Идентичността не трябва да бъде бойница, от която да стреляме по всичко, което е различно от нас
Книгите Ви се радват на особено дълголетие, претърпяват по няколко издания, освен това са превеждани на английски, френски, немски, а вече и на български език. Долавяте ли осезаеми разлики в начините, по които различните публики приемат творбите Ви?
Логично е да се предположи, че съществуват разлики. Естествено е читателите, които живеят в различни условия, различна социална и културна среда, да срещат трудности в разбирането на детайлите, характерни за друга среда, време, традиция, исторически и обществен контекст. Всъщност всеки читател припознава и открива литературния текст по свой начин, според собствените си модели на мислене, според убежденията и мирогледа си. Всъщност той иска да се идентифицира с личностите и идеите в книгата. Както се оказва обикновено, опитва се да се вживее в разказа. Това вживяване ни най-малко не е просто, доколкото за читателя книгата е нещо напълно извън него. И тук вече писателят наистина е безпомощен. Нищо и никой не му гарантира, че някой ще прочете книгата с ключа, с който тя е написана. Но за щастие, това въобще не се и очаква. Текст, който не се стреми да бъде многозначен, не е истинска литература. Четенето е откривателство, а не само оглеждане в огледалото. Ако не беше така, метафорите на Маркес едва биха ги разбирали дори грамотните жители на Макондо.
В този контекст какво мислите за преводимостта? Преодолими ли са границите?
Преводът е изключително творческа работа. Трябва да я вършат само истински майстори, въпреки че за съжаление не винаги е така. Естествено, че може да се преодолеят границите на езика, убедена съм в това. Във всеки език има прекрасни примери, които го потвърждават. Само че има много условия, за да бъде един превод добър, и затова е майсторлък. Преди всичко литературният преводач трябва да може да види и да прочете истинската природа на текста, а след това и добре да познава езика, на който превежда. Яловата дословност, повърхностното разбиране на думите, а не на контекста или на метафоричната изразителност се оказват най-трудно преодолимата граница на езика. В резултат на което най-добрата част от труда на писателя остава изгубена в превода. Съгласна съм с онези, които казват, че писателите са най-добрите преводачи, т.е., че талантът на добрия преводач е всъщност литературен талант. И още нещо: лошите преводачи нанасят по-тежки щети на литературата, отколкото лошите писатели, защото лошите преводачи развалят добрата литература.
Героинята от романа Ви „Прелюбодейци“ е преводач. Носи ли това някакъв по-особен смисъл?
Няма някаква особена символика в това. Исках да бъде личност, която е в състояние до детайли да анализира онова, което й се случва, както това прави преводачът до пълното разбиране на текста, който превежда.
Тъкмо премиерата на българския превод на „Прелюбодейци“, дело на Севда Димитрова, издаден от ИК „Сиела“ в рамките на Пролетния базар на книгата, е поводът за срещата ни днес. Какво мислите за българското литературно обкръжението, сред което романът Ви ще се намери? Организаторите са се погрижили Пролетният базар тази година да бъде място за среща с много от авторите на съвременната българска литература като Милен Русков, Елена Алексиева и Теодора Димова например, също Захари Карабашлиев, Радослав Парушев…
От това, което знам за българската литература, мисля, че моята книга има сред нея добър литературен контекст. Съдейки по многобройните съвременни книги, които четем преведени на сръбски, в България се пише добра, модерна и интересна литература. Зарадвах се, че на представянето на романа ми в София говори изключителният романист и драматург Алек Попов, популярен автор, с много читатели в Сърбия. Току-що в театралното списание „Сцена“ беше публикуван последният му драматичен текст. Даже мисля, че в неговия и моя маниер на писане има една обща черта и това е особеният хумор.
Героинята Ви от „Прелюбодейци“ е добре образована жена, която се опитва да стабилизира сериозно разклатените основи на собствената си идентичност. В същото време тя избира да не повери душевния си смут в ръцете на психолозите и психоаналитиците. Разкажете ни малко повече за романа. Какви са алтернативите пред нея, пред нас?
Тя настоява сама да се измъкне от клишираното разбиране за идентичността, според което идентичността трябва да бъде здрава бетонна кула, в която са зазидани чертите на харктера ни, а с това и възможностите, които имаме. Не вярва на психоаналитиците, защото и те робуват на шаблона в подхода си към пациентите и на бързите, повърхностни диагнози. Тя е пример за верността на твърдението, че идентичността не е унаследена константа, a всеки я създава сам в хода на собствения си живот, в условията, сред обкръжението, под различните въздействия и принуди, които приема или надмогва. Идентичността не трябва да бъде бойница, от която като от някаква кула да стреляме по всичко, което е различно от нас, а да бъде съвкупност от характеристики и резултат от собствените ни действия, които ни изразяват най-вярно. Тя не се съгласява, че корените ни предопределят и че те са неизменни. Алтернатива на този модел на идентичността е разбирането, че много повече ни формират принципите, които възприемаме или сами формираме.
Какво бихте казали за литературата като средство за терапевтично преподреждане на вътрешния емоционален живот и опит?
Литературата не е терапия в прекия смисъл на думата, но може да бъде един от източниците на човешкото самопознание. Нали в нея най-широко и свободно се размишлява, смесват се факти и фикция, литературата разширява до безкрай асоциативното поле, което означава, че тя може да предложи на човека интересни открития и примери, които ни помагат да се самопознаем. Литературата е диалог с реалността и диалог с читателя за реалността. Тя е неизчерпаема и безкрайна дискусия за човека и положението му в света и по този начин всъщност разширява човешкия опит.
В романа разглеждате идентичността като вкоренена в гените ни наследственост. Привлекателен жест във време, в което процесите на глобализация сякаш налагат все по-голяма мобилност и все по-малко възможност за идентификация с дадено място, работа, професия… Вие самата сте човек, доказал се в толкова много поприща – автор, режисьор, директор на Сръбския национален театър, но и политик и дипломат…
Да, човекът е все по-мобилен, съчетава все повече специалности, по-леко усвоява знания и информация, по-бързо преодолява всякакви пречки и разстояния. Остава му сам да избере нещата, с които да свързва своята иднетичност. В същото време обаче човекът се чувства и малко унифициран и несигурен под влиянието на широката комуникация и глобалното движение на информацията. Затова така отчаяно се държи за тези малко остарели романтични формули на идентичността като например кръвното родство и принадлежността към родната земя. И така несъзнателно стеснява обсега на мисълта и действията си. Мисля, че недостатъчно се изтъква културната идентичност и митологичното наследство, които иначе имат много важна роля в градежа на нашата личност. В моя роман става дума тъкмо за това, че идентичността е много повече резултат на възпитание и на средата, в която е отраснала героинята, отколкото на прякото наследство.
Можем ли да мислим Балканите като оазис на идентичностна стабилност в това отношение? Бихме ли могли да бъдем симпатични именно с това? В крайна сметка всички гледаме и харесваме филмите на Емир Кустурица.
Да, Балканите са регион, съставен от различни митологически, митични, исторически и други компоненти, които с течение на времето са се претопили в нещо, което наричаме балканска атмосфера или балкански манталитет, а ако искате, даже балканска идентичност. Понякога го цитираме с позитивна интонация, а някога с много негативна. За метафоричен образ на Балканите един път използваме балканската кръчма, както би казал хърватският писател Мирослав Кърлежа, а друг път мита за граф Дракула, а понякога, но само понякога поезията на Васко Попа, Кавафис или прозата на носителя на Нобелова награда Иво Андрич, на Иван Вазов или на Алек Попов. Балканите са велика тайна, защото имат много преплетени и скрити нишки на Ариадна и в тяхната приказност човек лесно може да се изуми и обърка. Тази лудост изследват много режисьори и преди всичко Кустурица във филмите си, а също така и много писатели в книгите си. Това е безкрайно кълбо от мотиви и изненади.
Българските читатели Ви познават и от „Отровно мляко от глухарче“ в превод на Ася Тихинова-Йованович. В този сякаш емблематичен Ваш текст отново третирате проблема за идентичността на Балканите, но през живота на една малка общност, живот, пазещ своя корен в митичното и приказното, по тази причина подхранван от чудност и способен на учудване. Корен, който в контрапункта „Новата земя“ и „Земята на успеха“ е загубен. Бихте ли казали няколко думи за това?
Какво да ви кажа, живеем във време, което едновременно познава свръхизобилие и тежка бедност, в която масово се умира от глад. Време на големи противоположности. С увеличаването на производството се повишиха и изискванията. Сблъскаха се в масовият продукт, който отговаря на вкуса на множеството, и изключителността на уникатите, които носят качество. За съжаление, победи масовата отливка. На нея се основават и „Нова земя“ и „Земята на успеха“. Символът на „новата земя“ е добре снабдения супермаркет, а на „земята на успеха“ огромният шопинг център. Всеки масов продукт се търси, продава и купува глобално. Едни и същи ръкавици можете да купите в Нова Зеландия и Търново, в Гренландия и в Южна Африка. Ето това е. За съжаление не идеите, а маркетингът и кока колата грлобализираха света. И затова днес и приказката трябва да бъде в унисон, глобално политически коректна, а не уникална и самобитна. Може би приказката може да се намери все още на Балканите или някъде в Патагония, където веднъж месечно бяга Брус Чатуин, вероятно по следите й.
Днес сякаш все повече и повече реалното се припокрива с медийното отразяване на едни или други събития, тоест, то е медийна реалност. Имаме ли нужда според Вас от един Бертолт Брехт в медиите – от повече критичност и по-малко вживяване в гледаното, слушаното, четеното? Дори обективното око на камерата е направлявано от човешка ръка все пак.
Медиите са горивото на общественото мнение. Медиите и политиката са дълбоко свързани една с друга. Когато определят няколкото най-известни граждани на Чикаго, редовно в първата десетка са Опра Уинфри, баскетболисти, артисти, президентът Обама, а едва в края на списъка е носителят на нобелова награда Сол Белоу. Парадоксът е в това, че всички знаят, че медиите са бездушни, че ги интересува само новината, а не човекът, а от новината търсят скандала, не истината, но въпреки всичко ги следваме както наркоманите следват дилърските канали. Толкова надълбоко сме нагазили в маркетингово-мениджърската система, че са ни необходими бригади критици като Бертолт Брехт, а дори и те не биха ни помогнали да се освободим от диктатурата на медиите.
Вие сте сред основателите на Демократическата партия на Сърбия, настоящ неин зам.-председател, дисидент по режима на Слободан Милошевич и интелектуалец, ще открехнете ли малко завесата как тези биографии се съчетават в личността Вида Огненович?
Аз не се присъединих към основателите на Демократическата партия в Сърбия, за да правя някаква политическа кариера, а за да допринеса и със своя политически ангажимент към политическите промени, които бяха необходими. Интелектуалецът според мен не е човек, който трябва да се занимава единствено със своята работа, без да го интересува какво става около него. Напротив, интелектуалците са своеобразна съвест на епохата си и техен дълг е да изказват мнение в решителни моменти и да се борят за него. Равнодушието на интелектуалеца е опасно, то е причина за много световни сблъсъци, та дори и катаклизми.
Влизат ли в конфликт понякога литераторът и драматургът с политика и дипломата във Вас или в крайна сметка те биват сговорени от интелектуалеца?
Дипломатът, политикът и интелектуалецът са обекти на литературно наблюдение и изследване. Този опит се превръща в литература.
Намирате ли време да бъдете просто Вида Огненович, свободна от предпоставени и следпоставени определения?
Не понякога, а постоянно. Аз съм Вида Огненович и преди всичко съм отговорна за това.
Въпросите зададе
ЧАВДАР ПАРУШЕВ
Специална благодарност на Севда Гайдарова-Димитрова за неоценимото й съдействие като преводач за провеждането на това интервю.
