На 18 декември 2012 г. след кратко боледуване почина големият български актьор Георги Калоянчев (13.1.1925 – 18.12.2012)
Георги Калоянчев завършва актьорското си образование във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ при проф. Стефан Сърчаджиев през 1952 г. и дебютира в Народния театър. През 1957 г. е поканен от своя учител в състава на новосъздадения Държавен сатиричен театър, където намира най-благоприятната среда за своя творчески път.
Роли:
Другарят Велосипедкин – „Баня” от Владимир Маяковски. Постановка Стефан Сърчаджиев – 1957 г.
Децата – „Баба, дядо, мама, татко и ние” от Енчо Багаров и Нейчо Попов. Постановка Енчо Багаров и Нейчо Попов. 1957 г.
Марио – „Кралят отива на война” от Борис Априлов и Венцеслав Георгиев. Постановка Стефан Сърчаджиев и Рангел Вълчанов. 1957 г.
Делчо Малчев – „Тайни” от Боян Дановски и Петър Славински. Постановка Боян Дановски. 1958 г. I награда за актьорско изпълнение от Първия национален преглед на българската драма и театър – София юни 1959 г. III Димитровска награда за театрално изкуство
Остап Бендер – „Дванайсетте стола” по романа на Иля Илф и Евгений Петров. Постановка Гриша Островски. 1959 г.
Спиридон Църквата – „Побеснялото агне” от Аурел Баранга. Постановка Михай Райку 1959 г. III Димитровска награда за театрално изкуство
Присипкин – „Дървеница” от Владимир Маяковски. Постановка Боян Дановски. 1959 г.
Ламбурт – „Главата на другите” от Марсел Еме. Постановка Гриша Островски. 1960 г.
Иванчо Йотата – „Чичовци” от Иван Вазов. Драматизация и постановка Методи Андонов. 1960 г.
Полицай – „Балът на манекените” от Бруно Ясенски. Постановка Гриша Островски. 1961 г.
Цар – „Свинските опашчици” от Ярослав Дитл. Постановка Методи Андонов 1962 г.
Бояджията – „Третото желание” от Вратислав Блажек. Постановка Методи Андонов. 1963 г.
Тончо Папучков – „Червен смях” по материали на Георги Кирков, Христо Смирненски, Гео Милев, Александър Жендов, Крум Кюлявков, Георги Караславов, Орлин Василев. Постановка Боян Дановски, Гриша Островски, Методи Андонов. 1964 г.
Калю Янчев – „Мачово бърдо” от Мирон Иванов. Постановка Методи Андонов. 1964 г.
Сила Силич Копилов – „Смъртта на Тарелкин” от А. В. Сухово-Кобилин. Постановка Методи Андонов. 1965 г.
Бидерман – „Бидерман и подпалвачите” от Макс Фриш. Постановка Гриша Островски. 1965 г.
Иван Александрович Хлестаков – „Ревизор” от Гогол. Постановка Методи Андонов. 1966 г.
Големанов – „Големанов” от Ст. Л. Костов. Постановка Нейчо Попов. 1966
Телериг – „Старчето и стрелата” от Никола Русев. Постановка Методи Андонов. 1969 г. I награда за актьорско майсторство на IV национален преглед на българската драма и театър
Кочкарьов – „Женитба” от Н. В. Гогол. Постановка Нейчо Попов. 1971 г.
Тонко Папучков – „Фаталната депеша” от Орлин Орлинов. Постановка Борис Спиров. 1971 г.
Марин Дулев – „Хипотезите около подпалването на Ловчанския мост на 3 август 1925 г.” от Георги Мишев. Постановка Гриша Островски. 1972 г.
Швейк – „Швейк през Втората световна война” от Бертолт Брехт. Постановка Лучиян Джуркеску. 1973 г.
Чико – „Кораб с розови платна” от Васил Априлов. Постановка Никола Петков. 1974 г.
Новоселцев – „Служебен роман” от Рязанов и Брагински. Постановка Йосиф Венков. 1974 г.
Кшищоф Максимович – „Час пик” от Йежи Стефан Ставински. Постановка Николай Люцканов. 1975 г.
Чиновникът – „Сако от велур” от Станислав Стратиев. Постановка Младен Киселов 1976 г. Награда на САБ за сезон 1976/1977. I награда за актьорско майсторство на VI национален преглед на българската драма и театър
Филка – „Интервенция” от Лев Славин. Постановка Валентин Плучек. Режисьор Юлиан Козловски 1977 г.
Живота Цвийович – „Д-р” от Бранислав Нушич. Постановка Анастас Михайлов. 1978 г.
Разумен – „Рейс” от Станислав Стратиев. Постановка Младен Киселов. 1980 г.
Поп Стайко – „От много ум… Вражалец” от Ст. Л. Костов. Постановка Асен Шопов. 1980 г.
Г-н Люлин – „Госпожице, да му отпуснем края (Кабаре “Парнас”)” от Любомир Пеевски. Постановка Маргарита Младенова и Младен Киселов. 1981 г.
Професорът – „Биволът” от Иван Радоев. Постановка Младен Киселов. 1982 г.
Йоната – „Кошници” от Йордан Радичков. Постановка Младен Киселов. 1982 г.
Алцест – „Мизантроп” от Молиер. Постановка Бранко Плеша 1983 г.
Ганьо Балкански – „Господин Балкански” от Георги Данаилов. Постановка Иван Добчев. 1985 г.
Максим Кузмич Варавин – „Дело” от А. В. Сухово-Кобилин. Постановка Крикор Азарян. 1986 г.
Бай Ноно – „Одисей пътува за Итака” от Константин Илиев. Постановка Иван Добчев 1986 г. I награда за актьорско майсторство на VIII Национален преглед на българската драма и театър, районен етап София май 1989 г.
Сватанак – „Балкански синдром” от Станислав Стратиев. Постановка Иван Добчев 1987 г.
Ноздрьов – „Мъртви души” от Николай Гогол. Постановка Здравко Митков. 1989 г.
Илия Чворович – „Балкански шпионин” от Душан Ковачевич. Постановка Николай Поляков 1990 г.
Сава коминочистачът – „Клаустрофобична комедия” от Душан Ковачевич. Постановка Борислав Чакринов 1991 г
Големанов – „Големанов” от Ст. Л. Костов. Постановка Борислав Чакринов. 1992 г.
Водещ и Кантонерът – „Пет бременни пиеси” от Дарио Фо и Франка Раме. Постановка Пламен Марков. 1993 г.
Четвърти старец – „От другата страна” от Станислав Стратиев. Постановка Пламен Марков 1993 г.
Амеде Букчиниони – „Амеде” от Йожен Йонеско. Постановка Елена Цикова 1995 г.
Лило – „Зимните навици на зайците” от Станислав Стратиев. Постановка Пламен Марков 1996 г.
Ромул Август – „Ромул Велики” от Фридрих Дюренмат. Постановка Здравко Митков 1996 г.
Фесте – „Дванайста нощ” от Шекспир. Постановка Мариус Куркински 1997 г.
Пенсионираният дух – „Преди последния спектакъл” от Любомир Пеевски. Постановка Илия Добрев 1998 г.
Анто – „Вчерашни целувки” от Юрий Дачев. Постановка Бина Харалампиева. 2000 г.
Мила Родино – „45 години не стигат (Българската мечта)” от Иван Кулеков. Постановка Рашко Младенов. 2002 г.
Кръстьо Чокоев (Сокол 1) – „Космонавти” от Илко Иларионов. Постановка Димитър Стоянов. 2005 г.
Реджиналд Паджет – „Квартет” от Роналд Харвуд. Постановка Десислава Боева 2006 г.
Георги Калоянчев постига пълноценната си реализация през 60-те години на XX век в работата си с режисьора Методи Андонов. Може да се каже, че Андонов го „извайва“, развивайки богатството на творческата му природа. Под това благотворно въздействие изкуството на Калоянчев формира уникално съчетание между клоунадата и психологическия театър. Клоунът се впуска в удоволствието на играта, в свободното поле на импровизацията и неусетно, или с рязък обрат, достига до трагичната гротеска. Същевременно, притежавайки таланта на „органичен“ актьор, Калоянчев успява да постигне въздействащо драматично и трагично внушение, изграждайки психологически образ. В своите най-силни роли в „Смъртта на Тарлекин“ от Сухово-Кобилин, 1965 г. и в „Ревизор“ от Гогол, 1966 г. получава много високи оценки не само от българската театрална критика, но и при международните турнета на Сатиричния театър, особено в Белград и Москва, където е приет възторжено.
“Ревизор” на М. Андонов пламна с истински пламък на комедията, сериозно проучена, богато и елегантно изпълнена. По-чист и по-богат театрален език човек почти не може да си представи.”[1]
“Обликът и силата на представлението беше ненадминатата игра на Г. Калоянчев в ролята на Хлестаков. Той се движеше в този гоголевски вечен панаир на човешката трагикомедия. Неговото излизане на сцената с чаплиновска невинност, неговите движения и импровизации, винаги озарени от вътрешен огън, неговото мълчание, което говори – всичко това показва, че пред нас се намира една извънредно артистична индивидуалност.”[2]
Като Тарелкин Калоянев е ярък, гротесков, със зловеща ирония провежда основния смислов план на спектакъла. Тук, и като Хлестаков, от него струи заразяваща енергия, особено динамичен е в „Ревизор“ – обаятелен, енгматичен, понесен от вихъра на обзелата го еуфория. Въображаемото вмъкване в „кожата“ на някой друг – на Ревизора, от когото всички се страхуват, когото ухажват и който контролира и манипулира живота им, постепенно става за него магическо превъплъщение – и тук режисьорът Методи Андонов въвежда актьора в зоната на абсурда, където той се оказва виртуозен.
Калоянчев получава първа награда на Четвъртия национален преглед на българската драма и театър през 1969 г. за ролята на Телериг от „Старчето и стрелата“ от Никола Русев (отново постановка на М. Андонов). Това е един от най-сложно изградените от него театрални образи. На принципа на „театър в театъра“ Телериг се представя не със своето истинско лице, а разиграва признаците на една синилна старост, за да заблуди враговете си и да разплете мрежата на предателския заговор. Сред рецензиите за спектакъла, които прочетох, най-пълна представа създава написаното от Васил Стефанов: „… прегърбен, със ситна и малко смешна старческа походка, с изкривена настрани глава, с резки, пъргави движения, Калоянчев представлява фигура, в която може да се открие всичко друго, освен величие и царственост. Този смешен старец, този сякаш вдетинен от възрастта си цар като последен шегаджия се киска от задоволство, че е изиграл противниците си, като ги е оставил да стрелят по едно чучело, което той без стеснение е сложил да го замества на трона. Той често се смее и смехът му е по-скоро хихикане. Но един по-изострен слух ще различи невесели нотки в този смях. В него няма някакво глуповато самодоволство, както може да се стори в първия миг… Наглед Телериг е плячка, която враговете му ей сега ще стрият в ръцете си. Фактически обаче той е, който си играе с тях. (…) Неговият жив, остър, изпитателен поглед умело прониква в чуждите мисли, без да издава своите. Неговата мисъл тегли невидимо конците на събитията.”[3]
През 60-те години Калоянчев постига голяма популярност с ролята на Големанов в едноименната пиеса на Ст. Л. Костов, постановка на Нейчо Попов (1966 г.), спектакъл с много дълъг сценичен живот, игран над 400 пъти. Впечатляващо е превъплъщението му в различните варианти на енигматичната фигура на Чиновника, което граничи със сюрреалистичното – в „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, постановка на Младен Киселов, 1976 г. По-късно, в „Зимните навици на зайците“, постановка на Пламен Марков, през 1996 г. Калоянчев изиграва централната роля в още една пиеса на Станислав Стратиев, която е изградена предимно върху монологичния изказ и концентрация върху психологическото развитие, върху вътрешните движения.
Бай Ганьо в „Господин Балкански“ от Георги Данаилов, постановка на Иван Добчев през 1985 г. можем да видим като продължение на образа на Големанов, и в двата персонажа е потърсено народопсихологическото портретиране, но при Бай Ганьо е заострено сатиричното внушение. В ролята на Бай Ноно (Първа награда за актьорско майсторство на VIII национален преглед на българската драма и театър) в „Одисей пътува за Итака“ от Константин Илиев, постановка на Иван Добчев, 1989 г., Калоянчев изгражда силно въздействащ трагичен образ, който по автентичността на преживяването напомня присъствието му в киното, най-вече на Следователя от „Вълчицата“ на режисьора Рангел Вълчанов.
Връщам се към най-силното впечатление, което е оставило у мен изкуството на Георги Калоянчев. Спомням си, че когато излезеше на сцената, той се преобразяваше – по това веднага разпознаваш големия актьор – независимо дали е на репетиция, дори най-„черна“ репетиция, на която останалите предпочитат да маркират, или на представление, той играе с цялата си енергия, концентрация и въображение и приковава вниманието ти, пренася усещането си, че е обсебен от магията на театъра.
АННА ТОПАЛДЖКОВА
