Иван Теофилов, “Вселената на яйцето”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011
Възхитителна книга, в която фрагментът и споменът надхвърлят своята жанрова граница и се събират в един поток на езика, който увлича всичко в едно изящно цяло. Книга с особена светлина, като преминаване на лъч през стъклена фруктиера. Книга за начина, по който можем да се обърнем назад – с изящество. Книга за възвишеното, което е навсякъде.
Албена Хранова, „Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и големи разкази в българската култура ХIХ–ХХ век“ в 2 тома, ИК „Просвета”, С., 2011
Книга, която не може да се побере само в рамката на тази година, а ще се чете и разгъва в следващата и в по-следващите. Защото дълбае, преобръща, пита и проблематизира радикално тукашната релация историография-социология-литература. Ако средата е още жива, може да очакваме дебат, дискусия, априлски въстания в поне три науки.
Съвременни италиански разкази. Антология, съст. Марино Бионди, прев. от итал. Дария Карапеткова, изд. „Фабер”, Велико Търново, 2011
Великолепно оформеният том събира разказите на някои от най-емблематичните имена в съвременната италианска проза. Сред тях са Стефано Бени, Алесандро Барико, Елвира Семинара, Антонио Паскале, Микеле Сера и др. Книгата е снабдена с впечатляващ предговор от съставителя Марино Бионди. В него той не просто успява да представи различните имена и предлаганите от тях истории, концентриращи се около усещания, обикновени случки и неща от живота, но и съумява да покаже мястото на разказа като жанр и нуждата от реабилитирането му. Отлична работа и на преводачката Дария Карапеткова.
Галин Никифоров, „Къщата на клоуните”, изд. „Сиела”, С., 2011
„Къщата на клоуните” е красиво написан роман, дело на едно от най-обещаващите имена в съвременната българска литература Галин Никифоров, който тази година спечели две от най-престижните литературни награди у нас. Романът майсторски прекрачва граници, говори за преходите между живота и смъртта, за връзките между реалното и сюрреалистичното, за смисъла, същностите, любовта и изкуството.
Милена Кирова, „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската библия”, кн. 1, ИК „Сиела”, С., 2011
С тази книга Милена Кирова продължава своето изследване върху Библията, започнало преди няколко години с монографията „Библейската жена”. Компетентен, дълбок прочит, който не се колебае да интерпретира онова, което е многократно коментирано и което мислим, че познаваме добре. И точно заради това е независим и иновативен. Научната тежест на тази книга освен това не й пречи да бъде четивна и увлекателна, затова е добре, че посочването „книга 1” към заглавието ни обещава и продължение.
Яница Радева, „Бонбониерата”, изд. „Парадигма”, С., 2011
Един впечатляващ дебют в прозата, забелязан и оценен от критиците през отиващата си година. Овладян почерк, умела работа с жанра на краткия разказ, циклизиран обаче тук в по-голяма повествователна цялост, способност за напластяване и нагнетяване както на значенията, така и на емоционалния ефект. Книга за трагичното, за катарзиса, за понякога възможното, а друг път непостижимо просветление.
Ани Илков, „Събрано“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2011
Поезията на Ани Илков от „Любов към природата“ (1989 г.) до „Мала АЗиЯ на душата“ (2004 г.) е събрана в едно красиво книжно тяло, стихотворенията са подредени хронологично, организирани в части със заглавията на публикуваните книги. Подобен том обаче не толкова историзира, колкото чертае кривите, зевовете и преображенията на едно от най-ярките пера след 1989 г., задавало водещите тенденции в поезията ни през последните 20 години. И така ги прави проследими. Възможността да препрочетем Ани Илков е и възможност да препрочетем и осмислим насоките на съвременната ни поезия.
Милен Русков, „Възвишение”, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2011
Уникален по замисъл и направа, оспорващ и преобръщащ високите идеологии, третият роман на Милен Русков е събитие за българската литература. Главният герой на книгата е езикът, което продължава и развива творческия проект на автора от предишните му две книги – „Джобна енциклопедия на мистериите” и „Захвърлен в природата”, като обща остава и демиургичната страст по сътворяване на нови контексти и емпатично преселване в цели епохи. Старият-нов език на романа снове между предишни и сегашни значения, между възрожденския узус и съвременната норма, а разминаването помежду им придава на четенето аурата на комичното.
Марин Бодаков, „Наивно изкуство”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011
Тази книга вкаменява поезията в чисти, до съвършенство шлифовани форми, тя главозамайва и „ужасено привлича” със своето наивно, но пряко и рисково стоене пред смъртта. Думите са изстинали, втвърдени, прорязват с минимални движения. Всяко стихотворение е абстрактен натюрморт, застинал живот, оголващ от мястото на тайната.
Пиндар, „Питийски оди”, превод Яна Букова, ИК „Стигмати”, С., 2011
След чудесните преводи от Яна Букова на поезията на Сафо и Катул пред българския читател е обемистото томче с одите на Пиндар. Този автор е най-добре запазеният старогръцки поет и неговото творчество може да се види в пълнота и обем, каквито досегашните спорадични преводи на отделни стихотворения в антологии и учебници не са позволявали. Пиндар е известен като автор на хорова лирика, писана в чест на победителите в четирите общоелински празника – Олимпийски, Немийски, Истмийски и Питийски. Задълбоченият предговор, индексът и бележките към изданието откриват част от тъмните места и сложните митологични препратки на Питийските оди. Книгата е притегателна не само за тесните специалисти, но и за всички, които разчитат старогръцката лирика като вдъхновяващо съвременното поетическо въображение, а класическото наследство като неделима част от европейската култура.
Стоил Рошкев, „Няма такъв булевард. Посткомунистически разкази”, ИК „Жанет-45”, Пловдив
Ще го повторим, за тези, които не са разбрали: През 2011 г. Стоил Рошкев стигна до сборник с разкази, в които разказа играта на реализма. Как? Чрез самото оголване на похвата за вкарване на реалност в текста. Всеки разказ крещи от улична, медийна, политическа и прочее реалности, но докарани до ръба на собствената им пустота, в ситуации, пронизани от смислова нищета и понякога отиграни в иронически езиков колапс. Посткомунистическото в тези разкази се излъчва от самото похотливо тяло на Държавата, продължаващо да наднича почти отвсякъде – в разлигавеното омесване между частен и „държавен” живот, в битовото бездарие на българската политика, в слепотата на медийните привидности и в крехкото безсилие на човека, който отмалява пред „нормалността” на безсмисления си живот. Най-безпощадната политическа проза, която имаме днес.
Михаил Неделчев, „Литературноисторическата реконструкция”, изд. „Просвета”, С., 2011
Ето я новата теория на литературната история. Без абстрактни претенциозности, а конкретно работеща с текстове и присъствия, едновременно демонстрационна, самопреценяваща се и отдадена изцяло на своите обекти. Това не е просто манифестен жест на контрадеконструкция, а параболично завръщане към литературната история, която знае, че след деконструктивистките и археологическите практики вече не може да бъде същата. Чрез вдъхновено постдеконструктивистко усилие Михаил Неделчев успява така да реорганизира потулени и подценявани сюжети, изграждайки нова литературноисторическа цялост – не колажирана, съчленена, а сякаш избликнала от недрата на миналото, претворена. Паметна книга, проявила се постепенно през годините като последователност от практики, овладени от индивидуални и колективни публични акции. Голямата литературоведска книга на 2011 година.
