Хамлет Х 3

Три мнения за новата премиера  на Народния театър “Хамлет” от Уилям Шекспир

 “Хамлет” от Уилям Шекспир, превод Александър Шурбанов,  сценична версия и постановка Явор Гърдев;  сценография и костюми Даниела Олег Ляхова, Никола Тороманов; сценография и костюми на „Мишеловката“ Венелин Шурелов; музика Калин Николов; контрабас и цигулки Валентин Ганев; хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев; сценичен бой Емил Видев; консултант по Шекспиров стих Сава Драгунчев. Участват: Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Константин Станчев, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Христо Петков, Весела Бабинова,  Иван Юруков, Ованес Торосян, Павлин Петрунов и др.

Да бъдем или не
вместо да бъдеш или да не бъдеш

„Хамлет” в Народния театър е пределът, до който в момента може да стигне българският театър в съчетанието си на артистичен потенциал, сценични технологии и инвестиции в един амбициозен проект. Този спектакъл обединява съвременния прочит на класическия Шекспиров текст, стъпил върху новия превод на Александър Шурбанов, със сценографски техники за възможните разширения на традиционната сцена кутия (японска пътека в зрителната зала, въртящ се кръг, различни равнища на сценичната площадка, мултимедийна триизмерна среда). Постановъчният екип на Явор Гърдев, работещ обичайно с Никола Тороманов и Калин Николов, но също и с художника сценограф Даниела Олег Ляхова, свързана най-вече с естетиката на ТР „Сфумато”, е привлякъл емблематични фигури от алтернативните сценични форми: Венелин Шурелов –  от пърформанс арта; Виолета Витанова и Станислав Генадиев – от съвременния танц. Актьорският състав също е сбор на едни от най-интересните имена: актьори от трупата на Народния театър (Валентин Ганев превръща Полоний в една от централните фигури в трагедията); артисти, изградени като творци в ТР Сфумато (запомнящи се роли на Светлана Янчева като Гертруда и на Христо Петков като Лаерт);  уникалният и самобитен Мариус Куркински (чието изпълнение ни кара да се замислим за пръв път и за драмата на Клавдий); изгряващата звезда от студенската скамейка Весела Бабинова (най-смелото осъвременяване на  Шекспировата Офелия до този момент на българска сцена); а самият Хамлет е поверен на Леонид Йовчев, притежаващ мощта и таланта да изгради този персонаж архетип (неслучайно актьорът е търсен както от водещите държавни театри, така и от независимите трупи).  Така „Хамлет” се превръща в своеобразно обобщение на най-доброто от авангарда и мейнстрийма в българския театър, изключително сложна сплав от артистични и технологични практики, от личностни присъствия и групови идентификации.

Това е спектакъл, концентриран върху страданието на Аза,  положено сякаш във всички времена – в него усещаме едновременно средновековното суеверие, ренесансовата меланхолия, крахът на просвещенската вяра в разума, романтическата носталгия по изгубения любовен блян, екзистенциалната самота на модернизма, постмодерната ирония към света, хипермодерния страх от загубата на човешкото в едно технологизирано общество… В началото на 60-те години на миналия век Ян Кот откри Шекспир като наш съвременник  и „Хамлет”  като трагедия на младите, които са загубили своите бащи – Хамлет, Офелия, Лаерт. Днес Я. Гърдев прочита Шекспировата трагедия като сага за унищожаването на две семейства – това на Полоний, който причинява собствената си смърт и тази на двете си деца, и това на стария крал Хамлет, чийто дух (игран от юноша), търсейки възмездие за стореното му, повлича след себе си в отвъдното сина си, жена си, брат си. Общото между двата прочита е в човешката участ, жестокостта на света и в безспорния факт, че Шекспир продължава да бъде наш съвременник.

В хода на действието актьорите персонажи приемат участта си с достойнство. Мисля, че това е едно от най-големите постижения в българските сценични интерпратиции върху Шекспировия текст до този момент: тези, които вихърът на трагичните събития унищожава – Хамлет, Офелия и Лаерт, но също Клавдий и Гертруда, както и Полоний, посрещат смъртта със стоицизъм и хладнокръвие. Дори гротесковите Розенкранц и Гилденстерн не се опитват много да увъртат и притежават някакво свое достойнство. Няма опити за хитруване, нито патетично театралничене. Виждаме единствено поредица от двубои от безмилостната борба между Човека и Съдбата. В неумолимия ход на събитията границата между добро и зло, между логично и абсурдно, е заличена. Съществува само човешкото страдание, а отделните човешки страсти и амбиции са вариации на непредотвратимото пътуване към смъртта.

Зрителят остава в ролята на трепетен наблюдател на трагедията на човешкото съществуване, подобно на персонажите, които могат да разпознаят себе си в представлението на „Мишеловката“…

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ

Първи впечатления

„Хамлет” в Народния театър беше премиерата, която очаквах с най-огромен интерес. Първо, заради заглавието – на българска сцена отдавна не бе звучал текстът на безспорно една от най-загадъчните и привлекателни пиеси в световната драматургия. И второ, заради самия екип – любопитството на запаления театрален фен (за какъвто считам и себе си) няма как да не пламне, когато режисьор е Явор Гърдев и той събере заедно едни от най-оригиналните актьори в съвременния театър като Мариус Куркински (Клавдий), Светлана Янчева (Гертруда), Валентин Ганев (Полоний), Христо Петков (Лаерт).

С популярни пиеси като „Хамлет”, с които всеки се е сблъсквал по някакъв начин – било в театъра, било в книгите, било в киното, тъкмо прекомерните очаквания могат да изиграят лоша услуга при гледането. Те предварително настройват възприятието в режим, на който съответният спектакъл може и да се окаже чужд.  А за родения в информационното глобално общество съвременен човек е изключително трудно, да не кажа невъзможно, да навлезе в пространството на „Хамлет” девствен – дори и когато ни се случва „за първи път”, сме обременени от хиляди представи „как се прави”. В това е рискът, но и истинското очарование при гледането на всеки нов „Хамлет”. Съзнателно предчувстваме драматичния конфликт между предварителните ни нагласи и онова, на което реално биват подложени сетивата, и фактически оставаме най-силно разочаровани тъкмо когато спектакълът не ни изненада по никакъв начин.

В този смисъл постановката на Явор Гърдев се движи колебливо – има места, на които изненадва, и такива, в които е предсказуема. И ако си позволявам известна критичност, бих искал да е много ясно, че става дума за спектакъл, направен с толкова професионализъм, интелигентност и умение, каквито рядко срещаме на българска сцена. За мен най-вълнуващото преживяване в спектакъла бе играта на невероятно талантливия Леонид Йовчев като Хамлет и я считам за едновременно най-смелия и красив риск в режисьорската стратегия. До този момент бях гледал какви ли не актьори, в какви ли не решения за образа на датския принц, но рядко ролята е била поверявана на толкова млад актьор, който да е способен да й се отдаде така тотално и проследи толкова интригуващо. Ексцентричното и високоенергетично присъствие на Леонид Йовчев успява да трансцендира и най-умозрителните ходове в постановката, която често звучи някак твърде подредено и хладно аналитично. Другите изненади в спектакъла за мен бяха Мариус Куркински, който успява да вгради по интересен начин своя характерен актьорски почерк в изключителния и сложен сценичен злодей Клавдий, и Весела Бабинова, чиято неподправена и млада актьорска интуиция й помага да пресъздаде една много емоционална Офелия. Няма да преразказвам нито една сцена от спектакъла – той си струва да бъде видян начисто, но само ще спомена, че хореографираната от Станислав Генадиев и Виолета Витанова и дизайнвана от художника Венелин Шурелов прочута сцена на „Мишеловката” е истински „спектакъл в спектакъла”.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

Днешният Хамлет

От доста време чакахме спектакъл като “Хамлет” на Явор Гърдев. Не че сред като цяло твърде вялия театрален пейзаж у нас през последните години не се появяваха добри, а понякога и много добри представления, както и интересни опити в нови или малко познати естетики, но те не успяваха да разпръснат общото усещане за домашност, рутина и/или липса на размах. “Хамлет” на сцената на Народния театър направи точно това. Спектакълът ударно и категорично демонстрира доброто самочувствие и респектиращите възможности както на екипа, който го създава, така и на (част от) съвременния български театър. Направен амбициозно, много професионално и с познаване на актуалните развития в сценичната практика днес, той естествено и адекватно се вписва в глобалния обмен на театрални идеи.

Безспорно най-важното качество на спектакъла е опитът на създателите му  да предложат актуален днешен прочит на вечната трагедия, да покажат Хамлет от началото на 21 в., при това своя Хамлет от началото на 21 в. Първата целенасочена крачка е изборът на най-новия български превод на пиесата – на Александър Шурбанов от 2006 г. Въпреки че леките промени в него на двете емблематични ключови фрази “Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред!” (“Изметнат е векът. О,  жребий клет – да съм роден за да го сложа в ред!”) и “Да бъдеш или да не бъдеш? Туй е въпросът” (“Да бъдем или не – това се пита”) отчасти прекъсват веригата на разпознаване и асоциации от публиката, особено важна при гледането на базисни класически текстове от рода на “Хамлет” или “Едип цар”, като цяло избраният превод изоставя силната лиричност на варианта на Валери Петров и я заменя с по-ударен и хладен съвременен език. Другата решаваща крачка е превръщането на класическия герой Хамлет, носещ на плещите си през вековете задължението да възстановява разрушения порядък, в “герой на нашето време”, т.е. в днешния човек, който, изправен сам и раним сред глобалния свръхтехнологизиран свят, трябва да преживява и да се справя с краха на житейските си връзки, с разпадането на личните си малки вселени. Хамлет на Леонид Йовчев е съвременният “всеки човек”, който се сблъсква със загубата на безспорни опори, доскоро смятани от него за непоклатими – твърдата свързаност на семейството му, безусловната майчина подкрепа, верността на любовта и приятелствата, и за да продължи да живее, се опитва да изгради отново някакъв свой свят (от болка, опити за сближаване и отмъщения).

Актуалният прочит на класическата трагедия е осъществен най-вече чрез пространственото решение. Както е обичайно за Явор Гърдев и впечатляващия постановъчен екип (сценографите Никола Тороманов, Даниела Ляхова и Венелин Шурелов, композитора Калин Николов, ярките представители на съвременния танц Виолета Витанова и Станислав Генадиев), избраната тема е директно изложена на подиума чрез ударното й визуално пласиране в организацията и образното изграждане на пространството. Сценичната среда е съставена от четири компонента – метална многофункционална конструкция, автомати с лазерно насочване, мобилен телефон; човешки тела в съвременно ежедневно-спортно облекло, допълнено с военни елементи; неспирно леещ се дъжд, сливащ се с няколко езера/локви (реални и заснети) и създаващ усещането за подгизнал, хлъзгав, студен свят, и срещу всичко това голото ранимо и самотно тяло на човека Хамлет, преживяващ своята драма.

Голямото попадение в актьорския състав са преди всичко невероятният като физическо и емоционално присъствие Леонид Йовчев в ролята на Хамлет и Мариус Куркински (Клавдий), изобретателно събрал в едно “злодеите на Шекспир” и обобщил ги в един ежедневен Ричард ІІІ, както и Валентин Ганев като Полоний и Христо Петков като Лаерт. Въпреки че за произнасянето на мерената реч безспорно са положени много и разумни усилия, тя все пак остава най-уязвимото място на спектакъла. В същото време сложното и прецизно пластическо изпълнение както на споменатите актьори, така и на останалата част от екипа се превръща в основен елемент от силното въздействие на “Хамлет”.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА