Интуитивно и дискурсивно двугласие
Художникът Христо Гечев е облякъл книгата „Вълчи вой – кучи лай” във възбуждащи червени корици и с тъмновинено пресечено лице на млад човек с широко отворена от удивление, но и от ужас уста. Бързо асоциирах тази украса с превърнатата в класика картина „Вик” от Едуард Мунк. И трябваше да изчета стоте страници на вътрешно озвучената с вой и лай книга, за да се убедя, че асоциациите ми с изобразителното изкуство са не само в художествено-професионалната аналогия, а и във вътрешния художествен интензитет на повествователната структура, чийто естетически корелат у читателя се мотивира и от тематичната многозначност на вграденото в повествованието страдание на човека в една източноевропейска страна, която първа започна да оказва съпротива на наложения диктат върху личната съдба…
Включените в книгата разкази провокират експресивно емоционално вчувстване в тяхното съдържание. И книгата се възприема, от една страна, като трилър, а от друга – като фичър, доколкото е наситена с документална художественост. Но до по-пълното жанрово разбиране прозата на Тошо Дончев ще достигнем чрез тълкуването на разказите му като повествователна структура и сюжет. А и като пикареска, в която антигерои от рода на „пребоядисалия се от дребен фашист в комунист Казанова” от разказа „Куманската княгиня”, с лъскава усмивка се нагаждат към благоприятните условия на размътеното от утопии общество. Пикарескови са и други моменти от книгата, отразяващи враждебността на обществото към антигероите. Пикареската е смисловоразличителен признак в стилистиката на автора, емоционално свързващо звено на неговите разкази.
Повествованието в книгата протича в поредица от автентични преживявания на автора или разказани му факти и събития, свързани помежду си не само с авторското присъствие, а и с обединителния образ на бащата – Тати. Тошо Дончев запазва ролята си на повествовател във всички хронологично разместени части в цялото, както е в „Закуската на Армин Фишер”. Това са картини от военизиран спомен от семейно-градски тип. Запомнят се като визии в стила на френския интимизъм на Пиер Бонар и Едуард Вюйар.
Впрочем Тошо Дончев е твърде полифоничен и многозначен в способността си да инспирира различна изобразителна тоналност. В разказа „Чичо Лайош мери мармалад” усещането е като от картина в стил „грозен реализъм”. Като се вземе предвид, че действието на разказа и възникването на този берлински изобразителен стил се отнасят за едно и също приблизително време – втората половина на двадесети век, не може да не се усети в тази аналогия известен резон: в повествованието е изграден портрет в движение на безчовечно унижение, предизвикано от фашизирани изверги.
Усещане като от картини на немските художници Йоханес Грюцке, Матиас Кьопел и Волфганг Петрик постигаме и от разказа „Смъртта на кончето”. Едва сме отминали случая с нечовешката гавра с мъжкото достойнство и писателят фрустрира съзнанието ни с нов вид ужас. Войната е объркала човешките ценности и в междуличностните отношения на еднакво жестоко пострадалите от фашизма семейства Вайс и Шомфаи благодарността се е превърнала в своята противоположност.
Тематичната и емоционална кохерентност на разказите в книгата се осъществява чрез обогатявания сюжетно портрет на бащата Тати. Неговото споменно изобразяване внася експресивни обертонове на интимна изповедност. В крайна сметка сюблимният образ се извисява със стилистично великолепие от автора в целия си ръст на нравствено-съвършен български селянин-градинар, успял след многогодишна адаптация към живота и културата на Унгария да се издигне като пример за околните. Затова и между редовете на книгата четем неафишираната мисъл, че зад всеки реализирал призванието си син стои един любещ баща…
Колко сложно се сплитат авторският замисъл със средствата за изобразяване на опозиционно разграничени географски и социални дадености, в това число и памет за живи и мъртви хора, свидетелства разказът, дал заглавие на цялата книга – „Вълчи вой – кучи лай”. Лайтмотивът се инспирира с императивната тоналност в латинските мъдрости: „Memento vivere”, „Memento mori”.
Действителният спомен ни отнася или по-добре завръща в гротескната атмосфера на отечественофронтовска България. И абсурдизмът ни преследва във всичко: започнало като сватба на малката дъщеря на гробищния пазач с оглушителна музика, действието прераства в настъпването на смъртта и погребението на чичото, озвучено вече с Интернационала и химна.
Анализът на тези разкази не е възможен чрез преразказ на тяхното съдържание. От първостепенно значение за убедителното протичане на разказа е водещата роля на автора, неговата решаваща воля в автентичната трактовка на герои и събития и на тяхната свързаност с проблемите на епохата. Сериозни идеи с дълбоко исторически и хуманистичен заряд са разгърнати в разказа „Лечо” на фона на конкретна битова картина: в интимно домашна атмосфера майката, наричана в книгата Мами, приготвя унгарското традиционно ястие лечо. И в тази умиляваща атмосфера разказва за зловещото убийство на млад офицер по лъжлив повод, че е изгубил партийната си книжка.
Стилът на автора е освободен от евфемизми, истините са разголени до абсолютна откровеност, за да се постигне по този начин едновременно емоционален рефлекс и обществено-историческа достоверност. Чистоплътният, строен и широкоплещ Бела Явор, единствен сред околните си мие ръцете преди ядене, но си служи с неспасяемо нецензурния език на хората от кварталните кръчми. Само съветите на Бащата към сина светят в разказа „Състезание с тухли” като фар на човешката съвест, доброта и загриженост.
Мотивът за психическите и духовни поражения върху хората по време на войната и след нея изпълва и разказа „Маймунчето на кръчмарката”. Някога красив левент, а сега осакатен от мина инвалид, Карой Свраката е съхранил своите изобразителни умения, но останали нереализирани докрай.
Цялостно е портретиран родителят Тати в „Баща ми сънува бели облаци”. Разказът изобилства с универсални сцени за традиционното неразбирателство на свекървата със снахата, особено ако тя е чужденка; за унгарската традиция да се заплаща за запазено място на опашка; за процъфтяващите във военно време истини и атеистични изстъпления…
Историческите и социални моменти в разказите обвързват автора с точно определена негова позиция, разположена винаги във високите измерения на човешките ценности. В „Corpus delicti” е интерпретирана художествено свръхчовешката неспособност да се възприеме трагичния край на прекрасния архитект Пали Вьорьош. Необяснима и неприемлива за родителите остава докрай сексуалната ориентация на техния син, осуетил със смъртта си надеждата им да продължи родословното дърво.
Този мотив експлицира деликатни страни от образа на епохата.
Разказът „Снимка на стената” е не толкова щрих към портрета на Бащата или на Матяш Ракоши, колкото за времето на Желязната завеса, в което зловещото подозрение на властимащите обрича хората на поведенчески и емоционален аутизъм…
Обективирана с еднаква честота като природосъобразно и функционално родово чувство, любовта тонира и освежава емоционално-смислово цялата книга. И независимо от различните социални и психологически рефлекси на любовния мотив има водещо място в постигането на естетическа наслада. Моделирана и обективирана атрактивно, любовта внася равновесие в дуалистичния реален и осезаем свят, редуцира обществени напрежения, социални конфликти, ритуални табута.
Трагично-комична е любовта на героите с обикновена човешка съдба, като на застарялата мома към нищо неподозиращия унгарски световноизвестен баритон Шандор Швед („когато бе сама в дома му, слагаше на грамофона плочи с чудните арии на певеца. Най-много харесваше „Палячо” от Леонкавало и в тези моменти си представяше как самата тя изпълнява ролята на Неда, готова да пожертва живота си за любовта си, сливайки устните си в целувка със Силвио”).
При изобразяване на гротескни образи, сцени и обстоятелства, авторът „среща” в своето повествование омъжената вече за вдовец Анастазия с нейния „любим” едва на гробището във Фаркашрет, там погребват останките на Шандор Швед в урна, изпратена от Виена. Любовта и у други герои на Дончев е сляпа и обладаните от нея изпадат в комични ситуации, без да разберат тайните й. Тук е и функционалната роля на въплътения в такива разкази трагичен хумор.
В любовните разкази на Тошо Дончев сливането на противоположните начала предпазва от абсолютно опустошение неизлечимо обладания от любовна страст човек, действа превантивно срещу евентуално възмездие от природата. На високо нравствено ниво са поставени в книгата рицарите в любовта – те методично спазват дадени обещания, помнят дати и часове, които почитат и след години…
Сюжетът в разказите на Тошо Дончев има разнообразна структура. След като вече е осмислил темата и начина за нейното художествено обективиране, авторът оплита в едно артистично цяло началото, средата и края на събитието и по този начин като че личностната и социална характеристика не само на основните, а и на „второстепенните” герои става особено пълнокръвна и нееднозначна. Сюжетът в разказите на Тошо Дончев е композиционно цяло, в което фигурата на автора се извисява с абсолютна власт над сътворените от него светове.
Кирил Попов
Тошо Дончев, „Вълчи вой – кучи лай”, превод от унгарски, ИК „Жанет – 45“, Пловдив, 2012
