Балканският разказвач протагонист – апокалиптичен еквилибрист на края на света
През далечната 1938 г. Антоан Рокантен споделя на страниците на “Погнусата”, че „романът, който пише е единственото му оправдание, че живее”. На друго място – в югоизточния ъгъл на Европа – трима негови румънски съмишленици по перо също се захващат да пишат дневници/романи, импулсирани от подобна мотивация. Въпросът защо го правят отвежда директно към сърцевината на изследваната тема в новоизлязлата монография „Еквилибристики на Аз-а или кой разказва междувоенния психологически роман на Балканите” на Маламир Спасов. Темата за модерната личност е интерпретирана въз основа на три емблематични заглавия в румънската литература от споменатия период: „Последната нощ на любовта, първата нощ на войната” (1930) на Камил Петреску, „Йоана” (1934) на Антон Холбан и „Майтреи” (1933) на Мирча Елиаде, като в съпоставителен аспект присъстват и творбите на още двама балкански писатели: „Дневник на Чарноевич”(1921) от Милош Църнянски и „Изобретателят”(1931) от Борис Шивачев.
Монографията се състои от въведение, пет глави, заключение и библиография.
Преди да пристъпи към същинския анализ на проблемите, които го вълнуват, младият изследовател изяснява подробно в първа глава – „Кръстопътни историко-социални, научни и естетически аспекти на човешката ситуация в епохата на модерността” – историко-социалните измерения на „човешката ситуация” (понятие, въведено от Хана Арент) в годините между двете световни войни. Плътният рисунък, постигнат чрез обилието от факти, очертава релефно коренно променената картина на западната цивилизация, навлязла вече в епохата на модерността. Това, което се е случило в резултат от бурното развитие на науката, Маламир Спасов обяснява чрез известната концепция на Макс Вебер за „разомагьосването на света” – процесът, при който човекът постепенно губи връзката си с Бога и със свещеното и вместо тях открива силата на технологиите, интензифициращи до краен предел живота му и развива инструменталния разум, който ще проникне във всички сфери на човешкото битие. Лозунгът „Бог е мъртъв!”, прокламиран от Ницше и превърнал се във верую на много европейски интелектуалци допринася за загубата на „моралните извори” – факт, който обаче има една ужасяваща последица: води до загубата на смисъл, – това обстоятелство ще бележи трагично модерния индивид, изпълнен от непоносимо страдание.
След като „от птичи поглед” пълнокръвно и с вещина е реконструирал духа на епохата и е поставил акцент върху безпрецедентните колосални промени, авторът във втора глава – „Модернизъм и роман. Някои европейски, балкански и румънски „-изми” – ни потапя в историческата конкретика на Балканите от 20–те и 30–те години на ХХ столетие, за да ни въведе в културния кипеж на литературните среди от онова време и коментира обстойно късната поява на романа като жанрова форма в книжнината на Полуострова. Тази късна поява на романа е в тясна връзка с прословутия балкански комплекс за „закъснялост”, който пронизва всички балкански култури без изключение. Основна заслуга на Маламир Спасов е, че той успява да избегне капана на упорития конструкт „периферия – център” винаги, когато стане дума за позиционирането на региона спрямо Европа, показвайки духовния обмен между двете половини на Стария континент, което автоматично оборва тезата, че Балканите са единствено пасивен адепт на западни ценности и на културни стандарти. Нещо повече, изследователят проблематизира комплекса за „закъснялост” по отношение на европейските постижения твърде оригинално и в малко неочаквана посока: „балканският творец се нуждае от своя комплекс за „закъснялост” не за да „настигне” Другия, а просто за да „намери” себе си, подобно на изгубеността на младите американци в Париж. Югоизточноевропейският комплекс за „закъснялост” в същността си е своеобразна балканска „изгубеност”, необходима ни, за да се „намерим” – или за да открием собственото си изгубено чувство за цялост”.
Проучвайки задълбочено своя емпиричен материал, авторът извайва пред очите на читателя обобщената фигура на разказвача протагонист, когото лаконично дефинира в заглавието на трета глава по следния провокативен начин: „Неженен (?), бял мъж; образование: висше; самоопределение: европейски интелектуалец”, а аз бих добавила „вероизповедание: атеист”. Рецепцията на френския модернизъм в румънски контекст преминава отвъд формите на обичайното подражателство и епигонство, като благоприятства възникването на местни литературни образци със собствена стойност: един от тях без съмнение е модернистичният психологически роман.
Модернистичният психологически роман, най-общо казано, е дълбоко субективен разказ за преживяваното лично страдание. Но за да разработи и осмисли теоретично своите находки и заключения, Маламир Спасов поставя литературния материал в концептуалната рамка, предложена от Чарлс Тейлър в неговите изследвания „Безпокойството на модерността”и„Изворите на Аза: Създаването на модерната идентичност”. В светлината на тази идейна парадигма за читателя става очевидна връзката между индивидуализма и чувството за загуба на смисъл, породени от тържеството на инструменталния разум. Възходът на технологиите, от своя страна, предизвиква появата на една реалност на сурогата или на заместителите (как да не се сетим тук за симулакрума на Жан Бодрияр?), които имат както материално, така и духовно изражение. Сурогатната действителност, съвсем закономерно, поражда собствената си противоположност: неустоим стремеж към автентичност, която авторът схваща двояко: 1) като достоверност и 2) като страстно усилие за себепознание. И двете проекции на автентичността могат да бъдат постигнати чрез творчеството – единственото съзидателно действие, останало на човека в свят, където той безвъзвратно е загубил смисъла на живота си и надеждата да бъде спасен, захвърлен в пропастта на екзистенциалния си ужас.
В последните глави, озаглавени „Усещане за автентичност търси пустиня” и „Нараторът протагонист отвъд наратора протагонист” изследователят се фокусира върху различни характеристики на модерността, за да разкрие и аргументира цялостно ролята на психологическия роман в румънската и балканската литература.
Актът на писането придобива за разказвача протагонист изключителна значимост. Тази значимост произтича от променената функция на изкуството през модерната епоха: на преден план вече не е подражателната, миметична същност, а неговият демиургичен потенциал, т.е. създаване, сътворяване, вместо изразяване и подражание. Изкуството се превръща в духовен заместител на някогашното религиозно преживяване, а концепцията за автентичността придобива статут на „модерен идеал”.
Творчеството обаче е само един от пътищата към автентичността. Не по-малко важно от акта на съзидание е наличието на диалогичност. Изследователят разбира диалогичността не просто като диалог или комуникация, а преди всичко като общуване, при което може да се наблюдава противопоставяне и конфликт. Диалогичността е иманентно свързана с човешката потребност от признание, и то най-вече от страна на значимия Друг. В процеса на непрекъсната диалогичност модерният индивид формира и договаря своята идентичност, отграничавайки се от сурогатната реалност и от Другия. Подмяната на значимия Друг със сурогати, особено в интимната сфера, води до автосаботиране на механизма за себепознание.
Маламир Спасов отбелязва, че „В миналото диалогичността не се проблематизира, т.е. в предмодерните времена хората не говорят за „идентичности” и за „признаване” не защото не са имали идентичности, а защото те са били достатъчно безпроблемни, за да се тематизират”. Модерното време размива границите на съществуващите идентичности, трансформира ги в относителни, флуидни, неустойчиви. Така разказвачът протагонист е подложен на непрекъснатия натиск да удържа границите и измеренията на собствената си несигурна идентичност и заприличва на апокалиптичен еквилибрист на края на света, който се старае да съхрани крехкото равновесие между нападащите го крайности. Не му остава друго, освен да се оттегли в своята ментална „пустиня” (своеобразното лично пространство), което често е в синонимия с действително пустинно място, пустош или джунгла. Това е неговият път към себе си: един модерен Авраам, дошъл да принесе в жертва най-скъпото си: дневник (или роман), любим човек, любовта, диалогичността…
***
Публикуването на първата монография в професионалната биография на всеки млад учен е заредена с аурата на инициацията: оценката за постигнатото или ти предоставя достойно място в професионалната общност, или те маргинализира и остава усещането за пропиляност на годините, прекарани в упорит труд. Случаят с Маламир Спасов безспорно му позволява да се нареди в редицата на талантливите балканисти от младото поколение, които проявяват вкус към експериментиране и съзнателно нарушаване на границите на академичните дисциплини в полето на хуманитаристиката. Особено държа да подчертая, че текстът на цитираното изследване респектира с демонстрираната ерудиция на автора и с неочаквана зрялост за дебют в една толкова сложна материя. Същевременно книгата е увлекателно написана (страшно ценя хумора в някои от бележките под линия) и въпреки високия си стил книгата не попада в графата „снобска”. Искрено се надявам, че „Еквилибристиките на Аз-а или кой разказва междувоенния психологически роман на Балканите”ще намери своите истински читатели не само в кръга на тесните специалисти, но и сред една по-широка публика, изкушена от интригуващата тема, която засега е недостатъчно изследвана от българските учени.
ГЕРГАНА ДОНЧЕВА
Маламир Спасов, „Еквилибристики на Аз-а или кой разказва междувоенния психологически роман на Балканите”, Велико Търново: Фабер, 2011
