Гласът на интелектуалеца?

● Изтегли като pdf!

Участват: Калин Янакиев (културолог, философ), Светлана Събева (социолог), Ангел Ангелов (културолог), Албена Стамболова (психолог, писател), Деян Деянов (социолог), Андрей Захариев (философ, журналист), Даниел Ненчев (журналист)

Модератор Миглена Николчина.

Миглена Николчина: Струва ми се невъзможно да отворя темата за кризата, свързана с културата и интелектуалците, без да й дам някаква историческа перспектива, която за мен (а вероятно и за голяма част от присъстващите, ако не и за всички) е продукт на засичане на две независими донякъде една от друга линии. Едната е линията на падането на комунизма и произтеклите от това, недобре предвидени от нас последици. Другата е свързана с онова, което наричаме глобализация, свързано с нахлуването на новите технологии, с метаморфозите в интелектуалната и информационната сфера, с идването на интернет и на нови типове общуване и публичност. Така че като си задаваме въпроса какво се случва в България днес, на мен ми се струва невъзможно да не отчетем ефектите на тези две линии, които по начин, невинаги много логичен и лесен за анализиране, се проявяват в българската ситуация. И вече на тази основа ми се струва интересно да говорим и за конкретни събития и дейци в нашата ситуация, които можем да видим като ключови за процесите днес. Иска ми се веднага, в това много общо поставяне на въпроса, да стесня максимално първата му част и да насоча темата към нещо, което засяга повечето от нас съвсем конкретно – тази тема е и педагогическа. Тоест, като говорим за гласа на интелектуалеца, да проследим какво се случва с една чисто педагогическа ситуация. Правим ли ние това, което можем да направим в един съвсем тесен контекст – контекста на аудиторията? Чува ли се нашият глас?

Ангел Ангелов: Така зададен, въпросът предполага, че има някакво по-добро и хармонично състояние, а на мен ми се струва, че живеем в такова сложно общество, че кризисността е елемент, присъщ на самата модерна и постмодерна социалност, и може да има само подобряване или влошаване на кризисността. Тя е обичайно състояние.

Миглена Николчина: Не смяташ ли, че ако поставим въпроса по този начин, всеки път ще изпускаме от внимание спецификата на ситуацията?

Ангел Ангелов: Понятието „криза” носи идеология. Смятам, че понятията „кризисност” и „модерност” са свързани едно с друго. Казваме, че в България има криза, като да не е имало постоянно криза от 1800 г. насам.

Миглена Николчена: Абсолютно съм съгласна с това, което Ангел каза, но ми се струва, че няма да стигнем далеч, ако останем там. Не ви ли се струва, че към днешна дата ясно започват да се виждат резултатите от тези два реда събития: едните, свързани с нашия т.нар. преход от комунизъм към демокрация, другите, свързани с технологическата революция, която се извършва в момента и чиито резултати ние виждаме в класната стая? Драматичното снижаване на образоваността на нашите студенти, растящата бездна между това, което ние бихме искали да им казваме, и това, което на практика е възможно да им се казва… От тази гледна точка къде стоят българските интелектуалци, къде стоят българските институции спрямо този процес, и изобщо възможно ли е да се извърши някакво действие, за да се обърне той? И искаме ли да го обърнем?

Калин Янакиев: Безспорно е, че в този разговор има проблематични понятия и ние неминуемо ще започнем да се въртим около техните изяснявания. Разбира се, че предизвиква определена съпротива и съмнения понятието „интелектуалец”. Нека да се разберем, че независимо от това как би трябвало да го дефинираме, то функционира. И то с една характерна историческа динамика. Понеже периодът бе свързан с падането на комунизма, ще трябва да признаем, че веднага след знаковата 1989 г., по  време на и малко след това, понятието „интелектуалец” функционираше и то имаше едно много тържествено значение. Интелектуалците по някакъв начин извършиха тази революция или смяна на системата, или демонтирането на комунизма, като основни герои на онези ранни времена. Така че независимо дали тези хора са били или не са били интелектуалци и какво трябва да се разбира под това понятие, тогава то функционираше и независимо от всичко то имаше и има място и досега. Оттогава нататък така наречените интелектуалци преживяха криза, свързана със следните неща: първо с радикалната политизация на обществената среда, каквато докъм 1989 г. и малко след това нямаше. Ние живеехме в едно неполитическо, насилствено хомогенно общество, в което интелектуалецът представляваше нещо като самотния, авторитетния глас на протеста. Авторитетната позиция на дисидирането. След това обаче обществото се политизира и това доведе до криза в съзнанието на мнозина интелектуалци, които бяха, според тях самите, насилствено смъкнати от пиедестала на тържественото оракулско говорене. Чисто и просто обаче те бяха вместени в един динамичен политически контекст и продължи да звучи силно, атрактивно гласът на онези интелектуалци, които по някакъв начин се политизираха. Понеже междувременно  пък понятието за политик започна да девалвира и да се превръща в почти срамно понятие, настана отново някакво разцепление и ние в днешно време сме свидетели на нещо като интелектуалци срещу политици и оплакванията на определени хора, че гласът на интелектуалците не се чува, защото се чува този на политиците. Според мен се чува гласът на онези хора на интелектуалния труд, да го наречем, които успяха да се пригодят към политическата действителност, които се политизираха в най-общия смисъл на думата, успяха да се ситуират в полиса и да се опитат да заговорят на полиса или на онази ниша в него, която е тяхното собствено поприще. Втората криза, която преживяха така наречените интелектуалци през 1989 г. и веднага след това, е медиевизацията на средата. Ако навремето гласът на интелектуалеца звучеше по други канали, сега той неминуемо започна да звучи през медиите, и ако не звучи през тях, започва да се губи – нещо, което мнозина интелектуалци също преживяха като някаква своеобразна деструкция, неразбирайки, че медията е естествено място и посредник за усилване на гласа. Така че има и своеобразни идиосинкразни кризи, свързани с носталгичното възприятие на интелектуалеца. Първо, като самотния дисидент и второ – като човека на особения, сякаш запазен за него канал. Каналът се промени и се превърна в масмедия, самотната позиция на „гениалния интелектуал”, versus обществото, се превърна в ситуация, в която, ако интелектуалецът иска да има глас, трябва да се политизира по някакъв начин. Аз разбирам така двойката интелектуалец и криза. Ако се ограничим обаче в границите на класната стая или аудиторията, според мен няма да кажем това, което е необходимо, защото ще се получи още едно разделение – на политизирания човек на интелектуалното занятие и на тясно академичния човек – едно раздвоение, което също го нямаше преди и около 1989 г. и което собствено е естествено, защото във всяко общество има академични хора, които не претендират да имат авторитетен глас в целия полис. Има и такива, които обаче претендират и могат да имат такъв, независимо че могат да имат и академично занимание. Трябва да направим и това разграничение. Във всички тези неща има елементи на криза, защото те се случиха и промениха една ситуация, каквато имахме през 1989 г. Към всичко това най-накрая трябва да се прибавят и две неща, които изглеждат по-скоро позорни, но трябва да бъдат споменати. Що се отнася например до българската ситуация – силното обедняване на хората на интелектуалното занятие, тоест едно по-трудно тяхно материално ежедневие, каквото те до 1989 г. нямаха. И второ – трагедията на някои от тях във връзка с разкритията на връзките им с комунистическия режим.

Миглена Николчина: Радвам се, че Калин въведе тази тема, бихме могли да я засегнем, както и другите теми, които той започна. Все пак искам да направя уточнението, че говоренето на Калин не обяснява онзи логичен ред, който доведе до упадък на българското образование и българската образованост. Обичаме да казваме, че е така навсякъде – да, само че не в такива степени. Има опасност да пренебрегнем специфичните аспекти за нас тук и сега. Същото се отнася до дебата интелектуалец срещу експерт, който се проведе в началото на 90-те години като отглас от едни световни дебати и който тук някак си се случи също преувеличено.

Ангел Ангелов: За мен е смущаващо изравняването между интелектуалци, интелигенция и хора на интелектуалния труд. Платените експерти, които се явяват да ни убеждават в необходимостта от едно или друго, не използват така нареченото от Калин „естествено усилване” на гласа им, а манипулативната употреба през медиите. Това нито е естествено, нито тези хора са еднакви групи. Експертността, за която Миглена говори, е нещо по-силно от това, което може да се нарече интелектуалец, а твърдението, че такива съществуват или функционират, е за мен силно съмнително.

Светлана Събева: Аз ще продължа с още една криза на интелектуалната позиция, която според мен е свързана с идеята изобщо за представителство и за това, че интелектуалната позиция органично е обвързана с някакво представителство, с позиция, която може да предостави на някого теоретична истина, ако тръгнем от това, което сме наследили от Комунистическия манифест, защото в нас така или иначе са се утаили някакви очевидности от комунистическата и социалистическата идея за интелектуалеца, тоест, че той е този, който предоставя теоретична истина, съзнание, език на една практика, която е сляпа, няма и неразумна, и която трябва да бъде освободена – освобождавайки пролетарската практика, ние освобождаваме човека като такъв. Това е универсалистка претенция на този глас, който представлява някого, просвещава го и го освобождава. С разрушаването на това класическо отношение между теория и практика според мен интелектуалната позиция е във фундаменталната криза дали представлява някого и предоставя нещо, което е свързано и с изобретяването на някакви потребности. Някой трябва да бъде просветен, накаран да вярва, и трябва да има една позиция, която не е свързана нито с частен, нито с условен или професионален интерес, която да предостави това. Според мен това е една много съществена криза. Вероятно никой не се нуждае от това съзнание и този език, за да бъде освобождаван. Никой не припознава като свои потребностите, които му се вменяват.

Андрей Захариев: Бих взел думата най-напред с едно предисловие, което ми се струва необходимо на фона на това, че се разбрахме, че ще приемем един дефинитивен недостиг относно интелектуалеца, за да тръгне дискусията нанякъде. Аз не разбирам себе си като интелектуалец, струва ми се, че и никой от вас не разбира съвсем какво означава това. Моят принос към дискусията ще протече от моя личен опит на човек, който работи в медия и по този начин, съчетавайки това с академичен път, макар и той да се намира в наченките си, е човек в междинно, в средищно положение. Бих могъл да продължа това, което каза господин Янакиев за новия канал, който навлезе чрез медиите, по който трябва да тече и да се чува гласът на интелектуалеца, като говоря конкретно за актуалната ситуация в момента в България – има нещо като позиционна война между някои хора, разбиращи себе си като интелектуалци, и медиите. От една страна, има един надменен отказ за участие в процеса, поради себевъзприятие като интелектуалец, може би това е във връзка и с онова, което казахте за гласа, който морализаторства, просвещава, инструктира една практика, неорганизирана и хаотична, която се нуждае от този глас, а от другата страна са медиите, които реагират, съответно и генерират такова отношение. Тоест ние знаем, че ги има тези хора, но те не искат да знаят за нас, и ние в един момент не искаме да знаем за тях и предпочитаме експертите, експертизата – може би и времето е такова. Засегнахме въпроса за конфликта експертиза-интелектуалец. В момента ми се струва, че в медийната среда в България очевадно има предпочитания към експертизата пред нещо, което можем да наречем интелектуалец – типа, за който говори и професор Янакиев.

Светлана Събева: Искам да разкажа нещо, на което ми обърнаха внимание моите студенти. Преди една година по вTV имаше предаване по повод благотворителна акция на американски зъболекари, които бяха отишли в Родопите, за да правят прегледи. Един от зъболекарите от Българския зъболекарски съюз официално протестира, защото това според него е против всякакви правила на добрата зъболекарска практика, от друга страна, много хора казаха, че не може да се лишават тези бедни хора, забравени от Бога, от единствената им възможност. Един от зъболекарите, който протестираше, говореше за тези „обеззъбени старци”, които са най-честите клиенти на тази услуга. Аз специално попитах моята зъболекарка дали това е медицински термин и тя каза, че е такъв. Но забележете колко ненеутрален е експертният език.

Андрей Захариев: Той изглежда политически некоректен.

Светлана Събева: Той е политически некоректен. Изглежда дори скандален. Един експерт обаче употребява това определение съвършено неутрално. От коя позиция можем ние да критикуваме тази езикова употреба? Не и от експертната култура според мен.

Андрей Захариев: Предпочитанието към експертното е несъмнено в случая. То е на дневен ред.

Миглена Николчина: Това обаче неизбежно налага да въведем проблема за нарастващата мощ на интернет, където телевизионните експерти не играят особено голяма роля и където всички тези фигури се пренареждат. Интелектуалци срещу експерти е битка, която се проведе преди 20 години и която експертите спечелиха. Може би тъкмо тази патова ситуация, която вие описвате, води до девалвирането и на телевизиите и до изместването към друг вид процеси, чрез които се оформят мнения и се създават позиции. Бихме могли да ползваме като пример и съвсем скорошния конфликт с горите.

Албена Стамболова: Проблемът може да има две измерения и два аспекта. Единият, най-общо казано, е как интелектуалците съществуват вътре в своята общност. Това, което Миглена засегна във връзка с класната стая, е много важно –  как те изпълняват своите функции и очаквания вътре в относително разпознаваемата си общност. Другото измерение е как те функционират, как съществуват в по-големия кръг –  полиса или социума изобщо, който приемаме, че не се идентифицира като специфично интелектуален. Ще дам конкретен  пример – през 90-те години (в средата и може би до края на 90-те) се водеха много сериозни дебати за това как функционира академията, сигурно си спомняте дебата за реформите в университетите. Немалко хора писаха тогава по тази тема, която после изведнъж се изчерпа и изчезна. Въпреки че днес университетът, академията има по-голяма нужда да се разсъждава върху нея заради това, което се наблюдава на нивото на образоваността, на постъпващите и излизащите от университета, може би намаляване на търсенето на висше образование и т.н., такъв дебат не се появява. Той се е изчерпал в едни години, когато имаше общосоциален, обществен, кризисен, критически заряд, който беше очакван и извън кръга на специфично идентифируемите като интелектуалци. Беше обществено очакван и се случи. За мен  е много важен въпросът за гласа на интелектуалеца, за това докъде стига той, независимо дали минава през интернет, медия, академия, учебна зала. И няма как да не мислим за това, че той има сетиво за тази обратна връзка, която се връща към него самия от акта, който е направил и това, което е казал. А тази връзка я няма, мисля, че ако днес говорим за някаква криза, тя е в това, че няма контекст, в който да попада критическото, затова то се изчерпва или затихва.

Деян Деянов: Искам веднага да кажа, без да влизам в оттенъци, че за мен има много проблеми, произлизащи от това, което Меги каза, от всички тези понятия – не само интелектуалец, но и глобализация, демокрация, комунизъм и т.н. Аз внимателно бих ги сложил в кавички, като всекидневно произведени индикатори, и бих търсил някакви адекватни заместители.

Миглена Николчина: Ето, аз предлагам „помияризация на българското общество”.

Деян Деянов: Сигурно е така, но аз мисля, че трябва да избягваме определени термини, ако желаем да бъдем мисловно внимателни. Аз искам да бъда такъв. Разбира се, и преди 1989 г. е имало, и досега има, и ще има проблем за критически публичен дискурс. Ако се разберем да мислим интелектуалеца като говорител на критическите публични дискурси, аз мога да продължа нататък. Има проблем, който вие обозначавате като преход от комунизъм към демокрация. Ние сме много далеч от това да разбираме обществото, в което живяхме преди 1989 г., като комунизъм, социализъм, тоталитарен режим и т.н., и т.н., това са пак такива естествено възникнали индикатори, произведени от самото всекидневие.

Калин Янакиев: Кои ние?

Деян Деянов: Всички ние, които живеем през 2012 г. в София, да речем. Тези термини по някакъв начин витаят и в моята глава, и аз имам някакви асоциации спрямо тях, но теоретически аз мисля, че обществото, в което живеем, би трябвало да бъде наречено свръхмодерен капитализъм. Това е балканска форма на свръхмодерен капитализъм, която тръгва от онова общество преди 1989 г. Имам предвид, че това е противоположност на всякакви идеи за постмодернизъм, капитализъм, който не е модерен в смисъла на Вебер. Общество, в което ние да можем рационално да участваме и да управляваме живота си. Днешното общество е общество на неконтролируеми рискове и това, че ние сме в София, дава някаква диференция специфика на ставащото. Ние в съветския лагер преминахме от капитализъм към капитализъм – от един капитализъм, който аз наричам мрежови, към друг, който също ще стане мрежови, но е свръхмодерен, и всичко това беше скрито зад една обилна риторика. Преходът, за който изобщо има смисъл да се говори, е преходът от модерен към свръхмодерен капитализъм. Възможно ли е там да има критически дискурси и критическа публичност, с всички уговорки за телевизията и интернет? Аз си мисля, че тъкмо това общество на неконтролируеми, некалкулируеми рискове, подтиква Ангел да казва, че кризата е това, в което живеем и затова няма как то да бъде наречено криза… Това е криза на модерния капитализъм и изобщо на модерността. Този свръхмодерен капитализъм трябва да бъде мислен откъм исторически граници. Това значи да можем да мислим какво може да има нататък. В рамките на критическата публичност, доколкото я има, ние може да вземем позиция оттук или оттам – вече след такъв свръхмодерен капитализъм.  Там може да има две адекватни позиции – на критическия теоретик, който преодолява скандала да мисли, че след капитализма е немислимо – това е скандал, равностоен на този до 1989 г., когато мислехме, че след социализма е немислимо. Аз мисля, че трябва да се излезе от този скандал. Техниките, които използва един критически теоретик, общо взето, са теоретически, рационални и т.н, той се занимава с това, което аз наричам не просто критика на прогресизма, а позитивно поясняване на регреса. Далеч по-важна за мен е другата позиция, която пак, следвайки Вебер, бих нарекъл пророческа. Това общество може да се промени само чрез нова религия, нова религиозна етика, нов икономически етос. Разбира се, тук, където ние живеем, също са възможни критически позиции, както отляво, така и отдясно. Това, което казах, е радикално лявата позиция, но ние тук трябва да се справяме включително с „обеззъбени старци” и т.н. И това е въпрос на критическата публичност, критическите публични дискурси, при всички дифузни неща, които се случват с тях в интернет и които се отнасят до живота тук, какъвто е сега в това общество на неконтролируем или некалкулируем риск. И ако оттук следва някакъв извод за това какво става в аудиториите, аз мога да кажа следното: ние можем да обвиняваме колкото си искаме студентите, но за съжаление ние не им казваме какво е обществото, в което те живеят, не им казваме кой е човекът, който живее в това общество и изобщо не можем да им кажем каквото и да било за техните шансове, дори да си представим, че те са чели много внимателно Балзак и знаят Хероновата формула.

Ангел Ангелов: Съгласен съм с това, което Деян казва, затова ми се иска да кажа нещо върху примера, който Миглена даде, за протестите на еколозите, в някои от които и аз участвах, на Орлов мост. Аз мога да имам принципна позиция, че ресурсите на земята се изчерпват, че българските гори са част от тези ресурси, че не става дума за околна среда, чийто център сме ние, че става дума за равностойни съставки, които са не по-малко важни от хората… В момента обаче, в който напусна протестното пространство и трябва да дам някакви предложения, аз трябва да се превърна било в експерт по горите, било в някакъв правен експерт в тази област, за да мога да дам смислено предложение, да убедя евентуално народните представители или някакви други хора, които имат властта да вземат решение. Общата ми позиция привършва с присъединяването, с принципното положение или с протестното действие. Оттам нататък, ако искам да продължа, трябва да стана някакъв вид експерт. Ако смятам, че изборът между атомна централа в Белене и добива на шистов газ е невъзможен, пак трябва да кажа: хубаво е, че социалистическата партия ратува за Белене, хубаво е, че искат референдум, но ако искам да предложа друго, например екоземеделие, или да се занимавам с това къде ще отидат отпадъците, трябва да се превърна отчасти в експерт. Защото аз нито веднъж не чух по радиото, което е моята медия, какво ще ги правим тези отпадъци от ядрено гориво. Затова си мисля, че позицията на интелектуалеца е много ограничена, ако се свежда до представителства, принципни положения, дo нов икономически етос, който е на аскезата, а не на потреблението, и не мога да се превръщам постоянно в различни експерти, за да надговоря тези, които ще се явят по медиите в подкрепа на едната или другата позиция.

Албена Стамболова: Ти сякаш говориш не за интелектуалеца, а за гражданина. Това, което описа, е типична гражданска позиция. Позиция на гражданин, който има такива възгледи и убеждения и не знае какво да направи, че те да имат ефект. Това не е свързано с фигурата на интелектуалеца.

Ангел Ангелов: Но е свързано с публичното говорене, а не всеки гражданин говори публично.

Калин Янакиев: Тоест интелектуалец е гражданин, който съумява да говори публично?

Ангел Ангелов: Критически да говори публично.

Даниел Ненчев: Според мен преди 1989 г. е било категорично ясно къде е бил поставен интелектуалецът в кординатната система на ценностите. Професор Янакиев го каза много добре – че това е човекът, който по някакъв начин изразява критическа позиция спрямо системата. Сега не е много ясно, особено за учениците и студентите, кой точно е интелектуалецът и от каква позиция говори. Той каза също, че много хора от публично изказващите се и припознавани като интелектуалци вече са заели някаква политическа позиция. От друга страна обаче авторитетът на човек, който принципно се изказва от позицията на образован такъв по телевизията, според мен губи стойност. И това става не само заради бума на технологиите и интернет, където всеки отделен юзър е краен авторитет. Но и заради реалити форматите, в които случайният примитивен човек от Приморско, който изневерява на жена си и който не знае къде се намира, печели едни 200 000 лева и става център и победител в обитаваната от нас общност.

Миглена Николчина: Това не го разбрах. Аз не гледам телевизия,  нямам апарат и не гледам нито новините, нито културните предавания, нито филмите с реклами, нищо.

Ангел Ангелов: Аз също не гледам телевизия.

Даниел Ненчев: Става въпрос за „Биг брадър”. Един от публичните феномени на връхлетялата ни глобализация, с която въведохте разговора. Това, че не гледате телевизия, е много здравословно от ваша страна, но си даваме сметка, че медиите са основен участник в живота и публична трибуна, нали? Поставяме разговора в контекста на кризата – „Култура по време на криза”. А кризата  има всякакви метастази. От финансовата криза произтичат идеологически и всякакви ефекти, които влияят и на медиите. Променят ги и свалят нивото на журналистиката. А що се отнася до комерсиалните медии, тоест повечето медии, там единствената цел е рейтингът, продажбите. В тази ситуация – гласът на интелектуалеца е заглушен. Затова считам, че става още по-важно и отговорно присъствието му в медиите. На мен лично винаги най-интересен ми е бил интелектуалецът артист – режисьори, художници, писатели.

Андрей Захариев: Струва ми се, че би било добре да помислим върху въпроса защо не гледате телевизия. Аз ще предложа един критически концепт на позиционната вълна между разбиращите себе си като интелектуалци и електронните средства за масова комуникация. Знаете, че това е част от бон тона или от самооблащаването на разбиращия себе си като интелигентен в България, да каже, че не гледа телевизия или, ако гледа, гледа „Дискавъри”, „Енимъл планет” или в най-добрия случай, „Леонардо да Винчи” примерно. Тоест, защо не гледате телевизия?

Миглена Николчина: Аз ще изместя въпроса и ще се върна към моята тема за класната стая. Имам син, който е на 23 години и ежедневно ми изпраща около 75 протеста по интернет. Като се събуди, първата му работа е да провери всички протести, които се случват, и тутакси да ме покани да се присъединя към тях. Всеки от тях обаче изисква определена подготвеност, за да се прецени смислеността му. От тази гледна точка, от гледна точка на компетентността, от която зависи изграждането на мнение по даден въпрос, класната стая е фатално важна. Хората, които протестират днес и се събират на виртуални или реални групи чрез флашмобове, за да изразят своето мнение и т.н., тях телевизията не ги образова, особено българската телевизия. Това е моето възражение, затова не я гледам.

Калин Янакиев: Аз искам да помоля Деян Деянов да не ни въвлича в глобалните проблеми за това какво представлява съвременното общество, за да можем да си свършим работата, все пак тук темата е за интелектуалците, кризата и т.н. Функционират две интуиции за интелектуалец. Едната интуиция е за „тънкия” човек, такъв, който се занимава с непрагматични неща, човек с базисна интуиция, който е успял да изгради себе си така, че да има свободното от прагматика време, например, за да се задълбочи в мисловните фиоритури на Платоновия „Парменид”. Давате ли си сметка колко трудно е това и колко различен тип човек е това? През най-първите години на заниманията ми със студенти, аз попаднах (това е почти анекдотично) да чета лекции на детски педагожки. Аз се опитах да направя експеримент и да им представя по колкото може по-прост и ясен начин логическите ходове в Платоновия „Парменид” и да видя дали те ще ме разберат. Те ме разбраха. Аз се гордея, че успях да им го предам и обясня по лесен и разбираем начин, но отвъд всякаква гордост, тогава за първи път осъзнах, че това, което тези хора базисно не можеха да разберат, е защо всичко това трябва да бъде мислено. Казах им, че интелектуалецът, в един от смислите на думата, е онзи, който е успял да извоюва за себе си базисното, свободно откъм прагматика време, за да се задълбочи в това, в блаженото вглеждане в нещата, в търсене на смисъла им. Или че е човек, чийто живот е посветен не толкова на печалбата или обмяната на веществата с природата, а със само-, със себеизграждането. Онова, което се нарича Bildung – строене, образуване, образоване. Самостроене, за да станеш дух на равнището на Платон, Хендел или висшата математика… В България има някакъв подобен тип интелектуалци, но има и друга интуиция за интелектуалец, тази, която, общо взето, бе представена тук, човек с авторитетност на гражданската позиция. Това е образованият политически човек. Ние сякаш непрекъснато смесваме тези две неща, а трябва да ги разграничим. Аз предпочитам да говоря за интелектуалеца като авторитетна политическа позиция, защото изглежда с него настъпва криза, въобще той преживява кризи, докато другият, „тънкият”, кабинетният интелектуалец, Хенделовият тип, той е константен, винаги и при всички почви може да израсне.

Албена Стамболова: Има още нещо, което според мен е много важно –  когато този глас започне да звучи, никой не се усъмнява, че той има някаква игра и че прави това заради нещо друго – заради някакъв политически, задкулисен, продажен, прагматичен или друг интерес.

Калин Янакиев: Това пък вече е на границата между интелектуалеца и политика. Аз продължавам да твърдя, че интелектуалецът от този тип е политически човек, за разлика собствено от политика обаче е с тази дефиниция – не с цел да спечели електората или да добие допълнителен властови ресурс, а защото той вече разполага с такъв. Има някакъв безкористен авторитет. Не сме чак толкова демократични обаче, за да твърдим, че никой не се нуждае от този език и авторитет. Обществото, особено нашето, има нужда не чак от такъв краен, тоталитарен глас, който да му снася готов начин на мислене, но от някаква представителна фигура, която да изговаря определени неща с авторитет, какъвто има. Този тип интелектуалец преживява своеобразни кризи у нас, защото е изостанал, защото имаше непредвиден, много дълбок преход и той не може да свикне с това, че съвременният интелектуален глас трябва да минава през медии. В този смисъл аз буквално се учудвам на тази ваша своеобразна поза по отношение на телевизията. Ами това, че въобще не гледате телевизия, е странно. Как ходите на протест? Откъде го знаете това? От интернет? Защо протестирате за гората? Защото там са симпатичните млади хора, аполитичните, които крещят против политиците? Ще ме извините, но това е дълбоко инфантилно. Новините трябва да се гледат, за да се ориентира човек какво става. Ако имам някакво недоволство от медиите, то е, че не ме информират достатъчно, а аз бих искал да разбера малко повече и по-подробно какви са политическите движения във Франция, вместо да ми разказват вицове за Оланд. Без медии не може в днешно време, не може да не използваш медията. Освен че трябва да свикне с това, че в днешно време не може вече да говори от някаква особена, никъде неситуирана катедра, а трябва да говори от катедрата, която съществува в съвременното общество и която е медията, интелектуалецът трябва най-сетне да приеме „политика” като немръсна дума. Политическото е начинът на изразяване на този тип интелектуалец, за когото тук се говореше. И трябва да избереш типа интелектуалец, към който спадаш. Не може да кажеш, че не се самоизграждаш, защото това е твърде самоцелно, а от друга страна, че не се занимаваш с политика, защото е мръсна работа, понеже тогава ти си ни риба, ни рак. Какъв интелектуалец си тогава? Трябва да се знае, че без медия и политизация не може, в противен случай дефиницията за интелектуалците става – мрънкащи хора, които не са доволни от това, че има медия, от това, че има политика, от това, че не ги слушат достатъчно…

Миглена Николчина: Протестите, както казах, минават по други канали. Не са никак безинтересни и са пример за това, което ни предстои, защото проблемът за една директна демокрация все повече ще стои. Другата страна на този проблем е образоваността на тези, които ще участват в една такава демокрация. В нашия случай става дума за хиляди подписи, но има ситуации, в които се събират и гласуват милиони хора. На основата на какво разбиране, на какъв капацитет за преценка?

Светлана Събева: Когато Меги каза, че се чуди към кои протести да се присъедини и към кои не, си помислих, че има нещо, към което този неясен интелектуалец  е много подозрителен и му е самоунизително да се занимава с това. А именно да се довери на своята емоционална засегнатост и да признае, че има нещо такова като емоционална интелигентност. Това, което може да се нарече сенсибилизиране към нещо, си струва само по себе си. Да, аз няма да стана експерт по горите, нито юрист, но може би ще намеря езика, изразността, подходящата проблематизация, в която да вкарам това, от което съм била засегната.

Албена Стамболова: Терминът, емоционална интелигентност, обаче вече е излязъл от учебниците по психология и с него се занимават науките за мениджмънта. Всичко, което сенсибилизира, е въпрос на гражданско развитие, зависи от ролята на гражданите. Все пак ние се опитваме да дефинираме нещото, което е или не е интелектуалецът. Едно от първите ми впечатления, когато гледах френска телевизия през
90-те беше, че много обикновени хора, които със сигурност са по-малко образовани от българите със същия статус, ясно изразяваха мислите си пред камера, микрофон, т.е., те имаха развит капацитет на изразяване. Те говореха със завършени изречения, с ясни послания и изразяваха позиция. Това е вид култура, която може да се възпитава и която не ни достига в България.

Калин Янакиев: Стана дума за класните стаи, следователно би могло, и това е мисията на интелигентния човек, да се защити една позиция срещу превръщащото се все повече в общо място изречение „Университетското образование трябва да се ориентира към нуждите на бизнеса”. Това е общо място, което много силно ме дразни, особено когато става дума за университетското образование. То не е нещо, което трябва да се ориентира към бизнеса, защото има съвършено друг режим, в който работи. Защо собствено нашите деца  стават все по-мучащи? Защото те са много ориентирани към прагматиката, но нямат език, нямат артикулация дори на собствените си чувства. Когато се чудим защо днешните деца трябва да изучават „Ромео и Жулиета”, отговорът е – ами за да могат да артикулират този мучащ и бучащ в тях Ерос, за който те нямат думи.

Албена Стамболова: Децата, които завършват сега, нямат понятие от класика.

Калин Янакиев: Това казвам. Ако интелектуалецът трябва да има някаква мисия, нека да защити позиция срещу това общо място. Образованието, видите ли, трябвало да бъде свързано с прагматиката. Не всяко и не непременно. Разбира се, образованието в определени висши школи трябва да е ориентирано към прагматиката, но една уважаваща себе си страна, която не би желала да бъде изсмукана и напусната изцяло от хуманитарната си интелигенция, трябва да знае и да защити позицията защо в Софийския университет, без каквато и да било връзка с прагматика, трябва да звучи древногръцкият език, да се изучава латинският, защо трябва да бъдат изучавани определени нечетени от никого литературни образци, защо трябва да бъдат изучавани великите политически мъже на древността, защо трябва да бъде изучаван даденият за пример “Парменид” на Платон, който никога няма да може да бъде свързан с прагматика и т.н. За да може да има някакъв базисен свод, в който онези, които в по-голямата си част ще се занимават с бизнес, да могат да говорят като французите, когато ги интервюират, а не да мучат.

Според мен българската интелигенция, интелектуалците, както искате ги наречете, е разпъната от Десети ноември насам все повече между изкушението на пазарния фундаментализъм – т.е. всичко се регулира чрез пазара и просветителските неща вече не действат, всичко е въпрос на търсене и предлагане, сега трябва да се научите на мениджмънт, т.е. пазарния фундаментализъм, и носталгията по каузалната опека. Навремето всички ходеха на театър, сега никой не ходи. Ние ги учим да четат книги, те гледат шоу. И двете са изкушения. Първо, привидността за по-голяма интелигентност на обществото по времето на комунизма се дължеше на свръхинституционализацията, не можеше да не гледаш театър, защото никой не ти даваше възможност за спонтанна изява в спектакуларното. В днешно време не е така, защото наистина е въпрос на търсене и предлагане. Поради тази причина, когато културата се дезинституционализира, което е типично за едно нормално общество, част от хората, които по-рано гледаха театър, сега се завърнаха към шоуто, което и без това и тогава им е било по капацитета, но като не са можели да ходят на шоу, са ходили на Чехов. Започнаха да си организират свои начини на забавление, т.е. вместо да четат класически романи,  се завърнаха към розовата серия, която и тогава са жадували, но не са имали достъп до нея. Трябва смирено да признаем, че нашата роля на пророци, говорители и държатели на културното не се е сринала поради някаква катастрофа, а поради естествената дезинституционализация в сферата на културата. Наред с институциите, които и вие представлявате, защото университетът също е институция, възникваха всякакви форми на низова култура. Да плачем по този въпрос, означава да се връщаме към даскалския социализъм, който смята, че масата непременно трябва да бъде образована и не бива да й се оставя никаква спонтанност.

Миглена Николчина: Тя трябва да бъде образована, Калине, нашата работа е да я образоваме.

Калин Янакиев: Това е едната страна. Но ако този глас бъде твърде усилен, ще се превърне бавно и постепенно в пряката си противоположност, което също не приемам, както и тъгата по институционалната култура. Нейната противоположност е пазарният фундаментализъм – той пък казва точно обратното. Никаква висока култура, тя се диктува от търсенето. Поради тази причина, който може да предложи нещо на онези, които търсят, и онова, което те търсят, ще оцелеят. Няма да организираме  симфонични концерти, а ще поканим Ванеса Мей, защото има атрактивна външност и изпълнява малки парчета. Ще издадем книгите, които се продават добре, тях ще подпомогнем. Това е обратната страна. Там интелектуалецът няма място на глас. Това също е глупаво, защото онова, което постоянно се търси в едно общество, е на най-ниско ниво. Порнографията винаги ще се търси, защото човек винаги има тази елементарна животинска потребност. Ако говорим за някаква култура, трябва да градим някакви потребности. Например във Франция бестселър беше романът „Доброжелателните”, а в България най-продавани бяха романите на Христо Калчев. Вижте обаче, че равнището на това, което много се търси там и тук, е различно. Което означава, че така да се каже, не всичко зависи от пазара, а в културата самият пазар се произвежда и формира по някакъв начин. Интелектуалецът е в криза между изкушението на пазарния фундаментализъм, който е склонен често пъти да приема, да посипва главата си с пепел и да казва – аз умирам, защото вече обществото е пазарно, не желая да съм интелектуалец, това са анахронизми, аз съм най-много критически теоретик… това, разбира се, е шега. Другият тип е носталгикът по казионната култура. Често пъти ставаме свидетели на разумни хора, които казват, че днес няма никаква култура. Това не е вярно. Днес има култура, която по-скоро е в естествените си граници. Няма толкова много институции за култура. Това пък е пророческият интелектуалец, който казва – или ще ни върнете старите позиции да говорим на обществото от пиедестала, или всичко отива по дяволите.

Ангел Ангелов: Дали личната засегнатост не е само началото? Питам се, ако слушам един, двама или трима през лична засегнатост за това трябва ли да има атомна централа в Белене, дали за мен ще бъде убедително, ако отсреща някой говори, че токът ще поевтинее и ще се повиши икономическото равнище, защото ще изнасяме ток и т.н.

Светлана Събева: След случилото се във Фукушима не можеш да кажеш „да” или „не”. След Фукушима казваш „не.”

Калин Янакиев: Казваш „не”, не заради Фукушима, а заради Белене, което е конкретният случай.

Ангел Ангелов: Опитах се да проследя аргументацията, която слушах преобладаващо по радиото, и въпросът за самия мен беше дали ще има български технолози. Или ние ще бъдем т.нар. страна от третия свят на технологична зависимост. Това не ми е достъпно през сайтове, трябва да намеря експерти, които да ми кажат, за да мога да формирам позиция. Може токът да стане евтин, но това може да е технологична зависимост, която  да  трае десетки години.

Калин Янакиев: Не мога да разбера патоса.

Ангел Ангелов: Така да се каже, според тебе аз излизам недоволен, защото не гледам телевизия.

Калин Янакиев: Не, питам те защо казваш това в момента.

Ангел Ангелов: Защото, ако нямам някаква експертност по въпроса, не бих могъл да защитя позиция.

Калин Янакиев: Разбира се, че е така. Това е близо до ума. Разбира се, че не разбираме от шистов газ, ако някой не ни обясни за какво става дума. Все пак ние сме хуманитари.

Ангел Ангелов: Но нали става дума за някакво огласяване на позиция.

Светлана Събева: Технологичният дебат е много специфичен.

Калин Янакиев: Всяка от политическите партии в България се изказа по въпроса и за газа, и за Белене.

Миглена Николчина: Не, не, той пита дали технологиите, които ще се използват, са български или не са. Защото в единия случай са руски, в другия американски.

Светлана Събева: Това е дълбоко несъществено.

Калин Янакиев: Мога да кажа, без да съм специалист, че няма да има български технологии. Но какво като няма?

Миглена Николчина: Как какво? Ти си емпиричен материал, който е употребен.

Калин Янакиев: Въпросът е за поколението на реакторите, за риска и за зависимостта.

Ангел Ангелов: Очевидно е, че това е така. Искам да вляза в определена аргументация, да видим докъде мога да проследя дали икономически е изгодно, колкото ми казват.

Калин Янакиев: Пак казвам, че трябва да гледаш телевизия. Тези, които ти казват, че е много изгодно, са същите, които са успели да овладеят медията до такава степен, че дори ти, който не гледаш телевизия, си стигнал до информацията, че токът ще бъде много изгоден.

Миглена Николчина: Този казус показва, че има ситуации, в които хора дефилират като експерти, но на практика те са политически лица, т.е. има недостиг на експертност поради ангажимент към определени интереси. От тази гледна точка една интелектуална позиция би трябвало да носи авторитет като свободна от такъв вид ангажимент. Това, което казва Ангел, е много хубаво. Казват ти за ползите и вредите, но се оказва, че и в двата случая става дума за колониални интереси. Ние този или онзи колонизатор ще приемем? За това той пита. Въпросът не е маловажен и според мен един интелектуалец би трябвало да може да зададе такъв въпрос.

Калин Янакиев: Знаете ли например, че ние нямаме експертиза в икономиката… Знаете ли, че по-голямата част от тези икономисти, които дефилират по медиите, представляват едно-единствено течение в икономическата мисъл – т.нар. либертарианци…

Ангел Ангелов: Нали става дума за лична ангажираност. Аз се опитвам да разширя познанията си извън специалносттa, която преподавам.

Калин Янакиев: Точно така. Именно поради тази причина човек не може да избегне политизацията. За да разбереш дали не те будалкат онези, които са експерти в една наука, трябва да имаш някакви познания на нивото на политическото или никога няма да разбереш, че по-голямата част от експертите принадлежат към една школа, ако не разбереш, че зад тях стоят определени политически интереси, т.е. ако не се поинтересуваш за политическото пространство.

Миглена Николчина: Ти говориш в защита на интелектуалеца, той точно това би трябвало да прави.

Ангел Ангелов: Когато става дума за университета, ако нямам някаква последователна концепция за това как трябва да изглежда образованието в университета, как бих могъл дори в дискусия за университетското образование да имам позиция срещу тези същите икономисти, които ми казват например, че образованието трябва да е свързано най-вече с практиката, а не с ценности.

Калин Янакиев: Тук вече със собствения си капацитет би трябвало да кажеш да не те будалкат.

Ангел Ангелов: Ако се намалява бюджетът на съответната институция, трябва да предложа решение.

Калин Янакиев: Тогава трябва да излезеш на протест.

Деян Деянов: Мога да кажа на шега, с мило чувство към присъстващите, че интелектуалецът трябва да се консултира…  Аз обичам да чета вестници, обичам да ми мирише на хартия. Читател съм на „Култура” и на „Литературен вестник”. Но кой кога какво консултира? Кога човек гледа телевизия? Калин го каза – когато кондензирано следи за новините, когато иска да види Европейското първенство по футбол, когато иска да разбере дали Андрей Захариев ще си завърши книгата през септември…

Даниел Ненчев: На мен ми се иска да върна въпроса към началото, към функцията на интелектуалеца. Ако може този разговор да акумулира някаква такава енергия мисля, че ще е добре. Защото има голям проблем.

Ангел Авгелов: Какъв е той?

Даниел Ненчев: Просто хората са неграмотни. Ролята на интелектуалеца като фигурата, която знае, разбира, анализира и удържа някакъв морален код, е да работи с автентичните си публики – учениците и студентите, но и да бъде публично активна фигура. И това, което ми се струва най-важно – да изработва стратегии за влияние и промяна на системата. Системата, в която, според изследванията на програмата за международно оценяване, над 50% от младите хора на България са номинално или функционално неграмотни.

Деян Деянов: Съвсем сериозно искам да се намеся по въпроса. Не мисля, че проблемът е толкова ужасен. Моите впечатления са следните: преди всичко има вълни – добри, лоши, те се редуват и така е открай време. Човек трябва да разбере какви са акцентите на изместване. Несъмнено има такива. Но човек трябва да уважава студентите, трябва да им говори, противно на това, което Калин каза, трудно и на езика на самите предмети. Те се увличат, разбират, може би не теоретично, но разбират за какво иде реч. Като казвам те, това са тези пет-шест души от един курс, които те гледат в очите, ти за тях преподаваш. Аз съм за елитарно преподаване. Останалите са 12-20, на които се вдига автоматично нивото, и остават 10, които са безнадеждни, те изобщо не ме интересуват. Направи се едно изследване за това как са се реализирали нашите студенти социолози в Пловдив. В план на дълбока критика на нашето разбиране за това как се преподава социология един млад умен човек каза: аз анкетирах толкова и толкова човека и те казаха, че социологията е форма на живот, че в каквато и професия да отидат, те ще бъдат социолози и т.н. Това трябваше да ни зашлеви един идеологически плесник. А деканката Мария Шнитер, една много интелигентна жена, каза, че не е разбрала какво лошо се случва. Аз съм за едно такова преподаване, и то съвсем не е невъзможно, колкото и да се бизнефицира образованието. Трябва гъвкаво да изменим термина „гъвкавост” и крайно неустойчиво термина „неустойчивост”. Всичко това е въпрос на една семантична игра, която трябва да доведе до възможност да се преподава сериозно на студентите. Те ще свикнат и някъде към втори курс ще разберат, че има книги… към трети курс ще разберат, че те не служат само за това да бъдат ксерокопирани…

Миглена Николчина: Искам да уточня, че под ударите на това изискване за прагматика и бизнесификация  попада не само хуманитаристиката, а и фундаменталните науки – тежките абстрактни клонове на математиката, физиката и т.н., където е невъзможно да обясниш с бързи стъпки как от това ще бъде произведен полезен продукт. В една по-националистическа държава от българската хуманитаристиката впрочем не би имала проблем. Тя веднага ще обясни, че произвежда нация и го прави много успешно. Там, където има национализъм, хуманитаристиката е в отлична форма. Има една поговорка в Унгария, която гласи следното: „Не съм толкова богат, че да нямам пари за образование”.  Ние се държим като много богати и това е така от промените насам. От Възраждането до 1989 г. е имало консенсус по това, че образованието е важно. Каквото и друго разногласие да е имало между различни фракции, преди и след Освобождението е било ясно, че образованието е важно. За пръв път след промените се реши, че то може би не е толкова важно.

Деян Деянов: Много от родителите в социологическите изследвания поставят образованието като едно от първите неща, които трябва да се осигурят.

Миглена Николчина: Но сред децата, които директно засмукват своите ценности не от родителите, а от медиите, това не е така.  Имаме страшна феминизация на образованието. Искам да въведа като незасегнат ракурс феминисткия. Имаме девалвация не на позицията на жените като такива. Има упадък на ценностите, които определяме като женски – това са грижа, образование, почтеност.

Калин Янакиев: Съгласен съм с това.  Не съм съгласен с това, че Деян скача от най-едрото към много частното. Тревогата тук не беше за това как се преподава – разбираемо или неразбираемо. Дадох пример с това как съм успял да обясня на педагожките „Парменид”, не казах, че аз така преподавам въобще, а че тогава съм си направил експеримент, за да видя дали онези студенти ще разберат толкова сложна материя. Въобще не преподавам така и съм съгласен с това, че е добре да се поддържа по-високо равнище. Проблемът е по-сериозен, той даже не е свързан със студентите. Аз все пак през цялото време се придържам към темата на събирането ни и не бих искал да се отклоним към темата за образованието. Ще кажа, че позицията на интелектуалеца не може да не е разтревожена по отношение на една категория, която започна да придобива гражданственост и се нарича „бели цигани”.  Всички сме осведомени какво означава това. Това са хора, които не са от въпросното малцинство, и дори са от нормални семейства, но усвояват ценностите на това малцинство. За тях да крадеш не е морален скандал – като нямам пари, какво да правя… Появяват се такива хора, и то в масов мащаб. Те не просто не са образовани – социално, базисно не са образовани…

Миглена Николчина: Да кажем думата „морално”.

Калин Янакиев: Щях да стигна до думата „морал”. Понеже се намираме в, не знам как да я нарека, секуларно либералистична среда, изпитвам неудобство да я изрека.

Миглена Николчина: Но думата „морал” не е религиозна.

Калин Янакиев: Изконно позицията на интелектуалеца е свързана с морален авторитет и ако го притежава, той ще бъде чуван. Освен това по традиция са му присвоили моралната позиция. Става дума за сериозна ангажираност с определени каузи. Сериозна. Интелектуалецът е безкористно сериозен. Поради тази причина е морален авторитет. Ако отгоре на това е и достатъчно образован и има смелостта да говори на полиса, има куража да се изправи пред него и т.н… Какво лошо има в това? Интелектуалецът отстоява сериозно някаква кауза. В България дори инерционно движещите се медии могат да присвоят такова звание, ако си достатъчно сериозен и настъпателен в определена област. От личен опит мога да дам пример. Не се гордея особено, но знам, че в една определена област съм произведен като дежурния интелектуалец – по темите, които засягат Църквата. Искам да кажа, че съм човек, който е ангажиран в политиката чистосърдечно и по собствено желание. Това, че съм член на национално ръководство на политическа партия, представена в парламента, почти от никого не се знае. Знаят го обаче повечето журналисти. Но мен ме канят десетократно повече като представител на църковна общност, отколкото като политическа личност. Което е добре. Човек трябва да ползва медията, понякога можеш да я измамиш да ти даде това звание. Мога да съм достатъчно самокритичен и знам много добре с какви конфузии е свързано всичко това, но това е политически етикет, от който можеш да говориш.

Деян Деянов: Според мен Калин вижда две фигури на интелектуалеца там, където аз виждам едно и също в различни фази. Смятам, че човек трябва да си мълчи, когато разбере, че не може да отправи критически дискурс към широка публика, и заедно с това да се обръща към тясна публика, за да може тогава, когато му дойде времето, да се обърне към широка. И не трябва да си изстрелва патроните, когато не му е времето.

Калин Янакиев: Аз разделям тези два типа в интерес на това да се ориентираме. Изначално ние имахме силна съпротива – какъв е интелектуалецът, кой е интелектуалец, започнахме да го дефинираме, някои да го привиждат като нещо остаряло, идеологично, затова дадох тези две интуиции. Разбира се, че интелектуалецът трябва да е и едното, и другото.

26 юни 2012 г. 

Стенограмата е подготвена за печат от

ГАЛИНА КАЛЧЕВА и ЛИДИЯ КИРИЛОВА

Нито една казана дума не изчезва съвсем напразно|
Разговор с Юрий Андрухович

Г-н Андрухович, в предишното интервю, което дадохте за „Литературен вестник” през 2009 г., казахте, че политическите възгледи са концентрация на естетиката и че политическият ви избор се обуславя от естетическите ви критерии. Как бихте коментирали от тази гледна точка сегашното състояние на Европа? А на вашата родина Украйна?

За Европа мога да кажа само това, че дори въпреки сегашното състояние на криза тя остава не най-лошото място на света. Да, може би Европейският съюз не е най-успешната форма за осъществяване на “европейската идея”, но на изток от нас, украинците, има нещо много по-малко симпатично. Осмелявам се да кажа, че и най-острата криза в Европа изглежда значително по-добре от стабилността на Русия или спокойствието на Беларус. Колкото до Украйна, благодарение на старанието на сегашното й управление тя е изтикана от демократичния път на развитие и е насочена в авторитарна посока. За щастие диктатура не се получи, но като цяло нашето общество през последните две години стана значително по-несвободно. Естетиката на днешната украинска власт е смесица от комунистическо-съветски и  криминално-олигархични шаблони, нещо като симбиоза между Сталин и Ал Капоне, доста анахронична. Изобщо Украйна днес е анахронична, тя е отхвърлена в някакво друго време, за което винаги съм си мислил, че е отминало безвъзвратно.

Има ли според вас гласът на интелектуалеца и конкретно на писателя влияние върху случващото се в обществото? И трябва ли писателят да използва своя глас, за да изразява мнението си за ставащото около него?

Може би не, не трябва. Но ако пък може – защо не? Различните писатели имат различен социален темперамент и не може всички да бъдат принуждавани към “обществено полезен труд”.

Сега за влиянието. Според мен нещата зависят не толкова от самия писател, колкото от състоянието на обществото. Писателят може да влияе на обществото в по-добрите му (на обществото) периоди – пробуждане и вслушване, но може да остане преди всичко нечут във време на упадък, разочарование, цинизъм. Което не означава, че в такива времена е по-добре писателят да замлъкне. Съвсем не – собственият ми опит показва, че нито една казана дума не изчезва съвсем напразно. Тоест струва си да се обръщаш и към тези, които ни изглеждат глухи в момента.

Пътувате много и познавате различни културни контексти. Различава ли се според вас фигурата на интелектуалеца в Източна Европа (тоест в посттоталитарните страни ) и на Запад?

Слушам този въпрос вече двайсетина години и досега не знам как да отговарям на него така, че да уловя най-същественото. Защото има много дребни разлики, но какво да правим с недребните? Принципно мисля, че в някои части на Източна Европа интелектуалците и досега са под заплаха от физическо насилие или поне морално издевателство преди всичко от страна на властта. Докато на Запад повече ги заплашва различен вид екстремизъм, който не е свързан непосредствено с властта. И оттук може би произтичат различията в, така да се каже, тактиката на публичната комуникация.

Можем ли изобщо днес все още да говорим за някаква мисия на интелектуалеца, без това да звучи анахронично или поне носталгично? Нуждае ли се днешният свят от мнението на интелектуалците?

Надявам се все още да е така. На какво се основава тая моя надежда? Преди всичко на това, че “краят на историята” така и не настъпи. А сега все по-ясно става, че дори няма и намерение да настъпва. Затова мисловната работа върху ценностите не губи значението си. Ценностите непрестанно се подлагат на ревизии, прегледи, проверки, ротации. Начело на този процес са интелектуалците, защото работата на мисълта (както и работата с мислите) е преди всичко тяхна работа.

Има ли според вас все още интелектуалци и писатели, които можем да определим като безспорни авторитети? Такива, чието влияние да надхвърля чисто професионалните им занимания, които могат да повлияят общественото мнение, да са негов коректив? Бихте ли назовали конкретни имена?

Безспорни авторитети, за щастие, няма. За небезспорните можем да поспорим :). Сигурно помните епиграфа към “Поробеният разум” на Чеслав Милош, в който уж анонимен евреин от Прикарпатието съветва най-много да се пазим от тези, които твърдят, че са 100% прави?

По принцип съм си мислил, че “авторитетите”, търсенето им, е някаква чисто украинска тема в последно време. Сега виждам, че в България е нещо подобно. В украински контекст сега това са преди всичко представителите на по-старите поколения (основно авторското поколение от 60-те години) – Лина Костенко, Евген Сверстюк, Иван Дзюба, кардинал Любомир Гузар, малко по-младите Вячеслав Брюховецки, Мирослав Маринович… В този кратичък списък има четирима писатели, трима бивши политзатворници, трима учени, един църковен деец. Всеки от тях в различна степен влияе на обществото, но обществото има нужда те да му влияят. Затворничката Юлия Тимошенко дори веднъж се изказа, че на следващите парламентарни избори листата на обединената опозиция трябва да оглави “личност от нивото на Лина Костенко” :).

Как се конструира писателската известност днес? Кои са механизмите, които могат да направят един писател разпознаваем, прочут? Вие самият как се отнасяте към правилата на тази игра?

Старая се да не обръщам внимание на механизми. Може да съм твърде мързелив, за да се занимавам с тях професионално. Книгите ми се купуват по-скоро бавно, макар че все пак се купуват. Броят на хората, които искат да се снимат с мен, значително превишава броя на хората, които са прочели нещо мое. Такава известност не ме прави кой знае колко щастлив. Като цяло смятам известността за следствие от личните творчески усилия. Не се съобразявам с механизми, просто работя, това е. Освен това контактувам, обичам да общувам с живата публика, обичам сцената и изявите.

В току-що преведената ви на български книга „Дванайсетте обръча” героят ви Карл-Йозеф Цумбрунен, виенчанин и пътешественик из Украйна, възприема и описва украинския свят през сблъсъка на различни клишета и стереотипи. Кои са днешните стереотипи на „Запада” за нашите, да ги наречем, източноевропейски страни? А нашите стереотипи за западния свят? Сблъсквате ли се с клишета за „източноевропейския писател”?

Един от най-разпространените стереотипи е, че ние, Изтокът, сме душа и откритост, а Западът – разум и сдържаност. Или че Изтокът е запуснат, а Западът – поддържан. Украинците имат много разпространен епитет за Европа – “сита”: един вид те, ситите, не могат да ни разберат нас, гладните. Европа като цяло се възприема като равнодушна и прагматична, като такава, която иска да ни използва някак по недобър начин. В името на справедливостта трябва да кажа, че много западноевропейци имат същата представа за украинците – те искат “да дойдат наготово” и да използват техните постижения.

Източноевропейският писател? Да, има нещо такова. Работи само в локален контекст, затова е трудноразбираем за западния читател. Неудачник. Разказва историите си твърде сложно. Силно предразположен към алкохола :).

Защо в днешния все по-глобализиращ се свят темите за чуждостта и другостта остават все така актуални?

Отговорът се крие в самия ви въпрос. Светът все повече се глобализира, а това означава, че в него “чуждото” с “чуждото”, “другото” с “другото” се сблъскват в общи пространства все по-често. Светове, които доскоро ни се струваха безкрайно далечни (например африканският), дойдоха в нашите градове и станаха факт от ежедневното ни съществувание.

Вие сте един от авторите, в чието творчество се извърши голямата литературна промяна през 90-те години. Какво се случи в литературата и с литературата от 90-те насам? Тогава или сега, двадесет години по-късно, се чувствате по-добре в ролята си на писател?

Обичам 90-те години, защото сега са на мода :). Дали тогава съм се чувствал по-добре? Донякъде да, донякъде не. Тогава май бях самоуверен, сега съм просто уверен :). За писателя това е съществена разлика. Може би след двайсет години в крайна сметка ще стана неуверен :).

Литературата като цяло? За това време тя започна да си пробива път към света, появиха се две-три поколения, които вече и представа нямат за цензура, а значи и за самоцензура. Свободни хора, които се изразяват свободно. Между другото в последните години в това отношение е по-трудно: сегашната власт непрестанно търси възможности за контрол и натиск. Струва ми се, че следващите години ще бъдат много драматични за нас. Има един израз на украински: “или си господар, или тежкї ти”.

Ще споделите ли с българските си читатели какво пишете в момента? И да очакваме ли скоро друга ваша книга на български?

През последната година завършвах “Лексикон на интимните градове” и много превеждах. По-специално подготвих нов превод на Бруно Шулц, трябва да излезе през септември. След време, когато се отдръпна от издателските грижи, свързани с него, може и да се заема с първите щрихи на нов роман. А на български засега би могло да се подготви “Тайна”. Или да кажем, въпросният “Лексикон”. Това е мозайка от 111 части, всяка от тях е посветена на различен град, една смес от география, биография и фикция.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА 

Преведе от украински АЛБЕНА СТАМЕНОВА

Няма бунтарство без значителен личен риск
Разговор с Дубравка Угрешич

Защо след започналите промени много от най-авторитетните интелектуалци от Източна Европа и Балканите предпочетоха емиграцията? Какви бяха вашите основания? Мислите ли за завръщане?

Не съм съвсем сигурна, че интелектуалците са много. С разпадането на комунизма се разпаднаха и комунистическите структури, системи, съюзи (т.нар. Източна Европа), федерации (СССР, Югославия, Чехословакия), институции. Макар да съм убедена, че причините за разпадането бяха прагматични, икономически – трябваше общата (т.е. ничията!) собственост да се заграби и колкото се може по-скоро да се превърне в частна, т.е. да се плячкоса – целият този разпад получи подчертано идеологическа формулировка с изтъркани изрази от рода на антикомунизъм, борба против комунистическите репресии, право на национални държави и тем подобни. Национализмът – особено когато неговият основен мотив е кражбата, грабежът и присвояването на политическата и икономическата власт – е непоносим като фашизма и затова аз напуснах собствената си среда. Мисля, че няма да се върна, малко е късно за т.нар. примиряване с нещата такива каквито са. Впрочем вие вероятно имахте предвид съвсем нова категория творци, които са емигрирали с родителите си заради войната, заради по-добрите икономически възможности на Запад. Днес това са млади хора, пишещи на езика на страната, в която са израснали. Бих казала впрочем, че тази категория не е „проблематична”, защото от невръстни години е приобщена към другата система. В този смисъл Саша Станишич например – младият босненец, емигрирал като дете в Германия, е немски писател и предполагам, че той самият се изживява като такъв.

Биографията ви на творец сякаш е силно белязана от представата, че писателят и изобщо интелектуалецът трябва да изразява позицията си за случващото се в света около него, особено когато става дума за несправедливост и насилие. Такова ли е наистина вашето убеждение, остава ли същото и днес?

Ами не е точно така. Наистина аз израснах и следвах с твърдото убеждение, че т.нар. ангажираност е вредна за литературата, че литературата трябва да пази своята автономност и т.н. и т.н. Всички тези клишета усвоих по време на студентските си години – следвах сравнително литературознание. Нашите професори ни учеха, че идеологията е вредна за литературата и винаги даваха за пример „Как се каляваше стоманата” на Николай Островски и „Майка” на Максим Горки, които и без това никой не четеше. Бях млада и вярвах на тези клишета. А после, когато се смени властта, всички мои професори, които пледираха за автономия на литературата, изкуството и литературната наука, незабавно се поставиха в услуга на новата националистическа власт и не щеш ли, изведнъж стана желателно ангажирани скулптори да извайват бюстове на Франьо Туджман и да получават награди за това; романисти да черпят теми от славната хърватска история и да получават награди за това и поети да пишат стихотворения срещу сръбските убийци и да бъдат прославяни за това. Всичко, което учех в университета, изведнъж изгуби всякаква стойност. А когато написах първото си есе на тема заобикалящата ни действителност, станах враг на народа, предател и вещица и бързо осъзнах, че ако сте наистина сериозен автор или авторка, не можете да бъдете двойствена личност. И затова напуснах средата, за да запазя литературния си и човешки интегритет. Това звучи доста „сантиментално” и “corny”, но е истина. Впрочем позицията ми беше повече от рискована. Рискована е и днес, защото не принадлежа никому: нито на холандската литература, нито на хърватската, а на самата себе си. А такава позиция – да твориш в ничия зона – е крайно рискована. Може да се случи другите да ви зачеркнат тотално, защото никой не търпи парадокси от такъв характер. Със своя избор сякаш негласно приканвам да ме последват онези, които останаха. Със своя избор по същия начин дразня и средата, в която в момента се намирам. В Холандия например аз бях и си останах хърватка, която живее в Холандия. Наскоро имах литературна вечер в една европейска страна, литературна вечер, която нямаше никаква връзка с Балканите, с моя произход и език. Модераторът на вечерта, който пък нямаше никаква връзка с темата на вечерта, си призна, че го помолили да бъде модератор само защото майка му е хърватка!

Общо взето, европейските страни са „инклузивни” единствено когато става въпрос за общи работници или само докато имат нужда от тази работна ръка. Що се отнася до интелектуалците, европейските среди имат нужда от представители на етническите малцинства, живеещи в тези страни, които между другото да пропагандират етническа толерантност в тях. С други думи писател, роден в Холандия или пък преселил се там, който изпълнява умиротворителна роля в напрегнатите в момента отношения между холандци и холандски мароканци, ще бъде посрещнат с отворени обятия. Другите интелектуалци са безинтересни, докато не изскочи някакъв проблем, който именно те биха могли да формулират или се смята, че биха могли. Както наскоро моите домакини любезно предложиха за модератор човек, чиято майка е хърватка, смятайки, че с такъв модератор аз ще се чувствам „като у дома си”.

Има ли съществена разлика в степента, в която се чува гласът на интелектуалеца на Запад и на Балканите?

Литературата стана пазарно-развлекателна категория, пък и самият „интелектуализъм” се превръща все повече в пазарно-развлекателна категория. В бившите източноевропейски страни все още съществува някакво съзнание, че интелектуалците са имали някаква важна роля, но то все повече избледнява.

Как бихте описали съдбата на писателя днес? Виждате ли още промени в статута на автора и литературата, откакто написахте „Четенето забранено”?

Съдбата на интелектуалеца днес е да бъде content provider, анонимен труженик на културно-индустриалния конвейер. Това е характеристиката на работата, измислена за съвременния писател от днешната издателска индустрия. А както всяка друга индустрия издателската е също завоевателна, колониалистическа. Ако се разходите покрай витрините на книжарниците по света, ще видите, че десетина са книгите на година, които се намират в обращение навсякъде, и от тези десет книги девет идват от англо-американската езикова сфера. Чисто и просто такива са отношенията на пазарно-културните сили. Четящите хора четат същите десет книги навсякъде по света. Това се нарича глобална стандартизация, т.е. глобално натрапване на ценности. От друга страна, ако тази система не ви харесва, кой друг модел ви остава? Севернокорейският ли? Очевидно и единият, и другият не струват. Всички засегнати обаче мълчат. Впрочем кой би се борил с мощните корпорации? И с какви средства?

Можем ли все още да говорим за мисия на интелектуалците или други са „фигурите на властта”?

Мисия е онова, което интелектуалците са приели или което им е позволено. Вземете например глобалния интелектуалец с мисия Славой Жижек. Ще не ще, той е заел позицията на върховен интелектуален „жрец”. Ценя изключително много Жижек и смятам, че едва ли някой е готов да се мери с него по изобретателност, знания, дар слово и сръчност, но същевременно той е продукт на актуалната медийна и културна ситуация, свикнала със стандартизация на мисленето. Следователно това е ситуация, при която публиката е готова да консумира един писател, една книга, един интелектуалец, един гуру, един папа и един поп. Множествеността и различието плашат и изискват интелектуално усилие, каквото малцина са готови да вложат. И в културата, съответно в мисленето, дори тогава когато това мислене изглежда бунтарско, се получава макдоналдизация. Защо хората обичат „Макдоналдс”? Защото това е място, на което няма изненади, защото то е едно и също във всяко кътче на земното кълбо. И още защо? Защото месото, което ядем там, е предварително смляно, значи предварително „сдъвкано” и усилието при консумиране е минимално. И още нещо: няма бунтарство без значителен личен риск. Всичко друго е медиен пърформанс.

Можем ли да разчитаме на културата, или тя е по-скоро „култура на лъжата”?

Културата е система, продукт на обществен договор на мнозинството.

Творческата ви, а и житейската ви биография е повлияна от различни контексти – периода на социализма, войните в бивша Югославия през 90-те, различни европейски страни, САЩ… Къде и кога ви е било най-трудно да отстоявате своята представа за писателя, за литературата?

Днес. Боя се, че системата на литературата каквато я познавахме досега е силно подронена, че е изживяла времето си, да, следователно умира, а заедно с нея и институцията автор и авторство.

Как изглежда Европа през вашите очи? Вярвате ли в бъдещето на Европейския съюз? Кои са авторитетните гласове, които си струва да бъдат слушани, за да се излезе от кризата?

Може би моята гледна точка не е най-радостната, защото гледам на днешна Европа през бившата югославска, а след това и постюгославска призма. Със своите ценности в този момент – пари, капитализъм, национални държави, антиемигрантска политика, корупция, ограничаване на социалните права, равнодушие спрямо обикновените хора и хиляди други неща – Европа със сигурност не е най-привлекателното място за живот. Проблемът е в това, че онова място, за което мечтаем, вече не съществува. Изчезна утопичното понятие „социално въображение”, да си послужа с термина на Жижек. Затова, изглежда, няма твърде големи надежди за по-добър и по-справедлив живот.

Творчеството ви е много добре познато в България, а почитателите ви с нетърпение очакват появата на нови ваши книги. Бихте ли споделили с тях над какво работите в момента?

Най-новият ми роман е озаглавен „Баба Яга снесе яйце”. Той би трябвало да излезе на български, макар да не зная кога. Най-новата ми книга е книгата с есета „Културата караоке” (която в Хърватия и Сърбия излезе под заглавие „Нападение над минибара”, но в Америка и Германия – а ще се появи и във Франция и Италия – под заглавие „Културата караоке”). Най-дългото есе в нея, а според мен и най-важното е „Културата караоке”. В това есе се опитвам да формулирам и да разгледам актуалната съвременна култура, която все повече става дигитална, и да предвидя евентуалните последици. Смятам, че есето е изключително важно между другото и защото няма много размисли на тази тема.

Въпросите зададоха АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА и АНИ БУРОВА

Преведе от хърватски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Табуки, свободният човек

Марко Травальо

Марко Травальо (1964) е популярен италиански журналист и заместник-директор на създадения през 2009 г. ежедневник „Фато куотидиано”. 

Има моменти, в които работата ни е наистина жестока, безжалостна. И този е един от тях: разбираш, че е починал твой приятел и вместо да помълчиш и да си го спомниш, или дори да кажеш една молитва, веднага трябва да пишеш за него. Преди няколко минути научих, че в Лисабон е починал Антонио Табуки. Говорят, че бил „болен от дълго време”. Не беше казал дори на приятелите. Знаех – той ми сподели при последния ни телефонен разговор от Португалия преди няколко месеца, – за счупване на крака, което усложнило проблемите му с гърба. Друго не знам. Това, което знам за него, е, че беше един от малцината интелектуалци от международен мащаб, останали на Италия (не бих казал „в Италия”, понеже там живееше малко и с нарастващо неудовлетворение). Боя се, че думата интелектуалец нямаше да му хареса – на него, уединения, минималиста, самоироничния, антиреторичния, почти самонадсмиващия се.

Но ако думата интелектуалец все още съдържаше смисъл, то е тъкмо защото го имаше него. Нямам желание, нито пък компетентност да разсъждавам за литературната стойност на романите и разказите му. Но станах свидетел на възгледите му за културата и ангажираността: това беше през 2002 г., когато той започна да пише във в. „Унита”, защото никой голям „независим” италиански вестник не можеше вече да помести статиите на един от най-известните италиански писатели, превеждани по цял свят само защото бяха непоколебимо критични към режима на Берлускони и към всеки, който не му се противопоставяше с нужната непреклонност. Включително към президента Чампи, който спираше някои позорни закони, но много други пропускаше. Един ден Табуки разкритикува сурово Чампи в „Унита” и в „Монд” заради негов компромис по въпроса за „младежите от република Сало”^[1]: в знак на протест съветникът на президентството сенатор Андреа Мандзела излезе от председателския борд на „Унита”. „Що за нация е тази, в която един писател може да апострофира държавния глава в „Унита” и в „Монд?”, се запита Бруно Веспа^[2] с убеждението, че дългът на интелектуалеца е винаги да обслужва и да аплодира властта, никога да не я критикува. Табуки не прощаваше нищо на никого. Любима мишена му беше Джулиано Ферара^[3], най-сервилният от прислугата на Берлускони, при все това смятан за „интелигентен” от онези, които би трябвало да се противопоставят на Берлускони. Една вечер в ТВ предаването на Бруно Веспа Porta a porta Ферара нарече вестник „Унита” на Фурио Коломбо и Антонио Паделаро „вестник убиец” и обвини Коломбо и Табуки, че са ни повече, ни по-малко „словесните поръчители на предстоящото ми убийство” (което, естествено, не последва). Няколко години след това буквално открадна една статия, която Табуки беше написал за „Монд” и в която припомняше миналото на Ферара като платен шпионин на ЦРУ и я публикува изпреварващо във в. „Фолио”. Табуки заведе дело срещу него в парижкия съд и го спечели. Помня удовлетворението му при излизането на присъдата, която предаваше трагикомичния разпит на Ферара и признанието му, че наистина самият той си е казал, че е бил платен информатор на чуждестранна тайна служба, но това изобщо не било вярно, било само негова „провокация”: и факт е – добавил – че няма доказателства. Представям си физиономиите на парижките съдии пред този италиански „журналист” и бивш министър, който се хвали, че разказва врели-некипели за живота си, и добавя: намерете доказателства за това, което ви казвам, ако можете. И наистина, осъдиха го на минутата. Ето, в тази присъда освен изумлението на съдиите беше събрано и цялото изумление на Антонио, който като гражданин на света, присвоен от Италия, не можеше да понася всичко онова, което се преглъща и се смила в Италия поради навик и примирение. И упорито назоваваше нещата с техните имена: Берлускони беше създал „режим”, тези, които не му пречеха, бяха „съучастници”, поддръжниците му бяха „слуги”, отклоняващите се от конституционните повели бяха „размирници”, нарушителите на закона бяха „престъпници”, който се възползваше от публичната си длъжност, за да си прокарва сделките, беше „в конфликт на интереси” и съответно „неизбираем”. Затова Табуки беше изолиран и недолюбван в света на италианските интелектуалци: защото като свободен човек им показваше с личния си пример какви трябва да бъдат, а не са. От малодушие, конформизъм, немарливост, изгода, дупедавство, безметежност.

Затова политиците (всички) го игнорираха, даже се страхуваха от него: не толкова отдясно (там четат малко и още по-малко разбират), колкото отляво (където бяха постоянна мишена за стрелите му срещу машинациите между разните Д’Aлема, Виоланте и подобни). Затова преди три години, когато Паделаро и аз му съобщихме за предстоящото основаване на в. „Фато куотидиано”, той веднага заяви желание да сътрудничи. И ни изпрати статии, даде ни интервюта, подари ни предпремиерни откъси от книгите си, но най-вече ни подари близостта си, приятелството, съветите си – никога банални, никога предвидими. Непреклонната му, категорична критика към режима не подмина дори Наполитано (който за разлика от Чампи не върна нито един позорен закон) и действително можеше да намери трибуна само в нашия вестник. Така както именно нашият вестник публикува  пълната версия на една негова статия, писана за „Монд”, но поорязана дори в храма на парижката информация, в която правеше на пух и прах френската интелигенция, сметнала за мъченик безсрамен убиец като Чезаре Батисти^[4]. Няколко месеца по-късно, когато Батисти бе посрещнат триумфално в Бразилия и взет от властите там под крилото им, Табуки отказа да вземе участие в литературния фестивал в Парати в знак на протест срещу бразилското правителство.

Табуки беше и приятел на предаването Annozero: помня, че се включи пряко от Париж в прочутия епизод с участието на Луиджи де Маджистрис и Клементина Форлео, който после коства службата и кариерата и на двамата смели магистрати: беше разбрал, че в тези два случая на карта е заложен голям къс от нашата демокрация, разбирана като разделение на властите. Друг път в предаване на Санторо ставаше дума за закона „намордник” на тема подслушване и той с безжалостната си и кротка принципност, типична за италианеца в чужбина, припомни как депутатите не могат да бъдат подслушвани: ако гласът им попадне на запис от бръмбар, то е, защото разговарят с някой подслушван престъпник: „Ако нашите политици разговаряха по телефона с „Каритас” или католическата общност „Св. Егидий”, никой съдия не би ги слушал”.

Личните ми спомени бушуват в тези първи мигове без него. Вечерта, когато се запознахме в едно тосканско селце на хвърлей от неговото Векиано: представях моя книга в един театър с Петер Гомес, той се смеси с тълпата и накрая остана на вечеря до два през нощта. След няколко месеца двама негови скъпи приятели от Пиза, Алма и Роби, организираха среща с мен в Пиза, за да представим книгата „Монтанели и Кавалиере” и той пожела да е на сцената, защото Адриано Софри^[5]  (когото и той защити по време на процеса, понеже го смяташе за невинен в противоречие с това, което винаги съм мислил аз), тъкмо ме беше нападнал остро на страниците на в. „Фолио” и се носеше слух, че негови приятели от Пиза щели да дойдат да ме освиркат. После вечерите в къщата във Векиано с прекрасната му съпруга Зе и приятелите Алма и Роби. И една вечеря в парижко бистро, където го запознах с Барбара Спинели и Томазо Падоа Скиопа^[6], други големи приятели на вестника. Докато работех за „Унита”, Антонио хвана писалката, за да ме защити от една кампания на „Кориере дела сера” срещу предполагаемото ми „женомразство” заради критиката ми към Ритана Армени, която партнираше на Ферара в предаването „Осем и половина”. Той ме защити и когато един колега от в. „Република”, който почина впоследствие, ме нападна заради това, че съм дръзнал да напомня за близостта на Скифани с мафията. Заради тази статия Скифани, вече като председател на Сената, заведе дело срещу него и му поиска 1 300 000 евро. За това дело говорихме многократно, включително и при последния ни телефонен разговор от болницата: следеше защитата си дума по дума, искаше да знае всичко, събираше изпращаните от мен документи за мафиотските връзки на Скифани и после ги коментираше щастлив, че е писал единствено истината и нищо друго освен истината. Но и невярващ, все заради онази своя принципност, която описах по-горе, при вида на висшия държавен служител, който иска милион и нещо от частен гражданин, от интелектуалец: нещо немислимо в която и да било друга страна по света.

Сега се надявам никой политик да не каже и дума по повод смъртта му. Това вече би било наистина прекалено.

25 март 2012 г.

Източник

Преведе от италиански ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА