Изкуството като симулация
Никой няма да се учуди, че в новата си книга – „Философски ескизи върху съвременното изобразително изкуство от междувековието (1990 – 2010)“ (изд. „Изток-Запад“) – проф. Красимир Делчев дешифрира произведенията на съвременното изкуство, като провежда философски преглед и анализи. Става дума за изкуството на световно признати художници като Деймиън Хърст, Трейси Емин, Джеф Кунс, Герхард Рихтер, Нео Раух, Матиас Вайшер, които обаче не са особено популярни у нас. Куриозното в случая е, че книгата се приема много по-добре от артисти, отколкото от учени.
Делчев оприличава съвременното изкуство на „делта съвременно изкуство“. При това сравнение трябва да се отсее потокът от множеството ръкави в делтата на предлагането на художествения пазар в ситуацията на дигиталния капитализъм на медийния реализъм. „Днешното зависи от нас, от нашия избор. То не може да бъде натрапено с някакви претенции. Може да се направи план между нова и стара днешна съвременност като участници в сектора на това „делта“, художествено супермарково състояние на автори, на школи и на произведения на художествената сцена. Може вече да се изговори доколко има основание старите майстори в България да продължават да бъдат привилегировани или те трябва да са една от заетите позиции в нишата (на рафта) на художествения пазар. Ако те продължават да бъдат привилегировани, значи ние живеем в едно предсъвременно, предпостмодерно, в едно дори предмодерно общество. Защото дори модернизмът загърбва академизма и класицизма и старите майстори, историческите автори и дори модернизма, кубизма, футуризма и тъй нататък късат с класиката. Тогава излиза, че ние сме предмодерно общество, обърнало поглед назад към традицията, към миналото. Значи ние сме традиционно общество. Значи при нас не се е състояло дори Просвещението. Това е една назадничавост, ретроградност, която буди въпроси. Много е смущаващо това обстоятелство, че на днешния български пазар на изкуството продължават навиците на тази инерция да се привилегироват т.нар. стари майстори. Вероятно това е свързано с други кръгове, които са направили биография около тези стари майстори и искат да е тази йерархията, в която те да получават привилегировано положение. Това не отговаря на реалността. Това е един нов посткомунистически утопизъм“, разсъждава проф. Красимир Делчев за съвременната ситуация на художествения пазар.
Целта на автора е да разбере доколко в днешната съвременност се издигат апелите към искреност, към истинност, към автентичност на изкуството. При постмодерната ситуация обикновено се взимат наготово мостри от рекламата, от медиите, които се преповтарят. Правят се симулации и фалшификации. Има атака на вторичните образи от медиите, на визуалната материя. По някакъв начин при дешифрирането на произведението на изкуството може да се разграничи намерението на дадения автор – доколко той има свои идеи и вдъхновение за творчеството си или ги взима наготово от реклама, от СМК… В такива случаи Делчев не окачествява автора като оригинален, защото продължава да процедира постмодернистки. Според автора е похвално, ако има критика към симулациите, към симулакрума, както при Бодрияр. Тогава артистът тръгва към някаква искреност и иска да прави силно авторско изкуство, което не е толкова подражателно и се оттласква от традициите на попарта и на постмодернизма. Анализът в книгата има за цел да дешифрира доколко тук се симулират биографии, симулират се чувства, тъй като има повик към преките изживявания, както например в главата за Трейси Емин. Тя измисля и фабулира собствената си биография. Това е една игра в посока на постмодерното и в този случай тук става ясно, че патосът на искреността, на прякото изживяване, за които тя претендира, се оказва, че не са преки, а са рефлектирани, симулирани, измислени, нагласени изживявания, които са насочени към публиката с цел да предизвикат нещо. Тя играе със себе си и с публиката. От тази гледна точка тя е постмодерна, но не е толкова днешно съвременна авторка, която е толкова искрена, както е новата лайпцигска школа, където преките изживявания не са фалшифицирани. Делчев посочва в книгата си също и примери като Герхард Рихтер и Нео Раух, които посягат към нещо автентично, нещо собствено, които работят с личното си въображение.
Песимистичната, но правдива констатация на Делчев е, че на пазара преобладават кичът, боклуците, симулациите и фалшификациите. Вкусът на хората е притъпен. Те се манипулират. Те се лъжат. Налице е изкуството като симулация.
И накрая да добавя: „Философски ескизи върху съвременното изобразително изкуство от междувековието (1990–2010)“ има и два сериозни недостатъка. В книгата не се посочва нито един пример от българската художествена сцена на съвременното изкуство и няма никакви илюстрации освен тези на корицата.
Десислава Томова
Красимир Делчев, „Философски ескизи върху съвременното изобразително изкуство от междувековието (1990–2010)“. С., изд. „Изток-Запад“, 2012, 124 с.
