Обезпечено с литература

Георги Господинов

Първата ми Европа беше едно старо дървено радио. Лампите, градовете които светеха меко на скалата. Очакването, че като сложа стрелката на Лондон, ще чуя самия глас на Лондон – файтони, Дикенс, леко мъглив и дъждовен глас, прегракнал от лулата на Шерлок Холмс. Веднъж, когато останах замалко сам при старото радио, сложих стрелката на Лондон и… нищо. Не се чу нищо. Само неясно пращене и шум. Европа беше няма. Нямаше я Европа. Лондон не съществуваше. Нито Париж, както установих след малко. Или ние бяхме изгубили ушите си.

Европата на баща ми беше направена от един по-нов транзистор и кухня с райбер на вратата. Това беше минималното условие да се появи Европа – транзистор и кухня с ключ. И да е вечер. И да няма никой наоколо, или поне съседът да не е. Само при тези условия се появяваше, през много шум и смесване на гласове, една едва доловима Свободна Европа.

Най-реална беше Европа на дядо ми. Той беше щастливецът. Роден с късмет, викаше  баба ми, завиждайки му тайно, че е изръшкал «половината свят». Половината свят беше Сърбия и Унгария по време на Втората световна. Голям щастливец наистина. Неговата Европа представляваше стар грамофон с фуния, който слушал в една унгарска къща, между боевете. Хората слушали музика от грамофон с фуния и пиели чай в стъклени чаши, това той никога нямаше да забрави. Грамофон дядо ми така и не успя да си купи, т.е мечтата му по Европа си остана неизпълнена, както става с истинските мечти.

Така всеки от нас тримата имаше своята мечтана и непостижима Европа. Европа, която съчинявах през шумовете на старото радио и през Дикенс, Андерсен, Артър Конан Дойл, през всичките книги в библиотеката ни… Европа, която успях да посетя за първи път, когато бях на 21, стената беше паднала и гледах жадно, с цялото трупано и несбъднато желание на детството и юношеството си. Европа, която баща ми съчиняваше като място на свобода. Европа, която за дядо ми беше грамофон с фуния и музика. Европа, която поради липсата на друга война не го поканиха да посети отново. Нашата лична, биографична, мечтана Европа.

Да сменим сега станцията. Какво става, ако пуснем европейското радио днес, през 2012. Вече всички радиостанции са достъпни, ето Лондон, ето Париж, ето Берлин… Я да чуем какво казват на тази станция – аха, Европейската централна банка, 30 милиарда, криза, испанските банки, спасителен заем, ще има ли европейски облигации… Да сменим станцията… европейски облигации, спасителен заем, криза, испанските банки…  И разбираш, че не можеш да смениш станцията.

Някой е взел микрофона и ми разказва Европа на непонятен финансово-счетоводно-банкерски език, някаква абра-кадабра от термини, половината от които не разбирам. Ликвидност, фискалност, лоши кредити, ипотека, джиро, стипулант (съвсем не знам какво е) и пр. Този език ме обърква. Представям си как ги изпитвам върху средновековна поезия, алби, менестрели, сонетен венец, станси, тоническо и силаботоническо стихосложение.

Нещо в света се е променило, а политиците, финансистите, еврократите не са разбрали… Нещо, което не се измерва с фискална политика, нито с фискални устройства, нито с бюджетни дефицити, нито с макроикономическата рамка. Моят финансов министър ме убеждава от същото радио, че тази рамка при нас е много добра (при все че сме една от най-бедните страни в ЕС). Но моят живот не е макроикономически. Днешната криза е провал тъкмо на този експертен език и мисъл. Да, кризата в Европа е и криза на езика за нея. Защото като филолог знам, че ние мислим в рамките на един език. Защото като читател знам (от Хайдегер), че езикът е дом на битието. Но това, което чувам, не е моят дом. И което се описва на безумен макроикономически език като криза, не е моята криза. Странно е, че тези, които са замесени в кризата, хомо икономикус, хората от страната на финансите, сега същите те ми обясняват кризата. Със същата увереност, че знаят за какво говорят. Не вярвам в уверени хора. Хората, на които разчитам за моята криза, са от страната на литературата и несигурността, на колебанието и терзанието. И те са истинските експерти по кризи, днес и през ХХ век. Техните имена са Песоа, Кафка, Елиът, Борхес, за да спомена само част от тях.

Европа е твърде важна, за да я оставим на финансистите и политиците.

Митът е нищо, което е всичко, казва Песоа. Според древногръцкия мит Европа беше красиво момиче, похитено от самия Зевс, престорил се на бял бик.

Днес трябва да си върнем Европа, похитена от един друг бик, бика на банките (виж паметника му на Wall Street), от финансови експерти и еврократи.

Европа е невъзможна без “нищото” на мита, без преизмисляне на желанието ни по нея, без поне малко страст (тази на белия бик). Това е криза и на начина, по който съчиняваме Европа, криза на нашия разказ за нея. И тук, както винаги когато нещата станат безнадеждни, можем да кажем: да влезе литературата. Най-малкото заради старата й функция – да утеши, да разкаже история, която ще отложи края, както прави Шехерезада. Отлагането на края е всекидневна и еженощна работа, знае литературата. То не е веднъж завинаги. Няма такъв голям еднократен спасителен заем, който изведнъж да реши завинаги всяка криза. Но банкерите и политиците не четат Шехерезада или са я забравили.

Не е случайно, че в средата на Европа са на път да открият (или вече откриха, Бог мълчи) Хигс бозона, тази слепваща частица, без която, твърдят физиците, светът ни би се разлетял на всички посоки.

Дефицитът на бъдеще е по-тежък от дефицита на финансови средства. Изчерпването на залежите от смисъл е по-страшно от изчерпването на нефтените залежи. Изгубването на мечтата по Европа е по-непоправимо от падането на курса на еврото. Или поне всичко това е свързано.

Изправени сме пред неща, които не се изчисляват с икономически термини, не ги лови икономическата везна, нито фискалните апарати, нямат бар код. Няма как да измерим европейската тъга, радост, смисъл или усещане за провал… Тук трябва друга експертност и друга гра грамотност. Твърдя, че литературата знае повече за кризата. 

Правителства идват и правителства си отиват, би казал днешният Еклисиаст. И най-големите банки могат да бъдат обявени в несъстоятелност. Дори и държавите могат да фалират. И Европейският съюз е нетраен. Само едно нещо не може да обяви банкрут – литературата.

Представям си един Литературен европейски съюз. Място, където ценните книжа са просто ценни книги. На фондовите борси се търгува с истории, пазарът е стабилен по индекса на Джойс. Икономическите притурки на вестниците се превръщат в литературни. Файненшъл таймс става борсов лист за най-търсените книги. Премиерите на Европейските държави обсъждат на дълги среднощни заседания водещите тенденции в испанския роман и ролята на новоприетите източноевропейски литератури. Ангела Меркел рецитира вдъхновено стихотворението на Кавафис «В очакване на варварите». Гръцкият премиер отвръща с току-що написано стихотворение от Гюнтер Грас. А ФАЦ излиза с водещо заглавие «Ами сега какво ще правим без проблеми?», перифразирайки гръцкия поет.

Гледано откъм брутния литературен вътрешен продукт, няколко страни, доскоро смятани за закъсали, се изстрелват рязко нагоре. Ирландия, Испания и Гърция търсят къде да инвестират своите литературни излишъци. 

Включвам моето старо дървено радио, въртя европейските станции и чувам как всички започват централните си новинарски емисии със стихотворение. Бивши банкери и финасисти са се преквалифицирали и обясняват последните борсови движения в хекзаметър. Това ще е тяхното чистилище.

Ако това ви изглежда невъзможно днес, ще говорим пак утре. Във всеки случай Европа няма по-дълготрайни активи от своята литература (добре, култура). Европа, обезпечена с литература. 

Текстът е четен  на Международния Берлински фестивал (ILB), 15. 09. 2012.