Пламен Дойнов
През 1962-а се състоява провал на идеята за обновяване на социалистическия реализъм и за постепенното му преодоляване чрез пряко политическо писане. През пролетта на 63-а се оказва, че както антисталинистките текстове или дежурните разобличения на „култа към личността“, така и творби с по-широк диапазон на критическото послание трудно могат да бъдат допуснати в публичността без санкциониращата роля на дискурса на властта. Позволява се най-вече онзи тип критицизъм, който подлежи на регламентиране и контролиране от идеологическите апарати на ЦК на БКП или на СБП. През следващите години в лириката постепенно се легитимира един опитомен за нуждите на социалистическия реализъм (квази)модернизъм. В белетристиката официално се ръкополагат тематизациите и стилизациите на „патриотичната“ и „съвременната тема“ с по правило дозиран в степените и обектите си критически заряд.
След краха на проекта от 1962-а всички други писатели, които не биха искали да се впишат в доктрината на соцреализма, предприемат разнообразни обходни маневри, за да избегнат прякото политическо писане. Поети като Константин Павлов първи преработват оттеглени стари ръкописи, но и връхлетели ги нови езици, за да превъзмогнат ангажираните си почерци от най-бурните години на „размразяването“. Белетристи като Йордан Радичков се опитват с променлив успех изцяло да се посветят на гротесково конструиране на свой алтернативен митологично-фантастичен свят, хвърлящ прозирна алегорическа сянка върху съвременната ситуация. Други белетристи като Георги Марков, следвайки идеята за налагане на един урбанистичен реализъм, първо се сблъскват с невъзможността за преодоляване на цензурата чрез романовия жанр, а после с отделни новели и разкази стигат до остро критично алтернативно писане. Това са някои от вариантите за изходи, използвани от новите писатели след частичното запушване през април 1963 година.
Пресичането и неосъществяването на литературно-политическия проект от 62-а предопределя търсенията в българската литература не само през останалите години на „размразяването“ (до края на 1968 г.), но и задава различни избори на почерци и поведения след това. Именно тези отделни избори, извършени от множество автори през 1964, 1965, 1966, 1967, 1968 радикално променят българската литература, все по-видимо я разцепват и преструктурират в конструктите на соцреалистическия и на алтернативния канон. А подтиците и началата на това се мержелеят в недрата на 1962-а.
[…]
Конспективните характеристики на незавършения литературно-политически проект от 1962-а изглеждат така:
1.Проявява се тенденция на антисталинизъм/античервенковизъм на художествено-идеологическите послания. В подражателски маниер, повтарящ творби и поведения на съветски писатели, в НРБ-литературата по-силен е дискурсът анти-Сталин, отколкото анти-Червенков. Сталин все пак е мъртъв, а Червенков – жив. Името на бившия български вожд е по-скоро покрито с мълчание и дългосрочно табуирано; не е въвлечено в художествени творби, а дори и публицистиката го избягва. Макар и изключен от БКП в края на 1962-а, Червенков не се превръща в значим „отрицателен герой“ в публичността, а възстановяването на партийното му членство през май 1969-а, е една от символните граници, бележещи края на българското „размразяване“.
2.Постулирана е частична реабилитация на художествено-идеологическо равнище на жертвите на червенковизма, без обаче да заемат предни места в комунистическия пантеон. Емблематичните фигури сред тях (Александър Жендов и Трайчо Костов) постепенно са възвърнати в общественото съзнание чрез публикации, издания и ритуални чествания, но остават недооткроени. Както персоналната отговорност на Тодор Живков по случая Жендов, така и неокончателната политическа реабилитация на Трайчо Костов през 1956-а в значителна степен предопределят тази незавършеност.
3.През 1962 г. е предложен последният амбициозен утопичен проект в НРБ – изграждането на комунизма до 1980-а. Импулсирала в началото не един художествено-публицистичен почерк, скоро тази идея се превръща не само в идеологически капан – измамен хоризонт, който непрекъснато се отдалечава до изличаването си, но и получава силна ретроактивна реплика с критически потенциал – в редица творби от 60-те насетне съвременността започва да се измерва с идеала на революцията и с нравствения пример на загиналите. Така „борческото минало“ неизменно изглежда по-светло от компромисното настояще и отлаганото бъдеще.
4.През 62-а за първи път ясно се очертават границите между „неуспешен“ и „успешен“ етап на комунистическия режим в НРБ – до и след 1956 година. Този времеви маркер указва за десетилетия напред годишната граница на позволен критицизъм в литературата.
5.Постепенно се уточняват и границите на позволена критика в сатирата. Кристализират темите и образите, чрез които към средата на 60-те ще бъде официално наложена тезата за „голямата“ и „малката правда“.
6.Активиране на литературноисторическата роля и езиковите примери на левия авангард в актуалната литературна среда като форма на политическа борба. Чрез дискусиите за свободния стих и за новаторството се очертава новата политестетическа платформа, която в следващите години – след битки, откази и компромиси – получава подкрепата на Тодор Живков и ЦК на БКП, а на част от нейните застъпници е разрешено да овладеят литературното поле.
7.Още през 62-а се налага активно поколенческо форматиране на литературното поле (новатори/млади срещу традиционалисти/стари), съпроводено от процеси на селективно опитомяване на част от младите „бунтари“. Успоредно с идеологическите атаки срещу тях, започват да се вземат проби за надеждност и да се извърша кадрови подбор сред онова, което по-късно ще стане известно като априлско поколение.
Фрагменти от по-голям текст
