Едвин Сугарев [Александър Байтошев]

Прах под петите, драскотини в очите

“Прах и драскотини” – тъй е озаглавил дебютната си стихосибрка Александър Байтошев. Черно-сиво-бяло оформена – сякаш наистина с прашинки и драскотини. Никакъв цвят, никаква реторика – спартанска простота и полагане на стиховете като капки дъжд в прахта, като драскотини върху паметта и сърцето. И една особена естетика, която изразява сложното и дори неизказуемото с почти невъзможна простота; която битува единствено в празнотата и се нуждае от огромни пространства от мълчание, за да отзвучи приютеният в нея смисъл.

Трябва веднага да добавя: смисъл, който е като онзи скрит за сетивата ни пукот, с който се разпуква пролетната пъпка или с който се разцепва семето, за да покълне крехкият кълн на дървото. За мнозина, свикнали с врясъка и гиздилата на днешното поетично битие, с неговата бързописна припряност и зле изкопирана уличност, тези стихотворения ще звучат неопределено, равно и меко, дори беззъбо. Тук липсва драматичният жест – и то изцяло, до степен, че тази липса говори – липсва позата, липсват хитрите литературно-търговски стратегии. Стиховете в “Прах и драскотини” сякаш изобщо не са писани и съставяни с мисълта, че някой ще ги чете – и че трябва да се харесат на този някой. Писани са сякаш за себе си, за вътрешна употреба; писани са по необходимост; интровертни са в най-прекия смисъл на думата – и това не е недостатък, а основно тяхно достойнство.

Книгата е разделена на два цикъла по най-безискусния възможен начин: на “Прах” и “Драскотини”. Странен образен и смислов свод над собственото слово – особено когато е избран от един художник. Особено прахта.

Има ли нещо по-неопределимо от прахта? Нещо по-променливо и несигурно, нещо по-обвързано с разпадите от нейната субстанция – която приема, но и заличава всяка наша стъпка във времето – и която е знак за нашата незначителност, но и за нашето преливане от форма във форма – в безпределния организъм на вселената? И още – какво е прахта, съотнесена с най-важното човешко сечиво – словото? А също и – с човешкото битие? (Не знам защо, но докато четях стиховете от “Прах”, в главата ми звучеше музиката на Kansas – от онова най-прочуто тяхно парче, в което основният рефрен гласи: “All we are is dust in the wind”.)

Символът на прахта в контекста на тази поезия обаче не е толкова елементарен. Става дума по-скоро за визията на света като ставащ от само себе си и съществуващ реално днес и тук – без каквито и да било словесни спекулации, обяснения и разкрасявания. Светът е прах, защото е лишен изцяло от натрапени значимости – но и защото се съдържа във всяка прашинка – и тя го изразява по също толкова категоричен начин, по който примерно Млечният път; в този смисъл земната прах и Млечният път са синоними. Тази визия е специфична за източните философии – а преведена на езика на поетиката, тя може да се определи с две понятия: неизкусност и не-изкуственост. Точно тези две понятия определят рамката на “Прах и драскотини” – и принадлежат към най-същностните характеристики на тази книга.

Неслучайно прахта се съдържа в мотото към тази част – в думите на Лао Дзъ: “С притъпена острота,/ с негиздава красота,/ с притулен блясък,/ слят с прахта.” Стиховете на Александър Байтошев са наистина с негиздава красота, с притулен блясък – и са слети с прахта: писани са с нейния пределно нисък ракурс – и сякаш от нейната неопределима гледна точка. (Да, да – точно така – прахта има гледна точка – и тази гледна точка е важна.) Само остротата им все още не е притъпена – те още режат – най-вече духовното същество на своя автор. Иначе нямаше откъде да се появят драскотините.

Тази гледна точка на прахта има своите топоси – но и своята насъщна неопределимост. “Където” – първото стихотворение от стихосбирката – е едно от тях. И още тук можем да открием една от най-важните специфики на нейното послание: светът не е подреден, той е разместен и вместен в себе си чрез преливащи се и пресичащи се плоскости; пространствата са динамични, перспективата е течаща, а нейното течение е способно да предизвиква огромни въртопи. Какво значи да си “затворник на тревата”, да си “поглед без дом”? Каква плоскост обитаваш, когато подпираш дърветата с темето си? По силата на кое привличане дърветата отлитат в бавен танц нагоре, към синьото?

Няма отговор на тези въпроси. Нека да уточня – няма отговор на каквото и да било в цялата стихосбирка. Има казване на нещата; има виждане на нещата от друг, духовен ъгъл. Има усети и интуиции, за които няма словесни формули. Има примирение с вездесъщата необхватност и с непосилната красота, които се разкриват пред нас, ако се вгледаме, бидейки в своето битие по-ниски от тревата. Тогава разбираме, че “Сред тревата/ всичко е различно.”

Силата на стиховете в цикъла “Прах” се крие в сменената пропорция, обратната дискурсивност на поетичния поглед, отказа от всякакви надвластни и всезнаещи позиции, свръхизострената сетивност за един скрит свят на пренебрежимо малкото и незабележимото, достъпен само по ирационален път. Тази сетивност превръща самия поетичен субект в нещо неуловимо – и напълно съответно с дзен-будисткия стремеж да преминеш през света, без да оставиш следа. В “За хората и облаците” например дъждът “тропа/ по главата ми” – но имаме всички основания да се замислим и чия е тази качулка, върху която дъждовният облак “свири своя джаз” – на човека или на безименната прах, наметнала световния лоб; а също и персонално ли е казването “проглеждам дъха си” – или и то извира от съзнанието, че “всичко е живо” – при това – забележете – “без да знам защо”.

Това не-разбиране е категорично изразено на много места в тази книга. И може би най-категорично в “Стаите”: “Аз не задавам въпроси./ Харесва ми да не разбирам.” На какво се дължи това харесване? Би било банално да видим в него превода на Сократовото “аз знам, че нищо не знам”. По-точният отговор би бил: знаенето ограничава: то е вместване на света в матриците на познатото. Освен това знаене има и друго, по-фино и по-недоловимо – именно него търси поетът в “Прах и драскотини”. Търси го в асфалтовата музика. Търси го в черно-бялата ескимоска вселена, неподвижен като сталактит. Търси го в мантрите на улицата, които пренареждат пространствата и отварят място за пропадането навътре, за минаването през последните ъгли.

Тук няма герои, няма поетични персонажи. Има топоси, които маркират праховидната вселена на неустановеността. Един от тях е видим и в двата цикъла на книгата – дъхът. Ще го видим в “Слънчогледите” – единственото място, където Александър Байтошев представя себе си като художник: “Предизвиквам болка/ на върха на четката.” Именно там “Дъхът сложи на място всички ръце,/ включително моите.” Във втората част – във “Възможният момент”, дъхът е любовният идентификатор на битието: “Само дъха ти/ ме кара да се замисля/ жив ли съм.” Този топос съвсем не е случаен: дъхът е преливащата от форма във форма енергия, живецът на битието, посредникът между микро- и макрокосмоса. Дъхът е и отправната точка, от която започват медитативните практики – а поезията на Александър Байтошев може да бъде определена и така: като словесна медитация над неизразимото.

В “Прах” можем да открием и основните опори в традицията, с които си кореспондират тези стихове. Единият маркер е Андо Хирошиге, който е сред майсторите на укийо-е – стил, идентичен със заглавието на стихотворението – “Картини от плаващия свят”. Неговите гравюри са визии на менливостта, на крехката взаимозависимост между всичко и всичко, чиито пропорции непрестанно се менят – свят, който разцъфва и окапва като цветовете на вишнята; свят, в който голямото и малкото са огледални, а човекът е вписан в природата така, както мъничкото врабче върху увиснал сякаш от нищото клон – и който битува, лишен от хармония и баланс, роден сякаш че сам от себе си, пулсиращ в пространства от празнота. Без всякакво колебание бих могъл да определя стиховете на Александър Байтошев като вписани в този свят – не само на Хирошиге, но и изобщо на визуалните изкуства в средновековна Япония – и не случайно последният стих гласи: “След изложбата/ тръгнах на изток.”

“Перспектива” маркира другия важен маркер: интуициите на бийт поколението, свободата да бъдеш likearollingstone – тази стара блус-метафора, продължена от Боб Дилан и от Мик Джагър. Тук под мотото на Керуак е скупчено хаотичното битие на скитника сред духовните пространства, който балансира върху дишането, чийто дом са планините, който дири следите на живота и чийто дивеч са непонятните мисли. Тук е дефиниран и един от многото откази в “Прах и драскотини” – може би най-симптоматичният: “Самотата е по-свободна/ от перспективната цивилизация.” Стиховете в тази книга са медитация над тази свобода – а в някои случаи са изведени и като нейните екстазни ексцесии. Авторът им е един от първите диваци след бийт и хипи генерациите – симптом за една нова вълна отказващи (след като първите такива – от  Георги Рупчев до Елин Рахнев, направиха своето) – далеч по-вглъбено, с по-малко показност и екстремност – но – както смея да се надявам – с повече дълбочина.

Сънищата са важен елемент от смисловата сърцевина на “Прах и драскотини”. Сънува се какво ли не – включително сътворението на словото: “Сънувах/ как устните образуват думи.” Стихотворението е “Допиране” – последното от “Прах”. То сякаш че подготвя втория цикъл – чрез любовното спиране на говоренето – и чрез едно също така симптоматично харесване: “Харесва ми тишината.” Тази тишина, идентифицирана преди всичко като не-говорене, като смълчаване – въвежда в “Драскотини” чрез стиха на Георги Рупчев: “В мълчанието само мога да те поведа”. Става дума за поезия, в която пътят към теб и пътят от теб към обогатеното от близостта, но и разпаднало се в нея собствено аз, може да бъде изминат само в мълчание.

Този път може да бъде уподобен на пътя, изминат от Орфей при извеждането на Евридика от царството на мъртвите – като при него тъкмо проговарянето предизвиква чезнене, тъкмо то отговаря на обръщането назад – и точно затова на тези стихове толкова им пасва повеждането в мотото на Георги Рупчев. Това е любовен цикъл – но не в романтичния и сантиментален смисъл на думата. В него болката от любовната ентропия е скрита – доловима е единствено като фон на поетичните разминавания – между думи и жест, между думи и еротика, между думи и смисъл, между думи и чезнене. Неслучайно стихотворението “Когато обменяме думи” е посветено всъщност на раздалечаването, на общуването без думи, на стапянето – и завършва по следния парадоксален начин: “Така протичат/ нашите разговори./ Без думи./ Само разстояния/ и все повече изчезвания.”

Имперсонални по своите послания, но пределно конкретни и дори драматични в любовния опит, от който са извлечени, тези стихове маркират едновременно болезнената недостатъчност на взаимността, нейната никога непостигната жажда аз и ти да бъдат едно същество, себедостатъчно в своята окръгленост и идентично с божественото – но и самата липса като насъщност, като енергията, която движи нашия вътрешен свят и маркира блуждаенето ни между постигането и крушенията. В този смисъл любовните (да – именно любовните, въпреки многото други възможни определения!) стихове на Александър Байтошев са разпнати между несъвместимости, те извървяват кръстния път между аз и ти – и между желанието и удовлетворението, възможно именно в момента, в който “няма да има бъдеще”. И само тогава “Допрели глави/ ще се гледаме, по-спокойни от водата” (“Върховният момент”); и само тогава ще се преодолее прословутото “няма смисъл” – само че до-тогава се простира пространството, в което “звуците замръзват” – и в което поетът е онемял от тишина.

Финалът на “Възможност” гласи: “ще ти покажа празнота,/ по-дълбока от липсването” – и тази празнота е идентична с неосъществения потенциал на битието. Финалът на “Отново” маркира любовния път – по стъпалата, издълбани в сърцето, по които “Към странноприемницата/ в мен/ си се запътила.” Защо в странноприемницата – защото сме гости в този свят на носталгични взаимности – или защото любовта е скитник, който за кратко отсяда в нас? В целия контекст на “Драскотини” можем да доловим несъразмерностите на взаимността, триенето, драскотините, раните от битието един за друг – липсата в кадъра (“Чист”), виковете в празната стая (“Аз съм ъгъл”), изпаряването под вълната на пренебрежението (“Заедно”).

Последните две стихотворения обаче са отвъд дуалния свят на аз и ти. Любовната двойка е престанала да бъде вън – тя е вече “вътре”, трансформирана е в част от духовното същество на поета – и е проявена чрез “пътища близнаци”, по които е възможно да тръгнеш бос към себе си (“Завръщане”). Това завръщане е пътят, който трябва да бъде изминат. Отвъд него – от другата страна на слънцето – нещата са вече такива, каквито са. И ние сме по-малки от чакъл – и чакаме събуждането Божие, та да могат Неговите шепи да ни съберат заедно.

Но аз твърде много се разбъбрих. За тази книга трябва и да се помълчи.

 Едвин Сугарев

Александър Байтошев, “Прах и драскотини”, „Жанет 45”, 2012