Българският кондуктор разбира унгарски
Новелата „Българският кондуктор” на Дежьо Костолани е добре известна. Унгарски интелектуалец преминава нощем с влак през България, не може да заспи, излиза в коридора и се опитва да завърже разговор с кондуктора. Българинът е преизпълнен с емоции, показва снимка на куче, размахва писмо… Тази история неведнъж е била тълкувана по различни начини, изследвани са културните разлики между героите и се е стигало до значими заключения за отношенията между Европа и Балканите.
Когато разгърнах сборника „Преводът и унгарската култура”, появил се в края на 2011 г. в авторитетното издателство „Изток-Запад”, аз си дадох сметка, че неразбирането на Другия е до голяма степен преодоляно, а в нашата страна има силна школа унгаристи. Редакционната колегия Йонка Найденова, Лиляна Лесничкова и Ласло Бедеч ни предлага не просто механичен сбор от статии, а отлично премислено цяло, в което отделните многофункционални аспекти на превода са разгледани така, че получаваме обобщена представа за съвременния етап на възприемането на значимите унгарски културни и литературни явления. Несъмнено преводът е от огромно значениe в процесите на междукултурната комуникация, като под превод трябва да разбираме в най-широк смисъл усвояването на чуждите културни ценности и културни продукти. Моята гледна точка към всичко това е на човек, сериозно изкушен от теорията и практиката на превода, но и същевременно заразен от привличането на надвременното в унгарските творби.
Пътят към този сборник преминава през проведените два симпозиума под наслов „Култура и превод (с оглед на унгарския език)”, съответно през 2006 и 2011 г. Организирани от специалността „Унгарска филология” към СУ „Св. Климент Охридски”, ФКНФ, и с активното участие на Института за литература при БАН, също с партньорството на Съюза на преводачите в България, тези форуми привличат преводачи и писатели. Основното ядро е на унгаристите, знаещи езика, но и на други български изследователи, докоснали се по един или друг повод до темата, и също с принос към актуални направления на българската унгаристика през последното десетилетие. От новаторските доклади, преводи и публикации се ражда идеята за сборника, определен в увода като своеобразно продължение на подготвения през 2004 г. том „Унгаристиката в България”.
Започнах с въвеждането на образа на „българския кондуктор”, може би и защото силно впечатление ми направи статията на Ласло Бедеч, посветена на „Новите тълкувания на „Българският кондуктор”. Авторът, понастоящем лектор в Софийския университет, вещо откроява балканското и унгарското, за да потърси всъщност общочовешкото, което дава тон на различните виждания за проявата на Другостта. Той отговаря на кардиналния въпрос: „Къде е границата между човек и човек, между народ и народ, и могат ли те да се преминават?”
Особено значими са отговорите на историците, които също се вълнуват от тези въпроси и поставят акценти в следването на традициите в отразяването на динамичните взаимоотношения между двете страни. Между тях е находката на Николай Чернокожев, който сравнява различни издания на капиталния труд на Феликс Каниц „Дунавска България” и напомня, че своеобразието на преводите може да се търси и в графичните решения, в цялостния визуален образ, който ни подсказва едно или друго издание. Други също много интересни статии визират имената на големия политик граф Ищван Сечени (Марта Бур), на видния етнограф Ищван Ечеди (Венета Янкова) – и двамата пътували по българските земи, или на Кошутовата емиграция у нас, отразена в романите на Стилиян Чилингиров (Радка Пенчева), отделят дължимото внимание и на постиженията на историческата унгаристика и следването на традициите в отразяването на динамичните взаимоотношения между двете страни (Пенка Пейковска, Петър Каменов).
Не по-различно е отношението на литературоведите към сближаването между литературите и културите на унгарци и българи. Тук откриваме интересни ракурси за срещата с Другия, например специфичния поглед към превода на старите текстове в Унгария, на първо място кодексите и Библията (Дьозьо Токач), размислите за срещата с изкуството на големия романтик Михай Вьорьошмарти (Генчо Христозов) или това на изтъкнатия съвременен писател Петер Естерхази (Сава Сивриев). На темата за есперантото като език посредник е посветена статията на Георги Михалков. Ценна в това отношение е и екскурзията на Пенка Ватова сред аналите на родното драматично изкуство в статията „Унгарската драматургия в Народния театър от създаването му до Втората световна война”. Своеобразна изповед на преводача е статията „Модерна чувствителност – модерна идея”, която известният наш литературен критик и историк, но и преводач Чавдар Добрев посвещава на творчеството на Ендре Ади. Особено ценни са наблюденията върху библейските мотиви в стиховете на Ади, както и споделеното за мъките на преводача и необходимостта от много висока ерудиция, за да бъде разчетено цялото многообразие от теми и мотиви, което се крие в оригиналната творба.
В споменатите статии сме свидетели на различни почерци. От финия есеизъм на Добрев през аналитизма на Ватова до многофункционалното изследване на Бедеч откриваме различни възможности за четене на Другия. При това става дума не за отделни изблици на естетическо чувство, а за последователен интерес към унгарската поезия, проза и драматургия, както доказва и Пламен Дойнов в „Унгария/ България: четене на другия” (предговор към издание, посветено на българската критика за унгарските книги в периода 2000-2010 г.).
С удоволствие прочетох и есето „Сближаване на Изтока и Запада в Естергом” на преводача Тошо Дончев, директор на Унгарския културен институт в София. Като се позовава на своя опит като писмен и устен преводач, той изтъква: „Преводаческата интелигентност крие възприемчивост, бърз усет за същественото и отлична памет, асоциативност и голяма креативност.” Целият том „Преводът и унгарската култура” категорично доказва това твърдение и ни убеждава, че у нас съществува сериозна преводаческа школа, която превръща чуждата култура в достояние за нашия мислещ читател.
Преди да продължа, тук е мястото да споделя възхищението си от сериозната редакторска работа, която е извършила Йонка Найденова. Всички унгарски имена са съответно транскрибирани, постига се впечатление за единостилие на сборника, още повече, че навсякъде бележките под линия и в края на статиите са уеднаквени, цитатите – визуално откроени, използваната литература е прегледна. Това улеснява четенето, поставя акценти, а в немалко случаи се търси и връзка между отделните публикации и поставените там проблеми.
Особено ме впечатли една статия, която доказва какво изкуство е преводът, как човек трябва да вади вода от девет кладенеца, да търси в етимологията на думите, за да достигне до истината. Етнологът унгарист Джени Маджаров пише „За превода на името Шарколия на унгарски език”. Той търси обяснението за произхода на прозвището на знаменития кон на Крали Марко както в българската езиковедска литература, така и в близкостоящата до владенията на героя Шар планина. Отличното му познание на балканските култури, на историята на региона го отвежда до различни допускания, за да стигне до откритието, че вероятно става дума за огнен, бърз кон, своеобразен змей.
В статията си „Превод на реалии” с подзаглавие „Унгарската пуста в българските преводи на Шандор Петьофи” Йонка Найденова отделя особено внимание на една реалия, която е символ на географското и духовното пространство, на историята и културата на Унгария. Паралелно с изследването на понятието в художествените преводи, сме свидетели на своеобразен литературоведски анализ на лириката на Шандор Петьофи, като се убеждаваме в потенциала на българския език да представи непознати страни от чуждата действителност.
Следват езиковедските изследвания, също с важно значение за теорията и практиката на превода, още повече че става дума например за специфика на „Поздравите в речта на българи и унгарци”, темата на Савелина Банова. Възможностите, които ни представя авторката, са нюансирани, наблюденията й са посветени върху етикетните формули между българи и унгарци.
Макар и тясноспециализирана, статията на Милена Славчева заинтригува с представения „Семантичен модел на рефлективни по форма глаголи в българския език и техните унгарски еквиваленти”, също част от наскоро защитен дисертационен труд. Няма съмнение, че с рефлективните форми се изразява широк спектър от нюансирани значения в различните езици. Пълна симетрия между форма и значение няма между езиците, поради което от практическа гледна точка е важно подробно да бъдат изследвани и посочени еквивалентните единици в избраните двойки езици.
Следващите три статии са на унгаристи с интерес повече към езика и неговото преподаване. „За някои прояви на езиков контакт” е нарекла статията си Ина Вишоградска. Тя изследва специфичната проява на вплитане на думи и изрази в езиково хомогенен текст, които остават встрани от ситото на превода, тоест те лексикално не са асимилирани в текста.
Индра Маркова разглежда паронимните форми в унгарския език в статията си „Граматика и превод”. Некоректността на превода, произтичаща предимно от недоброто познаване на граматиката на оригиналния език, е важен проблем, с който преводачите се сблъскват всекидневно.
Така достигаме до „Преводът – средство и цел в обучението на студентите унгаристи” от Лиляна Лесничкова, която споделя вижданията си, свързани с изучаването на унгарски език, но наблюденията й могат да помогнат на всеки, който се е заел да преподава теория и практика на превода. Започва се с превеждането на отделни изречения като метод за затвърждаване на граматиката и лексиката. Постепенно се преминава към превод на адаптирани текстове като средство за развитие на преводачески умения.
На спецификата на художествения превод, с оглед на специализираната терминология в него, е посветила текста си „Научен дух в литературата – три произведения от трима унгарски автори” Стефка Хрусанова, която се опира върху своя опит на преводач.
Последната, но не по значение статия е от Сабина Павлова от Института по български език при БАН „Унгарско-български речници и справочници”, която разказва за упорития си труд над академичен речник с около 60 000 думи, работата над който започва през 1986 г. Като редактор и лингвист лексикограф Павлова е подготвила концепция за речника. За съжаление, поради липса на средства, това издание не е видяло бял свят и до наши дни, а то се чака с огромен интерес и у нас, и в Унгария.
Томът завършва с подготвена от Йонка Найденова библиография за „Унгарската книга в България” в периода 2001-2011 г., която представя общо 117 издания, търсейки нишки както към критическите отзиви през периода, така и към вече осъщественото. Стореното никак не е малко, а отпечатването и преводите са подпомогнати от унгарски институции и фондации.
Другото приложение, достъпно в интернет пространството, ни напомня за необходимостта от унгарско-български речници и представя усилията на специалност „Унгарска филология” към СУ „Св. Климент Охридски” за подготвяне на обща и специализирана унгарска лексика. Оформена в поредица („Унгарски тетрадки”), тя е и своеобразна заявка за по-нататъшното представяне на актуални разработки на преподавателите от специалността. Като начало те са се насочили, привличайки и студенти, към темата „Растения”, направили са речник и още по-точно глосар, какъвто, смея да твърдя, няма аналог.
В заключение не мога да не изтъкна изключителното значение на сборника „Преводът и унгарската култура” за осмислянето на образа на Другия, за разширяването на познанията ни по история, теория и практика на превода, разбиран в най-широкия смисъл като пренос на култури.
Георги Цанков
„Преводът и унгарската култура”, под редакцията на Йонка Найденова, София: „Изток-Запад”, 2011.
