Преводаческите одисеи около Ботуша
Да кажем, че преводът е опит, нещо, което се превежда и също се изживява: опитът е превод.
Жак Дерида, Вавилонски кули
Дария Карапеткова е проникновен критик и наблюдател на съвременната италианска литературна сцена. Благодарение на нейните преводи българските читатели могат да стигнат до книгите на автори като Джузепе Модрич, Елена Феранте, Изабела Албрици, Тициано Терцани. „Ботуша в българската литературна мода“ на Дария Карапеткова е изследване, в което опитът на внимателния читател и преводаческият талант сe обединяват, за да проследят рецепцията на италианската литература.
Книгата проследява перипетиите по „вноса“ на Ботуша в България между 1878 и 1989 г. през преводаческите усилия на конкретни хуманитаристи, които превеждат и така въдворяват в българското публично пространство италианска литература – от високите европейски образци (творбите на Данте, Петрарка и Микеланджело) до съвременните „модни“ автори (Алберто Моравия и Умберто Еко). Подобна обща рамка прави залога на монографията двоен, доколкото засяга както тясно естетическите и лингвистичните (не)сполуки на превода, така и широкото поле на социокултурната динамика при италиано-българския трансфер. Това, което прави книгата толкова съблазнителна за читателя, е поднасянето или „преводът“ на теоретично- интерпретативна материя с едно невероятно леко перо. Вкусът към детайла на Дария Карапеткова, усетът й за конфликтни и дискусионни зони, критическият й поглед, който обвързва класичното и критическото, древното и политически актуалното, текстът и неговият контекст превръщат изследването в едно занимателно четиво. Книгата „отваря очите“ както за онези фини различия в преводаческите стратегии на един и същи текст, така и за съпровождащите ги сложни криволици на преход и пренос: особено що се отнася до затруднената идеологическа ситуация между 1945-1989 г.
Основни агенти в „Ботуша в българската литературна мода“ са фигурите на (българските) преводачи и фигурите на (италианските) автори. Така в глави като „Италия в житейския атлас на Фани Попова-Мутафова“ или „Кирил Христов, Уго Фосколо и значението на индивидуалността“ на преден план се очертава тъкмо профилът на преводача. Професионалните преводачи от италиански като Константин Величков, Кирил Христов, Христина Стоянова,
д-р Милко Ралчев, Фани Попова-Мутафова, Драгомир Петров, Иван Иванов и Любен Любенов, Ат. Драгиев, Ст. Петров, В. Даскалова, Вл. Свинтила са многоизмерно представени. Техните преводи са подложени на внимателен компаративистки и лингвистичен анализ, като под лупа са разгледани откъси от конкретните творби, така че ясно да бъде очертан стилистичният, лексикалният, формалният и ритмичният характер на оригинала при предаването на български. Едновременно с това изследователката открива онези тъмни и непреводими места от изходните текстове, които представляват казуси, главоблъсканици, проблематични пасажи. Имено те са изпитанията, през които още по-ясно се откроява преводаческият талант, ерудираност и интерпретативна сила. Особено изобретателен е похватът на Дария Карапеткова да събере в едно цяло отделни стихове от различни и несъвместими преводи (като тези на Константин Величков и Кирил Христов върху „Ад“), взимайки най-доброто от всеки от тях. Тази добросъвестност е систематично отнесена към всеки коментиран текст – отбелязване на епифаниите и недостатъците на преводите не е направено през един хладен аналитичен език, а със стил едновременно въвлечен, пристрастен както към оригинала, така и към харизмата на отделните преводи. Зад по-видимата заслуга на изследването, свързана със задълбоченото вникване в италианските художествени текстове и метаморфозите на техните последователни преводи на български, е другата по-невидима нишка в книгата, която конструира същевременно и една интелектуална история.
Естетическите качества на преводите са винаги съпътствани с проучване на критическата рецепция във времето на появата им в периодичния специализиран печат. Така към преводача и автора неотменно присъства и фигурата на критика и историка на литературата – от Иван Шишманов и Михаил Арнаудов през Георги Цанев и Георги Константинов до Никола Георгиев и Михаил Неделчев. В този ракурс може да мислим тринадесетте есета от „Ботуша“ като хетерогенни – те строят мостове не само между текстове, но и между контексти. Едновременно интерпретират обсъжданите художествени творби, усилието по тяхната (не)своевременна поява на българска почва и критическата рецепция, свързана с появата им. Тези „задкулисни“ сюжети – кой какъв превод е одобрил и кой заклеймил, разказват и за настъпващите промени в българския език – неговите моди и модни тенденции.
Това, което прави книгата толкова увлекателна, е придърпването на древните пластове към съвремието ни и прякото им вписване в дебатите на деня. Така например заедно с преводаческите одисеи около Данте е вплетен дебатът в проекта „Поезия на стена“ от 2009 г. (трябва да се избере кой превод от „Ад“ да бъде сложен на стената на телефонната палата на БТК на ул. „Гурко”), коментиран е и слухът от 2011 г. за Ековото пренаписване на „Името на розата“. Чувствителността към куриозното съпътства текста и при представяне мимоходом на малко известни факти из живота на текстовете, техните автори и техните преводачи – как героят на Джани Родари бива кръстен Лукчо, как в първите си публикации от 1967 г. Любен Любенов е все още Любен Прангов, как на 6.04.1327 г. в Авиньон Петрарка за първи път среща своята Лаура, вече омъжена за местен благородник. Фактите из живота на творците са чудно примесени с терзанията на техните преводачи, устремени през превода да стигнат и прочетат именно тези загадъчни и титанични автори.
Книгата може да бъде четена последователно, извайвайки различните аспекти в италиано-българското литературно пространство. За този прочит насочват чудесният предговор от проф. Джузепе дел’ Агата, уводът и заключението, както и подробният именен показалец, които оформят образцовата структура на едно монографично изследване. Към другия тип прочит насочва нехронологичното, а парадигматично структуриране на книгата. Това е реенето с метода на Вавилонската библиотека по Миглена Николчина или приплъзването от „Алберто Моравия и несправедливото безредие“ към „Преводът на Марио Мариани, или българският прочит на италианската Лолита”. Така че книгата може да се чете и преживява, дарявайки различен опит и възможност за читателя да избира своя собствена одисея около Ботуша.
Мария Калинова
Дария Карапеткова, „Ботуша в българската литературна мода. Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до 1989 г.“, София, „Сиела”, 2012.
