Мандарините на следвоенна Франция
„Мандарините” на Симон дьо Бовоар е едно от безспорните преводни събития в литературата ни за тази година. Големият роман на писателката, който й носи наградата „Гонкур” за 1954 година, излиза у нас някак паралелно несвоевременно и тъкмо навреме. Първото поради огромното закъснение, с което може би най-важният фикционален текст на авторката се появява на български. Второто като подходящ пример на потребността ни от крупен, голям роман, който да ревизира пълноценно нашите собствени травми от комунистическото ни минало. „Мандарините” на Симон дьо Бовоар е точно това – книга, разказваща за травмите, които работят в човека в желанието му да осмисли себе си през историзиращия поглед на отношение към собственото му (предвоенно) минало и на времето от военна Франция. Въпросът е как да обединиш мирното минало и военно-травматичното аз в настоящия (следвоенен) проект за себе си, за да продължиш нататък. Романът започва с капитулацията на Германия и края на Втората световна война. Той преплита историзъм, екзестенциализъм, автобиографична фикция, социално-конструктивистки и политически пласт в начина, по който разказва историята на приятелска група френски интелектуалци. Мандарините е името на привилегированата светска и военна аристократична каста в древен Китай. Мандарините е името на елитарна приятелската група леви интелектуалци, около чиито съдби се развива действието в романа и чиито биографични двойници са разпознати в кръга около Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр. Основните персонажи в романа са моделирани през принципа на прототипите: Робер Дьоброй – Сартр, Ан Дьоброй – Симон дьо Бовоар, Анри Перон – Албер Камю, Луис Броуган – американският любовник на Дьо Бовоар Нелсън Олгрен.
„Мандарините” е напрегнат, сложен, интелектуален, историзиращ екзистенциалното преживяване текст. Роман на болката и травмата, лична рефлексия (дори саморазправа) на персонажите със собственото им минало. Книга, написана на двугласие. Главите паралелизрат и удвояват наративния поглед на Анри и Ан често към едни и същи ситуации. Именно през двамата говорители в текста „Мандарините” конструира и два модела на отношение към екзистенциалното минало. Анри, с чиято гледна точка започва романът, представлява необходимостта от промяна, от разделяне с миналото. И Ан, с чиято гледна точка завършва романът, представя травматичната ревизия на миналото, поглед, насочен към смъртта, към травматичното усещане за стареене и изхабяване, невъзможност за промяна – както на собствената лична история, така и на отношението с другите.
„Всичко, което важи за мен, важи и за другия. Докато се опитвам да се освободя от въздействието на другия, другият се опитва да се освободи от моето въздействие. Докато се опитвам да го подчиня, той се опитва да ме подчини. Тук изобщо не става въпрос за едностранчиви връзки с някакъв обект-в-себе си, а за реципрочни и подвижни отношения”, пише Жан-Пол Сартр в „Битие и нищо”[1]. Това настояване би могло да се разглежда като дефинитивно спрямо отношенията между персонажите в „Мандарините”. Хората в романа непрекъснато водят битки едни с други, влизат в конфликти на равнопоставеността, съизмерват с другия свободата, правата си, границите на действията и личността си. Точно, както ги описва Сартр, те се намират в непрекъснатия театър на напрегнати „реципрочни и подвижни отношения”, които ги предефинират – променят хода на мислите и постъпките им, представата, която имат сами за себе си. „Мандарините” е роман, в който всички герои много добре разбират другия. Моделът на близката приятелска общност, в която познаваш околните до изтощение, прави възможна тази прозрачност на другия, който престава да бъде дарен с втори изплъзващ се план и е изцяло уловен като мотиви за действие от повествователите Анри и Ан, които разказват не само собствените си преживявания, мотиви и действия, а и тези на всички останали.
Екзистенциалната история в романа обаче не е написана единствено през обръщането към другия. Човекът на Симон дьо Бовоар принадлежи на историята, политиката и времето. Историческият колапс, войната, новите следвоенни условия се превръщат в големите проблеми на книгата: „И как ще живеем по-нататък?” се пита в началото на текста героинята на Ан, която, мислейки за младите, за дъщеря си и нейните приятели, поставя и въпроса: „Какво ще правят с това толкова тежко, толкова кратко минало и с това безформено бъдеще?” и допълва „И дори ако успея да неутрализирам миналото им, какво бъдеще мога да им предложа? (…) Не виждам нищо читаво около себе си”[2].
Проблемът на кризата, едновременно лична и историческа, в текста на романа се превръща в проблем на отговорността. Той е изказан най-силно през трима от героите в романа: Ан, за която отговорността се свързва изключително силно с чувството за вина към себе си и другите. Миналото действа на героинята като механизъм за самоизтезаване; Надин – дъщерята на Ан и Робер, чиито нерешени проблеми с миналото през изгубената първа любов (евреинът Диего) я тласкат по пътя на нихилизма, себеомразата и поредица от случайни връзки. Трети модел, през който вината моделира поведението на индивида, текстът представя в образа на Скрясин, вечен беглец от смъртта и войната, емигрант с руски корени в Америка, в чийто образ вината функционира колкото като обръщане към себе си, толкова и като агресия, насочена към другия: “Страдали сте много в продължение на четири години. Мислите, че сте платили достатъчно, но никой никога не плаща достатъчно” и „Това е най-големият грях – грехът на неизвършеното”. Съвестта, чувството за срам, моралната травма на вината, са модели, които действат при всеки от героите и в чийто център стои войната, отношението между миналото и настоящето.
Миналото и изобщо въпросът как моделите на времето работят в човека е друга, по-широка от войната тема, която романът изследва. Текстът е написан през сложните взаимодействия на миналото, настоящето и бъдещето като своеобразен проект-за-себе си при всеки един от героите. Затова и наративните разкази, които Анри и Ан успоредяват през целия роман, са белязани от непрекъсната ретроспекции. Сравняването между настоящото и миналото събитие, актуалните и предходните действия и ситуации е модел както за себеоценка, така и за цялостен анализ на ситуациите в текста, който двамата разказвачи правят. В колебанието си при взимане на решения, които ще променят занапред живота му, като планираната раздяла с Пол, политическите му отношения с Дьоброй, Анри непрекъснато се обръща за „съвет” към миналото. За този герой обаче то е видяно като изчезващо, през желанието за отделяне от него, скъсване, радикална промяна. И всъщност според текста, взет чисто като поле на действия, животът на Анри Перон е този, който най-силно се променя, от желанието му в началото да напише нетипичен за него „весел роман” до брака му с Надин.
При Ан нещата стоят по различен начин – разделянето с миналото за нея е разделяне със себе си. Героинята осмисля миналото си като важното екзистенциално време, нейният поглед ценностно е обърнат назад. Настоящето е изхабено, в него настъпва смъртта, депресията, отчаянието. Дефиницията, която героинята дава за себе, и то преди още страстната й връзка с американския писател Луис Броуган да е приключила, е за „жена, която чака смъртта, без да знае за какво точно живее” (текстът допълва „като милион други жени”). Накрая на романа (това е последното събитие, с което „Мандарините” завършва) тя се отказва от смъртта чрез самоубийство, защото; „Ще умра сама, но другите ще изживеят смъртта ми”, с което пък се връщаме към голямата тема за битието като обвързано с другия в романа на Бовоар. Като тук е важен още един детайл – фактът, че Ан скърби силно за чуждата смърт, тя е обект на честа фиксация във вътрешните монолози на героинята, включително и предстоящата смърт – в образа на съпруга й Робер, който тя вижда като запътил се към края. Проблемът за смъртта при Ан всъщност е за смисъла на живота. През тази героиня текстът най-силно поставя въпросите за паметта, за резултата от делата ни и съответно за забравата, с която е свързан ужасът от настоящето, непълноценността, оттам и апатичната рефлексивност, които героинята проявява и изпитва към заобикалящото. Конфликтът между минало и настояще единствено е хармонизиран при Робер (с прототип Жан-Пол Сартр), който превръща времето си във време-за-писане (само по себе си атемпорално, отместено спрямо историческото такова) и време, посветено на идеала за справедливо общество, изпитван и преди войната. Отношението минало-настояще е видяно като централно и в образа на Надин, дъщерята на Ан и Робер, а по-късно и съпруга на Пол. Войната играе ролята на негативен Bildungsroman за младото момиче. Тя е място на съзряването, на преждевременното остаряване и житейски цинизъм, на разделяне с илюзиите и идеалите. Историята на Надин изцяло е написана през историята на войната, времето на превръщането й от малко дете в девойка, първото й съзнателно и рефлексивно време на опит. Паралелно с това в образа на дъщерята на Ан и Робер текстът едновременно проектира грешките на родителите – липсата на достатъчно топлина, любов и привързаност в отношенията – и същевременно тяхното собствено чувство за вина. Тук индивидуалното най-лесно се приплъзва в общото – вината, която Ан изпитва към дъщеря си съответства на вината, която изпитва към цялото поколение на младите като лишено от бъдеще. И в още по-широк план като социална вина за изгубването на едно поколение, израснало в годините на войната, и моделирано напълно през травмиращия й опит. Младите хора в романа – Надин, Венсан, Ламбер – са изградени все по този модел, като жертви на опита от войната и смъртта. И тук социологията на романа е най-силна, защото текстът редуцира персонажите на базата на поколенческия белег до типа – те всички са „произведени” от войната, за разлика от по-възрастното поколение са лишени от предвоенно нетравматично минало, през което да бъдат изговорени.
Не на последно място „Мандарините” е силно политически роман, с ясно заявяване на персонажите като леви. Субектът е политизиран, а политическото спрямо разбиранията на текста се припокрива с полето на нравствена отговорност. Романът на Симон дьо Бовоар дори когато го проблематизира, вярва, че политическото е пространство на легализиране на критиката и все пак възможност за по-добър живот.
„Мандарините” е изключително сериозен текст, който успява да превърне историческите мащаби в екзистенциални. Езикът е точен, елегантен и носи интелектуално удоволствие, за което спомага и чудесният превод на Росица Ташева.
Кристина Йорданова
