Следващият брой на ЛВ ще излезе на 19 септември.
ЛВ, бр. 28, 18-24.07.2012
Амелия Личева
Непосредствено след промените през 89-а година в България като че ли се бяхме приобщили към световните практики и интелектуалците имаха и глас, и позиция, и авторитет. Но те не можаха да си извоюват самостоятелност и се оказаха своеобразен придатък на политическото, като постепенно и се дискредитираха заедно с него. Затова и днес сме изправени пред ситуация интелектуалците у нас да осъзнават наново мисията си и да си дават сметка, че трябва да говорят по каузи, които засягат гражданите и които биха ги поставили в опозиция на оформилите се няколко политико-икономически кръга, разполагащи и със своите медии. Срещу това ново парцелиране на държавата, което оттласква независимостта, честната конкуренция и вярата в справедливостта, интелектуалците следва да се обединят и да опитат да намерят призванието си.
Докато в това, че на Запад интелектуалецът все още има глас и той продължава да се чува, ни убеждават множеството примери, които можем да дадем. Бепе Севернини с неговите коментари за политиката на Берлускони; Ален Бадиу – за Саркози, но и за отношенията Германия – Франция и бъдещето на Европа; Бернар Анри Леви и доскорошната му ангажираност във френската външна политика; Цветан Тодоров и изказванията му по всички важни въпроси не само за френската, но и за европейската политика. В настоящия брой на ЛВ политически становища изказват и писателки от ранга на Арундхати Рой и Тони Морисън, както и дебютиралата в България Елизабет Франк. И най-сетне, да припомним и как на Запад обичат да институционализират и овластяват интелектуалеца – в САЩ, например, съществува позиция, която се нарича поет лауреат, като длъжността е дефинирана като „официален поет на Библиотеката на Конгреса на САЩ” и в задълженията на удостоения влизат публични лекции, четения, както и подбор на книги за архива на библиотеката. Настоящата носителка на тази длъжност е наградената с „Пулицър” за поезия Наташа Тритуей.
В притурката към този брой на ЛВ се обсъжда темата за мястото на интелектуалеца в днешния свят, и в частност – в България. По въпроса дискутират видни български философи и писатели, чиито мнения попадат в контекста на размислите на Дубравка Угрешич, Юрий Андрухович, както и тези на Марко Травальо за световноизвестния италиански писател и общственик Антонио Табуки.
Арундхати Рой
Индийската писателка Арундхати Рой разговаря с Ирис Радиш за капитализма, изкушенията и щастието на аскезата.
Арундхати Рой е родена през 1959 година в Южна Индия. През 1997 година става световно известна с романа си „Богът на дребните неща“.
„Диктатурата на средната класа“
Цайт: Откакто самолетите сринаха кулите близнаци на 11-ти септември, в света се отвори празнина, която междувременно нараства вместо да се смалява. Беше ли 11-ти септември началото на края на капиталистическия Запад?
Рой: Беше началото на упадъка на американската империя, който в момента прогресира все по-бързо. Империи винаги са се издигали и са рухвали. Но светът никога не е бил така тясно свързан в културно и икономическо отношение, че рухването на една империя да повлече всички други. Цялата ни представа за това кое принадлежи към цивилизования живот е поставена под въпрос.
Цайт: Надминава ли мащабът на настоящата криза това, което нашите родители и прародители са преживели в своя живот с две световни войни?
Рой: Тези поколения в Европа са заплатили висока цена. Но техният свят все още се простираше в едно обозримо поле от понятия – фашизъм, социализъм или демокрация. Ние се намираме отвъд това поле. Вече не знаем какви са мечтите ни и какво разбираме под щастие.
Цайт: Преди десет години написахте едно есе, което се прочу. В него сравнявате Съединените щати с Ал Каида и наричате Буш и бин Ладен двойници.
Рой: И двамата бяха мегаломани. И двамата бяха убедени, че светът трябва да бъде такъв, какъвто те смятат за редно. Но разбира се, с никого не можем да сравняваме някой, който държи под контрол целия свят. Можем само да си представим, че ако имаха равна власт, и двамата биха били също така еднакво разрушителни.
Цайт: Бихте ли написали това есе отново, десет години по-късно?
Рой: Не бих го променила. Но бих го доразвила. Междувременно беше атакуван Афганистан, беше атакуван Ирак. Отговорът на Буш на 11-ти септември уби много хора, които дори не бяха чували за съществуването на Световния търговски център. Всичко това доведе до кризата, в която живеем сега.
Цайт: Какви бяха първите Ви мисли, когато видяхте кулите да падат?
Рой: Повечето хора от моята част на света не бяха така шокирани, както хората на Запад. Виждали сме вече толкова много нещастия, толкова много насилие. Нямаме тази представа за перфектен живот, който не може да бъде разрушен.
Цайт: Какво се промени във Вашия живот след 11-ти септември? Достигна ли Ви кризата на капитализма?
Рой: През 1997 година се появи романът ми „Богът на дребните неща“ и се превърнах в героиня на средната класа в Индия. После започнах да пиша политическите си есета и същите тези хора ме намразиха. На запад положителният ми образ продължи да съществува, докато критикувах само индийските процеси. Когато написах есето си за Америка – „Infinite Justice“, ми беше ясно, че навлизам в чужда територия. Но така трябваше. Беше пределно ясно, че зад приказките на Буш за безкрайната война между доброто и злото се крие цяла една индустрия за оръжие и пари.
„Западът не мисли във взаимовръзки“
Цайт: Как виждате Запада десет години след 11-ти септември?
Рой: Демокрацията и свободната пазарна икономика са се слели и са се превърнали в хищник, чиято фантазия се изчерпва с мисълта за плячка – увеличението на печалбата. Смята се, че западният свят води войните в Афганистан и Ирак, за да защитава западния начин на живот. Но тъкмо този начин на живот, който бива защитаван с оръжия там, ще доведе до залеза на западната империя.
Цайт: Ако има нещо, с което Западът с право се гордее, това са начинът му на живот, културата на свобода и индивидуализъм.
Рой: Разбира се, че има западни ценности, които си струва да бъдат защитавани. Въпросът е – на каква цена. Западът не мисли във взаимовръзки. Мисли фрагментарно. Войната срещу тероризма е един фрагмент. Икономиката – друг. Демокрацията – трети. Но човек трябва да вижда нещата цялостно. Всеки съвестно изпълнява работата в тясната си област, а след това с изненада установяваме, че не можем да оцелеем без пчелите, които опрашват цветовете.
Цайт: Каква е Вашата прогноза, има ли капитализма бъдеще?
Рой: Бъдещето? Това ще бъдат войни на елита срещу бедните. Това е същинският конфликт, който се разиграва днес. Съществува световен елит, който е много силно сплотен в културно и икономическо отношение и който все още се интересува единствено от собственото си оцеляване.
Цайт: Кой е този елит?
Рой: В Европа, Америка, Китай, Индия съществува елит, който вече води битки само с по-слаби от него. Той се интересува от господство, от реалполитика, от енергия. Откъде черпи Китай суровините, нужни, за да поддържа машината си за прогрес? За това ще трябва да се водят войни. Откъде черпи Индия суровините си? В момента – от най-бедното си население в горите. Старият аргумент, че унищожаването на природните основи на живота е за доброто на държавата и накрая ще увеличи благоденствието на всички, се е изтъркал. Всичко това са само клишета на господстващата средна класа – най-силно сплотеният елит в световен мащаб.
Цайт: Живеем ли в диктатура на средната класа?
Рой: Да. Съществува тоталитаризъм на средната класа. Много индикатори го показват. Културните и икономически кодове в Индия се промениха напълно през последните двадесет години. Пример за това е боливудският филм. В боливудските филми вече няма бедни. През седемдесетте и осемдесетте Амитабх Баччан – голямата звезда на Боливуд, играеше царете на бедняците, носачите, малкия човек, който се бори срещу системата. През деветдесетте виждаме същия човек, само че живее във вили и лети с хеликоптери.
Цайт: Това, което наричате тоталитаризъм на средната класа не е наложено на Запада със сила. Произлязло е в свободни общества и е в пълно съответствие с желанията на мнозинството.
Рой: Ние се борим срещу това. Преди няколко години нещата все още изглеждаха така, сякаш индийската средна класа е на път да срине всичко и да превърне земята в шопинг мол. Но сега това се променя. Хората вече не искат това.
Цайт: Кой трябва да се надигне срещу заговора на средната класа в западния свят? При нас почти всеки принадлежи към средната класа.
Рой: Защото работата се върши в Китай или Индия.
Цайт: Ще се превърне ли някога целият свят в средна класа?
Рой: Дори не мога да си го представя. Средната класа никога няма да успее да не живее за нечия чужда сметка. Винаги някой отпада.
„Мога да раздам всичко, което имам“
Цайт: Кой трябва да мисли за алтернативи в такова хомогенно общество? Може ли всемогъщата средна класа да измисли алтернативен икономически модел, от който в крайна сметка пак да печели?
Рой: Не, не е способна на това. Прекалено горда е със себе си. Ако средната класа бъде поставена под въпрос, това трябва да направи не самата тя, а да стане чрез хората в горите, навън по селата, на които им се отнема всичко.
Цайт: Откъде знаете, че хората в горите не биха искали да се издигнат в средната класа и да карат красив Мерцедес?
Рой: Те искат да бъдат оставени на спокойствие и да живеят в гората.
Цайт: Сигурна ли сте?
Рой: Те го твърдят. Не искат живот с телохранители и полицейско наблюдение.
Цайт: Но може би все пак със съдомиялна и фиксатор за коса?
Рой: Не вярвам, че всеки иска да има това. Това, от което всеки има нужда, е чиста вода и минимално здравеопазване, достъп до медикаменти. Нещото, което прави Индия така обаятелна, е фактът, че тук има страшно много хора – дори сред средната класа, които искат да водят живот без тези излишни вещи. Мога да раздам всичко, което имам. Доволна съм, стига да имам сигурно място, където да живея.
Цайт: В Европа по този начин мисли само малка, макар и нарастваща част от образования елит. Дали самодисциплината и аскетизмът са изход от кризата на разюздания капитализъм?
Рой: Това е една възможност. В Индия това не е някакъв замисъл на елита. Идва от една традиция на аскетизъм, по-точно от суфизма. Има милиони обикновени хора в Индия, които винаги са пазели тайните на устойчивия живот.
Цайт: Ще ни издадете ли тези тайни?
Рой: Умението да казваш: това е достатъчно. Имам достатъчно. Нямам нужда от повече. Това е идеята за простото щастие – такова, каквото го познах при хората в джунглата.
Цайт: Ако искаме да ограничим ексцесиите на капитализма като обмисляме същинските си потребности, си създаваме нов проблем. Трябва да различим същински от излишни потребности. Как да стане това?
Рой: Човек е способен да го направи. Израснах на село в Керала и ядях каквото растеше там. Беше прекрасна храна. Имаше щастие в тази храна, която не е обиколила земното кълбо, за да се приземи в чинията ми. Не ни е занимавал въпросът дали да ядем италианска или китайска храна. Това изобщо не влизаше в границите на въображението ни. Нямаше ресторанти и магазини. Имаше много усамотение, много тишина. Когато бях дете, прекарвах часове на реката. Но това не беше примитивен живот. Имахме книги.
„Проповядването на морал е безсмислено“
Цайт: Как може подобно схващане за живота да бъде привнесено в модерното общество?
Рой: Първоначално в Европа и Америка също е имало разлика между това, от което се нуждаеш и това, което искаш. Способността за разграничаване се е изгубила. Сега хората се нуждаят от Мерцедес. Бомбардирани са от тези примамливи дразнители, това, което се случва на Запад е чисто промиване на мозъците.
Цайт: Преди доста време една ляво ориентирана културна критика се осмели да говори за правилно и грешно съзнание в Европа. Днес никой вече не го прави. Нямате ли подобни скрупули?
Рой: Не. Грешното съзнание се появи в света от момента, в който старото мислене в стил „Ето чифт обувки, които ще издържат вечно“ бе заменено с обещанието „Ето чифт обувки, които ще те накарат да се чувстваш прекрасно“.
Цайт: И твърдите, че човека, който се чувства прекрасно с обувките си, е бил подложен на промиване на мозъка?
Рой: Отвън това се вижда напълно ясно.
Цайт: Но ние всички сме зрели демократи и интелигентни консуматори.
Рой: И всички тези зрели демократи искат да карат БеЕмВе и да ядат манго от Индия, агнешко от Австралия, киви от Бразилия. Добре. (афектирано) Нямам интерес да разяснявам на тези интелигентни европейци какви са същинските им потребности. Това, което правя, е да подкрепям моите хора тук и да им казвам, че няма да позволим да ни пропъдят от къщите ни, от земята ни, заради вашите потребности. Не ме интересува дали всяко семейство в Европа се нуждае от две коли. Няма полза от това да кажа, че не им трябват. Мен ме вълнуват хората, които се борят, за да се хранят веднъж на ден.
Цайт: Не бихте ли искали да пробудите Запада?
Рой: Отдавна вече не. Проповядването на морал е безсмислено. Защо да убеждавам хората да не ходят на шопинг? Западният свят ще се промени едва когато тези, които са притиснати към стената, наложат промяната.
Цайт: А Вие самата как се опазвате от изкушенията на капитализма?
Рой: Това е битка, която всеки сам трябва да проведе със себе си. Спечелих доста пари и си купих това жилище в Делхи, в което сега се намираме. Нищо повече. Човек трябва да открие баланса.
Цайт: А Вие как откривате този баланс?
Рой: Откриваш го, после го губиш. Отново го откриваш и пак го губиш. Това е животът. Не става дума за това да жертваш благосъстоянието си и да си нещастен. Изобщо не трябва да си пожелваш това благосъстояние. Всичките пари, които печеля с книгите си, са и за това да бъдат споделени, да бъдат давани на другите. Не пазя парите за себе си. Приятелите ми винаги казват: забогатяхме. За мен те са общо притежание.
Цайт: Сребролюбието е свързано и със страха от живота, то предпазва, успокоява.
Рой: Майка ми възпита това у мен: трябва да бъдеш независима, не можеш да раздадеш всичко, но и не се нуждаеш от всичко, което имаш. Знам, от какво имам нужда. Останалото раздавам.
„Местата, на които се прави политика, са пазари“
Рой: Какво Ви носи щастие?
Цайт: Това се променя. Да съм откровена. Да съм част от вятъра, който вее по света. И след това отново да се оттеглям. Да се оставям да бъда изненадвана. И сама да изненадвам себе си. Да съм любопитна и да не знам какво ще се случи утре.
Цайт: Живей диво и опасно – това е любима максима в немската бохема.
Рой: Да го кажем така: щастие е да живееш без кожа. Да не се затваряш. Живея тук, в една приятна част на Делхи, но ако карате из улиците на града нощем, няма да повярвате на очите си. Тротоарите са пълни с хора, които лежат по тях. Трудно е да се издържи на тази гледка. А е съвсем лесно да се превърнеш в част от нея, ако не живееш в някоя социална и семейна мрежа на сигурност. Но живееш ли в тези мрежи, нямаш свободата, за която говоря.
Цайт: Това ли е дивостта на Индия, която често прославяте?
Рой: Индия се състои от много държави и живее в различни векове. Все още има много истински вълшебни места. Само на две минути от жилището ми, има квартал, в който човек не би могъл да си представи дори съществуването на модерния свят. Предполага се, че това многообразие трябва да бъде нивелирано чрез отварянето към западните пазари. Индия трябва да бъде цивилизована. Всички трябва да желаят едно и също.
Цайт: Веднъж бяхте казали, че ако това изобщо може да се спре, то със сигурност няма да се случи в климатизираните конферентни зали и в големите градове. Но къде тогава трябва да бъдат обсъдени проблемите на модерното общество?
Рой: Местата, на които се прави политика, са пазари, където само финансовите интереси са от значение. Там има само хора, чиято единствена представа за климатичните промени е търговията на сертификати за емисии на вредни вещества.
Цайт: Щом политиката вече не е в състояние да разреши проблемите ни, то кой тогава?
Рой: Войната за ресурси ще ни принуди да намерим алтернативи. Жизненоважно е да се застъпим за едно некапиталистическо общество. Имам усещането, че всичко, за което съм се борила в последните години, сега е излязло наяве. Всичко, за което от години говорим, най-сетне присъства във всеки вестник.
Цайт: Сега сте на 52. Как ще изглежда бъдещето Ви?
Рой: Виждам майка си, тя е на 74, дива и побъркана личност, която сега прекарва най-хубавото време от живота си. Наслаждава се на себе си. Ръководи свое училище. Би могла да е героиня от филм на Фелини. Така свободна е от всичко. Сигурна съм, че съм се метнала на нея.
Източник: http://www.zeit.de/2011/37/Interview-Roy
Преведе: Галена Цветкова
