В безкрая на Словото
Руси Русев не е от авторите, които издават често книги. Затова и творбите му са с особена стойност – появяват се, за да кажат нещо ново и значимо. Запомнящи се са неговите „Филологически пристрастия“ (1997), „Научният текст на Михаил Арнаудов“ (1998), „Отдадени на призванието си” (2004), редицата сборници, в които участва като автор, редактор и съставител.
Най-новата му книга „Словото – начин на живот“ ознаменува дългогодишните занимания на учения (преподавател в Русенския университет „Ангел Кънчев“) в различни научни области – ономастика, лингвостилистика, лингвокултурология, психопоетика, бележи интереса му към фолклора, етнологията и философията. Трудът е разделен на седем части, които диалогизират помежду си.
Книгата „Словото…“ е конструирана от 22 текста (статии и студии), композирани в отделни тематични зони. Текстовете се отличават с висока ерудиция и разкриват умението на автора да обогатява анализите си не чрез изкуственото разделяне, а със съчетаването на елементи от езикознанието и литературознанието.
Въпреки различията на тематичните си области статиите могат да се обединят в три основни направления: теоретично, аналитично и прагматично. В първото направление попадат текстовете, които разглеждат езикови проблеми, свързани най-вече с номинация в прозата. Р. Русев предлага своя дефиниция за микрообраз, но и прецизира съдържанието и функциите на някои термини (репродуцираща лексикална художествено-естетическа номинация и продуцираща лексикална художествено-естетическа номинация) и др. Изкушавам се да цитирам и новото определение за думата, което дава Р. Русев: „Думата е устойчив звуков или графичен комплекс, разпознаван от носителите на даден език като прост номинативен знак, относително самостоятелен словесен символ, без който те, в качеството си на субекти на съответната култура, не могат да превръщат действителността в текст и така да осъществят вербална комуникация“ (с. 204). Авторът посочва, че в основата на неговата дефиниция е лингвоперсоналистичният й характер.
За постигането на своите цели изследователят предлага собствена гледна точка към отделните езиковедски проблеми. Например в текста, който е насочен към разкриване на доминиращата функция на художествения текст, авторът откроява като основна художествено-естетическата, която „активира личностното общуване между автора, текста и читателя, „отключвайки“ двупосочната естетическа концептуализация на художествената действителност…“ (с. 21).
Към второто направление се числят текстове, предговорени теоретично и разгърнати в конкретни анализи: „Номинация, образен строеж и художествена идея на разказа на Елин Пелин „Започването на един ден“, „Някои фактори на повторна продуцираща номинация на персонажите посредством собствени имена в романите на Димитър Димов“, „Лингвокултурологичният и дълбинен прочит на разказа на Елин Пелин „Нане Стоичковата върба“ и др. Те представляват блестящи и задълбочени анализи, които задават различни аспекти към познати текстове на български класици. Разкриват умението на своя автор да прониква зад думите, да търси скритите им (или потенциални) значения и чрез образно-семантичното и/или експресивно-емоционалното им взаимодействие да конструира възможния авторов свят. Тук отново се наблюдава не изолиране на подходите, а обратното – стремеж към съчетаването и обогатяването им: езиковедски, литературоведски, философски, лингвокултурологичен и др. Конкретните анализи са много добре структурирани и биха могли да послужат за изследователски модел (например – как да се направи дълбинен прочит на произведение).
Устойчив е и още един ракурс – да се разглеждат по-непознати и по-малко коментирани текстове (жанрове): прозата в стихове на Ал. Константинов, стихотворенията в проза „Причинна връзка или изкупление“ и „Гергьовден“ на Ст. Гечев, есето „Слънце ненагледно“ на Н. Хайтов. Разбира се, изследователят не се ограничава да анализира само творби на класици, а разширява изследователското си поле и с произведения на по-малко популярни автори – „Животът – огледална авантюра. Философски миниатюри“ на рано починалия русенски философ Петър Петров и „Българските любовници“ на испанския писател Едуардо Мендекути[1].
Третото направление е свързано с асоциативния експеримент и с прагматиката – „Експресивно-образно назоваване на лица посредством зооними и обучението по български език на чуждестранни студенти“, „Кирилицата в огледалото на асоциативния експеримент“ и „За един нов тип речник на автор“. Първите два текста представят замисъла, провеждането и анализирането на лингвистични експерименти с чуждестранни и български студенти. Проучванията се свързват с по-нетрадиционна методология за обучаване (залагане на етнопсихолингвистичното, психолингвистичното и лингвокултурологичното изследване като учебни методи), която изисква двустранен процес и разчита на въображението и образното мислене на обучаваните. В заключенията си Р. Русев стига до интригуващи резултати, които дават представа за „изграждането на езиковата и на когнитивната картина на света“ и за формирането на менталния лексикон. Статията „За един нов тип речник на автор“ предлага да се състави специфичен речник, който да отрази концептосферата на избран писател. За постигане на основната цел се предлагат конкретни стъпки, които да се изпълнят при разработването му.
Науката или изкуството не могат да се развиват, без да се търсят нови пътища и нови сфери, от които да се почерпят вдъхновение и идеи. В този смисъл е и статията „За образно-естетическата трансформация на езиковите единици в белетристичния текст“, където се намират проекции и допирни точки между квантовата физика и лингвистиката. Теоретичната предпоставеност на този проблем намира своето приложение в текста „Единство на поетичното и научното мислене в „Причинна връзка или изкупление“ на Стефан Гечев“, където аналогията е между физиката на елементарните частици и стихотворението в проза на Ст. Гечев. Анализът действително отваря безгранични възможности за интерпретация.
За обосноваване на своите теории и за подкрепяне на анализите си Р. Русев ползва като основа изследванията на редица известни автори, предимно от руски езиковедски школи, като В. Г. Гак, Н. К. Гей, Е. С. Кубрянова, Г. Н. Поспелов, В. В. Виноградов, Г. О. Винокур, С. Золян, Ю. Лотман и др.
Книгата „Словото – начин на живот“ на Руси Русев е богата на теми. Устойчив модел за сборника е търсенето на нови подстъпи към изследването на отделни езикови проблеми или феномени. Комбинирането на различни подходи води до значително обогатяване на резултатите в конкретните анализи. Респектиращ е светът на идеите в „Словото…“, който разкрива, че съвременното литературознание продължава да се обогатява от всички сфери на знанието. Книгата на Руси Русев бележи нов момент не само в научното развитие на своя автор, но е и важна стъпка в изследователското поле на българската лингвистика и на литературознанието.
МИРА ДУШКОВА
Руси Русев, „Словото – начин на живот”, изд. „Лени Ан”, Русе, 2011
[1] Нека не се твърди, че литературоведите и езиковедите са скучни. Ето един текст от книгата на Р. Русев, който ще обори твърдението: „Един испански художествен образ на българската ракия (или за гроздовата и хомосексуализма)“. Това, разбира се, е сериозен научен текст, поднесен с лекота и с чувство за хумор. Може да се прочете и като наръчник как да пишем сериозно за несериозното.
