и политиката, особено в общества като италианското, където философията е учебен предмет в голяма част от училищата. Дискутира се и модифицираща се позиция на интелектуалеца, който постепенно губи политическата си роля. За Ватимо условията, в които интелектуалецът работи, са по-скоро на свободния писател, чието отношение с обществено-политическата реалност е винаги опосредствано от механизмите на пазара.
В статиите от тази част се дискутира и падането на реалния социализъм, а оттам и дискредитирането на всички идеологии от дедуктивен тип и утвърждаването на либерализма. Ватимо е убеден, че днешната политика представлява движение от проба към грешка, и настоява на прагматичния й характер. Що се отнася до философията, в настоящето тя е съпътствана от разпаднатата претенция за фундиращо мислене и представлява по-скоро еклектика от идеи, които нямат претенцията да са общовалидни. Философията днес вече не може да предлага на политиката указания, извлечени от своето познание за същности и основания, нито пък условия на възможност. От друга страна, не бидейки вече нито длъжна, нито способна да бъде мислене за основанията, философията се превръща в същностно политическо мислене, в „онтология на актуалността”. Нека да цитираме самия Ватимо: „Дефинирана като онтология на актуалността, философията бива упражнявана като интерпретация на епохата, като придаване на форма на едно неясно и разпространено усещане за това, какво е актуалното съществуване в дадено общество и в даден исторически свят” (стр. 127/8).
В статиите в тази част става дума и за глобализацията, демокрацията, Европа и Берлускони, за социализма и левите политики (към последните Ватимо изпитва симпатия) – такива са есетата „Социализмът, тоест Европа”, „Проектна левица”, „Глобализацията и актуалността на социализма” и др. Интересното е, че за Ватимо Европа като проект за политическа конструкция, основан на свободното присъединяване на граждани и държави, е видима проява на една християнска и социалистическа политика. Затова и той е убеден, че като такава тя претендира за статута на политически идеал.
Третата, последна част, обединява статии, които засягат темата за правото. Тук става дума за престъпленията и наказанията, за апологията на процедурализма, за легитимността на нормите, за началата, за връзката между право и справедливост. Отстоява се идеята за едно „хуманизиране” на наказанията, като те продължат да се прилагат със „страх и трепет”.
Разбираем е изборът на издателство „Критика и хуманизъм”, което за пореден път успява да предложи книга и автор, които изострят мисленето за настоящето и демонстрират защо Джани Ватимо се нарежда сред най-изтъкнатите хуманитаристи през последните десетилетия.
Амелия Личева
Джани Ватимо, „Нихилизъм и еманципация”, прев. от италиански Кристиан Кацори и Тодор Петков, ИК „Критика и хуманизъм”, С., 2011.
