Непосилната лекота на забравата
Захващайки книгата „Как да забравиш една жена“, усещаш как толкова модерният, чак постмодерен език на Дан Лунгу те приплъзва леко между редовете, носейки със себе си екзистенциални прозрения и евтина бира. Това са 260 страници стегнат текст, без излишни препинателни знаци, междуметия, пряка реч или възклицания. Книгата е всекидневна. За всекидневието. За рутината. Може да се чете, докато се чака яденето да изстине, или да се доопече. Или да изпере пералнята. Или докато свършиш със среднощната молитва. „Елегантен словесен балет“, игра на думи, на усещания, на аромати.
Всичко се случва някъде около Букурещ. Щефан, Бодо, Раду, дачия и мамалига. Аромат на жожоба и миризма на пържени картофи. Седиш на кухненската маса и говориш ти, докато в спалнята той говори на някой друг. Той – Анди – обезверен скептик, чиято приятелка – Марга, го напуска след над едногодишна връзка. Той сам трябва да намери себе си, да намери вярата, да намери отговора. „Той бил опърпан журналист с ограничен достъп до информация“ и със задачата да направи репортаж за евангелистките църкви. Анди приема нещата малко по-сериозно и остава да живее при евангелиста Сет няколко месеца.
Тясното пространство на гарсониерата те отвежда в безкрайните възможности на времето. Бягаш от редакцията на вестника до евангелистката църква и разгръщайки Библията, прочиташ жълта статия. Андрея, Луана, Марга, Бианка, всички те се превръщат в една жена, която трябва да се забрави. А Анди се лута в гарсониерата, преминава от едната в другата врата, пуши и иска бира на човешка цена. Бележките, една след друга му съобщават, че нещата не вървят, a той някой ден ще разбере. Семейните скандали от горния етаж и любовта, на която го учи Господ, го съпровождат в търсенето на отговора „как да я забравя?“
Може би основното впечатление е, че книгата разказва за историята на Анди. Книгата разказва много повече от една история. Финият момент със смесването на различни първолични наративи прави съпреживяването и вникването в психологията на типажите много плавно и лесно. Самооценката на героите кара и читателят да изпада в състояние на саморефлексия. И така пластовете един по един се наслагват и създават цялостната картина, цялостната история. А картина изглежда като схематично представена логистика на съжителството, сякаш ти си в гарсониерата и ти трябва да слезеш до долу да купиш кафе.
Постоянен сблъсък между всекидневното и трансцедентното. Между жълтите статии и библейските притчи. Докато това се случва, Дан Лунгу е някъде отгоре, отвъд Господ, отвъд мистерията на липсващата Марга, отвъд действието и страниците.
Въпреки че Марга не е червена бабичка, лекият полъх на социализм се усеща като от скъп френски парфюм, чието шишенце е „Сделано в СССР“.
Връзката на Анди и Марга е повърхноста. На нивото на епидермиса. Толкова трайна, колкото слой крем. Крем, който попива надълбоко, оказва своето хидратиращо действие и после, с първото изпотяване се е превърнал в отпадък на кожата.
Когато връзката приключи, човек някак си е хвърлен в социума, в реалността. Едновременно става получовек, но и цял, сам. Единственото, което може да направи е да запали цигара. Или да вземе някои от авторовите нестандартни съвети като например да живее в дома на евангелистки свещеник, и докато разговаря за Бог, да пие бира.
Библейските цитати и диалози, с които е изпъстрено повествованието, задават въпроси, затварят и отварят хоризонти. Карат да се замислиш дали любовта към една жена е нещо субстанциално, нещо трайно? Дали вярата всъщност не е по- силна от всичко и дали любовта към и на Бог е любовта в цялата й плътност и пространственост?
Всъщност в реалния времеви пласт връзката на Анди със Сет – евангелиста- е с пъти по-истинска, по-дълбока и по-силна отколкото връзката на Анди с Марга.
Изобщо в действията на Марга липсва рационал. Така и не става ясно, защо напуска, какъв е мотивът й. Читателят може да съпреживее детството й, но не и настоящия й живот. Извън вестника. Извън разказа на Анди.
Както самата книга ни показва „обясненията нямат никакво място при раздялата. Те не могат да са други, освен дребнави и егоистични. Истината е никъде. Интелигентните хора усещат това. Затова казват, че заминават за известно време, и вече никога не се завръщат, или пък чисто и просто изчезват. Какво има да обясняваш?“
Авторът дава множество примери за изкуствена страна на живота. За празното битуване на хората. За наднормалното битуване. На места в сюжета се забелязват ремарки към поведнието на психично болните, към диагнози, към специализирани клиники.
С истинско майсторство Дан Лунгу успява да не натрапи мнението си, отношението към деликатните въпроси, засегнати в книгата. Гласът на един православен мъж звучи като женски или евангелистки, но това не носи нито следа от дискриминация или цинизъм.
Ако романът се разглежда като любовен, то къде ли се е скрила тази любовна централна случка? Да не би в бележката за раздяла? Или в празните гардероби? Или в неплатения наем? Идеалът за женственост е размит през бутилката алкохол и размазан под слоя крем. От всички жени в живота на Анди нито една не носи ореола на святост и чиста любов.
Разказът е наистина лек (дали това не е и лекотата и прозрачността на превода от Лора Ненковска). Толкова лек, че усещането за реалност се размива и читателят се понася по тънката граница на съня и молитвения транс. „Каза си, че хората живеят в различни светове. За някои всичко е във вестника, за други всичко е в Библията. По средата се намира друга категория луди, които вярват единствено в книгите.“
Деница Петрова
Дан Лунгу, „Как да забравиш една жена“, прев. Лора Ненковска, София: „Колбри”, 2011
