Защо и как свободен театър?

За АСТ Фестивал за свободен театър 2

Ако ролята на театралния критик е да документира, дискутира и придава значение на актуалните случвания в полето на сценичните изкуства, а функцията на критиката в широк смисъл е да предизвиква формите на съществуващото, то в настоящия текст ще се опитам да приложа и двете стратегии в обсъждането на второто издание на АСТ Фестивала за свободен театър. То приключи съвсем наскоро, като между 14 и 18 ноември показа 16 сценични проекта, реализирани през последната година в множество пространства в София. Би могло да се очаква, че с всяко свое издание Фестивалът ще преоткрива през рамката си въпроса, който стои в основата му и който е главен ангажимент на неговия организатор – Асоциацията за свободен театър (АСТ). Извън излишни терминологични спекулации, той действително се състои в проблема за свободата днес. В случая не е привнесен, а се задава от самоопределението на независимата сцена, което АСТ произведе и което кореспондира със значението й в европейски контекст. В него се заявява изследване на позиции на свобода спрямо организационния и естетически модел на институционалните театрални структури и спрямо комерсиалния театър. Следователно поставеният въпрос е какви свободи за изграждане на поведение между Институцията и Пазара може да конструира независимият театър, танц и пърформанс.В хибрида от постсоциализъм и неолиберален капитализъм, определящ настоящата ни театрална ситуация, изработването на стратегии за неговото разрешаване, които да не проявяват реакционизъм и в двете посоки – изпадане във фантазма за суверенност спрямо „апарата” на институциите и пазарните механизми или вливане в мейнстрийма на културно производство, е особено трудно, но и необходимо. Тук неминуемо изскача и следващият въпрос: какви тогава са политиките на отношение на свободния театър с институциите (Министерството на културата, театрите), пазара и обществото, бидейки публично финансиран, и на какви аргументи се основават? Успява ли той да не възпроизвежда или да обновява естетически и организационни модели на институционалния и на комерсиалния театър, спрямо които се самоопределя като различие? А може би всичко всъщност се решава на много прагматично ниво?

В ситуацията, в която свободният театър в страната се намира днес, с неизградена организационна инфраструктура (в смисъл липса на пространства, на планирано и достатъчно проектно финансиране и разпространение, единици артисти и формации с регулярна дейност и др.), не могат да съществуват еднозначни отговори на тези въпроси. Те се сблъскват със, а често и фатално обезсилват от особени хибридни съществувания, понятиен и всякакъв друг безпорядък. По-надолу ми се иска да предложа за коментар някои от тези проявления, избирайки като призма употребата на пространства от страна на представени във фестивалната програма проекти.

Но преди това още малко за концептуалната й рамка (под това имам предвид формат, както и принцип на програмиране спрямо основни послания). В случая тя е от особено значение и поради това, че по комплексни причини и тази година е изпълнена почти изцяло от реализирани в София прeдставления, които, с изключение на премиерите, разбира се, не са нови за публиката. В този смисъл фестивалът може да е инструмент за едно по-специално тяхно контекстуализиране и рефлектиране. Действително разширената паралелна програма от международни срещи с гости – представители на значими организации от Европа и САЩ, презентации, както и проведените три обучителни семинара имаха за цел да го превърнат в лабораторно пространство и място за рефлексия и дискутиране развитието на свободния театър в локален и международен контекст. Както първото, така и настоящото му издание бяха трамплин за 6 премиери – това показва, че той се възприема като стимулиращо и желано от общността от творци на свободна практика събитие. Но като цяло осъществяването на фестивалната рамка тази година не допринесе особено за развиване на дискурса по предположените като конститутивни за свободния театър положения – заявка, зададена от първото му издание. Дори проведените международни дискусии сигнализираха по-скоро за криза в начина на мислене по тези въпроси тук и за желание за едно предимно прагматично действане. В тази логика АСТ Фестивал за свободен театър 2 избра може би по-лесния път, като се състоя спокойно най-вече като платформа за промотиране на независими проекти, предпочетен във функцията му да им придаде повече популярност и излъчващ послание за разнообразие от форми и теми. Добрата новина е, че съответно мина при голям зрителски интерес.

Определянето на съдържанието му следваше въведения с основаването му принцип, който разчита сцената сама да излъчи свои предложения и да приложи оценъчни механизми според собствените си приоритети и визия. Кандидатстващите за участие артисти гледат предварително, обсъждат заедно постъпилите предложения и по точкова система гласуват за онези от тях, които считат за подходящи да представят сцената на фестивала. Положителното на тази процедура е, че предлага модел за взимане на решения, съответен на нагласите на общността от свободни практици за нейерархизирани отношения, основаващи се на равнопоставеност, диалог и дискусия между позиции, като излиза от традиционния формат на селекциониране от една експертна фигура на принципа „най-доброто от…”. Но дали заради твърде широко скроения регламент, или поради факта, че за една година е било непосилно да се произведе критическа маса от представления за селекциониране (наистина ли е целесъобразно фестивалът да е ежегоден?), при положение че има и некандидатствали, тази година програмата беше особено разнородна и с неравностойни участия. От друга страна, всяко едно от тях имаше собствено жанрово определение: от „интердисциплинарно представление спрямо архитектурното пространство” през вербатим театър и интерактивен танцов пърформанс до „експериментален куклен театър за възрастни”, което свидетелства за една действително динамична и разработваща нови артистични изразности сцена.

Ако отново се върнем към въпроса какви са отношенията на свободния театър с рамкиращите го като позиция Институции и Пазар, е необходимо вече да се уточни, че задаването им като полюси в случая е концептуално за целите на текста; това не означава, че те стоят като опозиции (твърде тясната зависимост между самите институции и пазара е особено сложен проблем днес) и че свободният театър негативно се оразличава от тях, а по-скоро се поставя в критическо взаимодействие с тях, или поне го заявява като цел. В какво и как се проявява то? Това може да се разгледа през начина на употреба на пространството. От показаните представления на АСТ Фестивал за свободен театър 2 се налага наблюдението, че в това отношение сцената се намира в нездравословна клопка. Хроничен вече проблем,  негативно характерен за българския контекст и даващ малформации в разгръщането на  неговия потенциал, е липсата на пространства, адекватни на потребностите за експериментални изпълнителски форми в независимия театър, танц и пърформанс. Бих искала да се спра на няколко проекта, представени на тазгодишния АСТ Фестивал, които развиват успешни стратегии за справяне в тази ситуация, и такива, които обречено буксуват в нея.

Безспорно един от предизвикалите най-много интерес проекти, който имаше своя премиера малко преди фестивала и последното му изиграване се случи точно в деня на откриването му, беше „ПроТекст 5: Навреме” на Сдружение „36 Маймуни”. Още със стартирането на инициативата „ПроТекст” като платформа за съвременна европейска драматургия през 2007 г., целта й е да излезе от конвенционалните театрални сцени и да открива нови начини за правене на театър спрямо несценични пространства – жест, аргументиран и като реакция на липсата на база за съвременно независимо изкуство. Оттогава насам в рамките вече на петте издания на „ПроТекст” се случиха едни от най-интересните събития в новия български театър и пърформанс. „ПроТекст 5: Навреме” може да се нарече образцов проект за свободната сцена – интердисциплинарен, мултижанров и с международни участници, въвличащ зрителите в процеса на случването му и преформулиращ градски архитектурни пространства със средствата на изкуството. В случая това беше Централната баня, която скоро ще се превърне в странното мултифункционално съчетание от музей на София и спа-център. „Протекст 5” на „36 Маймуни” се различава от предишните издания по това, че вече изоставя предварително написания текст. Той представи подходите към пространството и артистичните изразни средства през темата за времето на четирима режисьори, идващи от различни школи, като всеки от тях е и автор на своята миниатюра. Установеният в София датчанин Мортен К. Роесен направи български дебют с миниопера, Василена Радева съчета театър и видео през театрализираната ретро стилистика на нямото кино, Гергана Димитрова, с опит в България и в Германия, изгради цялостна перформативна инсталация на тема квантова физика, а Петко Стоянов, завършил режисура в Румъния, направи обещаващ професионален дебют със sci-fi театрална миниатюра. Качествата на отделните части заслужават подробен анализ в друг текст. В контекста на този е необходимо да се отбележи, че тук се постигна креативно съчетание между даденостите на архитектурното пространство и тематичния и в някои от случаите новаторски в естетическо отношение отговор на тях, като рамката на проекта проблематизира недостатъчното наличие на пространствата за изкуства в София.

Както и „ПроТекст” показа, излизането извън традиционните театрални сгради разгръща свободата да откриваш пространства спрямо собствените си естетически търсения със съответните им желани внушения и начин на общуване. Поетичен резултат в това отношение постига „Въображението мъртво си представете” – моноспектакъл на Явор Костов под режисьорския поглед на Янко Велков – Янец, който покрай АСТ Фестивала привлече заслужено внимание към себе си. Скришно настанен в дълбините на Ателие „Пластелин”, той открива досега непознат на български език нетипичен роман на Самюел Бекет от около 1100 думи, част от поредица „текстове за затворени пространства”. В ожуленото празно подземие „без следи от живот” ритмичният глас на актьора, плавните му движения и резки жестове сякаш омекотяват и разширяват неговата теснина и спускат погледа на зрителя в бялото платно на оголената стена. Той получава инструкции за рисуване във въображението на загадъчни фигури – бял свод в бял кръг, в който в два отделни бели полукръга са вписани две бели тела, на мъж и жена. Премерено и деликатно актьорът води процеса на създаване на един абстрактен, неразбираем и странно интимен свят, в който се нагнетява усещането за силно драматично напрежение между фигурите. Оживялото въображение с облекчение се разтваря и утихва в тъмнината на финала като след мистериозно преживяване, което театърът наистина притежава силата да му създава. Едно някак приятно старомодно, но въздействащо и фино представление.

Сходен тип пространство – подземно и олющено, като че да му е необходимо за едно постапокалиптично усещане, ползва режисьорът Валерий Пърликов в „И, любов моя” по текстове от Библията, „Хирошима, моя любов” от М. Дюрас и „Виридиана” от Л. Бунюел и Х. Алехандро. Представление за една невъзможна любов, обречена от травмирана от ужасите на II световна война памет и превратностите на сърцето да обича врага. То носи определението перформативно-мултимедийна акция, но реално не излиза от конвенциите на базирания върху текст психологически театър. Издържано в тази си мяра и с добро актьорско дуо на Антоанета Янкова-Пърликова и Николай Чилов, представлението донякъде поставя въпроса за актуалността си днес.

Свободният театър видимо се намира в трескава необходимост от неконвенционални пространства и от миналата година студио „Съспейшъс” щедро се отзовава. То бе избрано от Ида Даниел за новата й премиера „Да изядеш ябълката” по разкази на Катя Атанасова от дебютната й книга „Неспокойни истории”. Обозначено като „театрална ситуация в контакт”, представлението разработва различни подходи за контакт най-вече с литературния материал. Актьорите Александър Митрев, Петър Мелтев и Юлиян Петров, с прилепнали по тях тъмни двойници или сенки кукли, го привеждат в движение в една динамична фрагментарна структура, в която прелитат страници, истории, лирични „забелязвания” и усещания. Един лабиринт, който още търси своя съдържателен център и контакт с публиката, оставаща в рисковото поле на пространството да се чувства изолирана от случващото се.

Спорно място за АСТ Фестивала за свободен театър 2, предоставящо неразрешен казус вследствие на още неуточнените територии на действие на понятието „свободен театър” и нестройно развитата му инфраструктура, бе Студио 5. Музикален клуб, част от добрата ентъртейнмънт култура, който от известно време развива и театрална програма. От нея във фестивала бяха включени две представления – „Алкохол” на Цветелина Стоянова по автобиографичния роман на Калин Терзийски в съавторство с Деяна Драгоева, и „ГогоДиди” по „В Очакване на Годо” на Бекет, реж. Юлиян Петров. И двата проекта съществуват изцяло на комерсиален принцип и среда и поставят на изпитание дефинициите, с които работи фестивалът. „Алкохол” на Цветелина Стоянова, ако се изгради по-умело драматургично при значителни съкращения и се овладее с по-прецизно разработени актьорски средства, би бил удачен в тематично и жанрово отношение комерсиален проект за това пространство в стила на (авто)биографичното клубно one man show. „ГогоДиди”, от своя страна, който извежда в интерпретацията си на емблематичния Бекетов текст абсурдната безизходност от съдбовните обстоятелства, не комуникира със спецификите на обстоятелствата на собственото си случване и е създадено сякаш за конвенционална камерна театрална сцена.

Съвременният танц в България като че ли изстрадва най-много парадокси от липсата на пространства за себе си. Интерактивният танцов пърформанс „АЗАМЕН” на Runabaout Project би получил своето адекватно представяне по-скоро в студийна среда, отколкото на голяма сцена в ТР „Сфумато”, подмамила го да включи в действие и нейната театрална „машинария”. В него дигиталният артист Албена Баева в сътрудничество с Петя Боюкова продължава своите експериментални изследвания на взаимодействието между дигитални технологии, движение и звук. Танцовите хореографи и изпълнители Александър Манджуков и София Георгиева произвеждат думи и звуци, които се записват на компютърна програма и с помощта и на специални сензори и безжични костюми се модулират от движенията на изпълнителите, които по този начин композират звуковата среда. Интересният експеримент е поставен пред предизвикателството да интегрира моментно възникващото взаимодействие на тялото с променящия се звуков фон в нов хореографски език и да изгради собствена поетика и драматургична структура по избраната от екипа тема за любовта и общуването. В сходна посока експериментира и Мартин Пенев – също като Албена Баева той завършва магистърската програма „Дигитални изкуства” към НХА, която вече дава своите резултати и нови посоки на развитие за съвременния танц. Неговият проект в същия жанр „Cadaver” съвместно със Станислав Генадиев, който постига по-завършен резултат,  също търси подходящ контекст за представяне. Зала „Гъливер” на Центъра за култура и дебат „Червената къща”, където той се състоя в рамките на фестивала, бе по-скоро компромисно решение.

„Червената къща” безспорно е спасителна институция за съвременното независимо изкуство. От нейната програма в селекцията на АСТ Фестивала 2 беше включено заглавието „Невидими 1”. То е част от дългосрочен проект на Студио за документален театър „Vox Populi”, който си поставя за цел да изследва чрез театрални средства пренебрегнати обществени групи и техните проблеми, в случая на неходещите хора. Едно от редките проявления у нас на социално ориентиран театър, който се стреми да се осъществи едновременно като изкуство и дебат – мисия, която намира своето адекватно реализиране в контекста на „Червената къща”.

Невъзможно е в рамките на този текст да се обърне заслуженото внимание на цялата програма на АСТ Фестивала за свободен театър 2, в която имаше още цяла поредица от  премиери, сред които може да се открои още танцовото представление „medea” на хореографа Мирослав Йорданов и други успешни проекти на свободната сцена като еуфорично посрещнатия пърформанс „Transformability” на Вили Прагер, Соня Преград и Тиан Ротевеел, инцидентно заместен от Ива Свещарова, който надхвърля националните граници и критически работи с естетическите форми в съчетание с понятия от съвременната политическа философия. Други, като „Отровата на театъра” от Марий Росен, обиграващ пространства в Народния театър, или като „Романс” на Валерия Вълчева в С.А.М.С.И. поставят още интересни въпроси за начина на употреба този път на институционални пространства от независими проекти.

Основният патос на настоящия текст се състои в наблюдението, изградено в рамките на АСТ Фестивал за свободен театър 2, за необходимостта от изграждане в естетическите и организационни политики на свободната сцена на по-ясни профили и принципи на взаимодействие със средата, в която тя се реализира. Навлизането й в зрял период на развитие би било значително подпомогнато от разрешаване и на нейните инфраструктурни проблеми.

В очакване на АСТ Фестивал за свободен театър 3.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА