Нито една казана дума не изчезва съвсем напразно
Г-н Андрухович, в предишното интервю, което дадохте за „Литературен вестник” през 2009 г., казахте, че политическите възгледи са концентрация на естетиката и че политическият ви избор се обуславя от естетическите ви критерии. Как бихте коментирали от тази гледна точка сегашното състояние на Европа? А на вашата родина Украйна?
За Европа мога да кажа само това, че дори въпреки сегашното състояние на криза тя остава не най-лошото място на света. Да, може би Европейският съюз не е най-успешната форма за осъществяване на “европейската идея”, но на изток от нас, украинците, има нещо много по-малко симпатично. Осмелявам се да кажа, че и най-острата криза в Европа изглежда значително по-добре от стабилността на Русия или спокойствието на Беларус. Колкото до Украйна, благодарение на старанието на сегашното й управление тя е изтикана от демократичния път на развитие и е насочена в авторитарна посока. За щастие диктатура не се получи, но като цяло нашето общество през последните две години стана значително по-несвободно. Естетиката на днешната украинска власт е смесица от комунистическо-съветски и криминално-олигархични шаблони, нещо като симбиоза между Сталин и Ал Капоне, доста анахронична. Изобщо Украйна днес е анахронична, тя е отхвърлена в някакво друго време, за което винаги съм си мислил, че е отминало безвъзвратно.
Има ли според вас гласът на интелектуалеца и конкретно на писателя влияние върху случващото се в обществото? И трябва ли писателят да използва своя глас, за да изразява мнението си за ставащото около него?
Може би не, не трябва. Но ако пък може – защо не? Различните писатели имат различен социален темперамент и не може всички да бъдат принуждавани към “обществено полезен труд”.
Сега за влиянието. Според мен нещата зависят не толкова от самия писател, колкото от състоянието на обществото. Писателят може да влияе на обществото в по-добрите му (на обществото) периоди – пробуждане и вслушване, но може да остане преди всичко нечут във време на упадък, разочарование, цинизъм. Което не означава, че в такива времена е по-добре писателят да замлъкне. Съвсем не – собственият ми опит показва, че нито една казана дума не изчезва съвсем напразно. Тоест струва си да се обръщаш и към тези, които ни изглеждат глухи в момента.
Пътувате много и познавате различни културни контексти. Различава ли се според вас фигурата на интелектуалеца в Източна Европа (тоест в посттоталитарните страни ) и на Запад?
Слушам този въпрос вече двайсетина години и досега не знам как да отговарям на него така, че да уловя най-същественото. Защото има много дребни разлики, но какво да правим с недребните? Принципно мисля, че в някои части на Източна Европа интелектуалците и досега са под заплаха от физическо насилие или поне морално издевателство преди всичко от страна на властта. Докато на Запад повече ги заплашва различен вид екстремизъм, който не е свързан непосредствено с властта. И оттук може би произтичат различията в, така да се каже, тактиката на публичната комуникация.
Можем ли изобщо днес все още да говорим за някаква мисия на интелектуалеца, без това да звучи анахронично или поне носталгично? Нуждае ли се днешният свят от мнението на интелектуалците?
Надявам се все още да е така. На какво се основава тая моя надежда? Преди всичко на това, че “краят на историята” така и не настъпи. А сега все по-ясно става, че дори няма и намерение да настъпва. Затова мисловната работа върху ценностите не губи значението си. Ценностите непрестанно се подлагат на ревизии, прегледи, проверки, ротации. Начело на този процес са интелектуалците, защото работата на мисълта (както и работата с мислите) е преди всичко тяхна работа.
Има ли според вас все още интелектуалци и писатели, които можем да определим като безспорни авторитети? Такива, чието влияние да надхвърля чисто професионалните им занимания, които могат да повлияят общественото мнение, да са негов коректив? Бихте ли назовали конкретни имена?
Безспорни авторитети, за щастие, няма. За небезспорните можем да поспорим 
. Сигурно помните епиграфа към “Поробеният разум” на Чеслав Милош, в който уж анонимен евреин от Прикарпатието съветва най-много да се пазим от тези, които твърдят, че са 100% прави?
По принцип съм си мислил, че “авторитетите”, търсенето им, е някаква чисто украинска тема в последно време. Сега виждам, че в България е нещо подобно. В украински контекст сега това са преди всичко представителите на по-старите поколения (основно авторското поколение от 60-те години) – Лина Костенко, Евген Сверстюк, Иван Дзюба, кардинал Любомир Гузар, малко по-младите Вячеслав Брюховецки, Мирослав Маринович… В този кратичък списък има четирима писатели, трима бивши политзатворници, трима учени, един църковен деец. Всеки от тях в различна степен влияе на обществото, но обществото има нужда те да му влияят. Затворничката Юлия Тимошенко дори веднъж се изказа, че на следващите парламентарни избори листата на обединената опозиция трябва да оглави “личност от нивото на Лина Костенко” .
Как се конструира писателската известност днес? Кои са механизмите, които могат да направят един писател разпознаваем, прочут? Вие самият как се отнасяте към правилата на тази игра?
Старая се да не обръщам внимание на механизми. Може да съм твърде мързелив, за да се занимавам с тях професионално. Книгите ми се купуват по-скоро бавно, макар че все пак се купуват. Броят на хората, които искат да се снимат с мен, значително превишава броя на хората, които са прочели нещо мое. Такава известност не ме прави кой знае колко щастлив. Като цяло смятам известността за следствие от личните творчески усилия. Не се съобразявам с механизми, просто работя, това е. Освен това контактувам, обичам да общувам с живата публика, обичам сцената и изявите.
В току-що преведената ви на български книга „Дванайсетте обръча” героят ви Карл-Йозеф Цумбрунен, виенчанин и пътешественик из Украйна, възприема и описва украинския свят през сблъсъка на различни клишета и стереотипи. Кои са днешните стереотипи на „Запада” за нашите, да ги наречем, източноевропейски страни? А нашите стереотипи за западния свят? Сблъсквате ли се с клишета за „източноевропейския писател”?
Един от най-разпространените стереотипи е, че ние, Изтокът, сме душа и откритост, а Западът – разум и сдържаност. Или че Изтокът е запуснат, а Западът – поддържан. Украинците имат много разпространен епитет за Европа – “сита”: един вид те, ситите, не могат да ни разберат нас, гладните. Европа като цяло се възприема като равнодушна и прагматична, като такава, която иска да ни използва някак по недобър начин. В името на справедливостта трябва да кажа, че много западноевропейци имат същата представа за украинците – те искат “да дойдат наготово” и да използват техните постижения.
Източноевропейският писател? Да, има нещо такова. Работи само в локален контекст, затова е трудноразбираем за западния читател. Неудачник. Разказва историите си твърде сложно. Силно предразположен към алкохола .
Защо в днешния все по-глобализиращ се свят темите за чуждостта и другостта остават все така актуални?
Отговорът се крие в самия ви въпрос. Светът все повече се глобализира, а това означава, че в него “чуждото” с “чуждото”, “другото” с “другото” се сблъскват в общи пространства все по-често. Светове, които доскоро ни се струваха безкрайно далечни (например африканският), дойдоха в нашите градове и станаха факт от ежедневното ни съществувание.
Вие сте един от авторите, в чието творчество се извърши голямата литературна промяна през 90-те години. Какво се случи в литературата и с литературата от 90-те насам? Тогава или сега, двадесет години по-късно, се чувствате по-добре в ролята си на писател?
Обичам 90-те години, защото сега са на мода . Дали тогава съм се чувствал по-добре? Донякъде да, донякъде не. Тогава май бях самоуверен, сега съм просто уверен . За писателя това е съществена разлика. Може би след двайсет години в крайна сметка ще стана неуверен .
Литературата като цяло? За това време тя започна да си пробива път към света, появиха се две-три поколения, които вече и представа нямат за цензура, а значи и за самоцензура. Свободни хора, които се изразяват свободно. Между другото в последните години в това отношение е по-трудно: сегашната власт непрестанно търси възможности за контрол и натиск. Струва ми се, че следващите години ще бъдат много драматични за нас. Има един израз на украински: “или си господар, или тежкї ти”.
Ще споделите ли с българските си читатели какво пишете в момента? И да очакваме ли скоро друга ваша книга на български?
През последната година завършвах “Лексикон на интимните градове” и много превеждах. По-специално подготвих нов превод на Бруно Шулц, трябва да излезе през септември. След време, когато се отдръпна от издателските грижи, свързани с него, може и да се заема с първите щрихи на нов роман. А на български засега би могло да се подготви “Тайна”. Или да кажем, въпросният “Лексикон”. Това е мозайка от 111 части, всяка от тях е посветена на различен град, една смес от география, биография и фикция.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
Преведе от украински АЛБЕНА СТАМЕНОВА
