Несвършващият роман на (за) Вълчевци
Когато правих анкетата с Вл. Зарев през 2006 г., той вече имаше намерение да се върне към трилогоята си „Битието“, „Изходът“, „Изборът“, за да я подготви за преиздаване[1]. Целта му беше да съсредоточи усилията си най-вече към третия роман „Изборът“, който обхваща времето през 70-те и 80-те години на 20-и век, времето на застой и безперспективност, както той го определя, време, през което не се случва нищо особено в исторически план в живота на българите. Това го принуждава, според неговите признания, да напише един камерен психологически роман, в който родовата фабулна разгърнатост е редуцирана до живота в семейството на Асен Вълчев. Така сагата за Вълчевския род изгубва окончателно своята епичност, процес, започнат още във втория роман от трилогията „Изходът“. От анкетата с писателя е видно намерението му да извади третия роман „Изборът“ от неговата интровертна монологичност и да се върне към наративните начала на „Битието“, с целия осъзнат риск на едно подобно начинание. Вл. Зарев си е давал навярно сметка за невъзможността да пребиваваш два пъти в една и съща река, за невъзможността да се потопиш в онази творческа атмосфера отпреди повече от 20 години, да погледнеш със същите очи на героите си, да ги разпознаеш в собствената си, най-вече емоционална памет, за да ги претвориш наново в едно друго време. Ето защо той е постъпил по може би най-удачния и безболезнен начин, пристъпвайки към преработката на третата част от трилогията, вече с ново заглавие „Законът“. Романът „Изборът“, вместо да бъде пренаписан наново и превърнат в нещо друго, е запазил цялостната си структура и е имплантиран в своята завършеност като книга първа в новия роман. Направени са някои стилистични редакции[2], въведени са и сюжетни ходове, даващи възможност на фабулата да се отвори към новите исторически реалии от годините на прехода в България, както и да се активизира сюжетната роля на други членове на фамилията Вълчеви, най-вече на Христо, сина на проф. Александър Вълчев, появил се още на първата страница на новия роман като агент на ДС.
Втората и третата книга в романа „Законът“ са изцяло нови. Те ни отвеждат във времето на демократическите преобразования след 1989 г. Това е време, в което структурите на ДС се трансформират в мафиотски структури, режисиращи политическите и икономически процеси в държавата. Вл. Зарев вече има натрупан наративен опит в изобразяването на този период от най-новата ни история с романа „Разруха“, в който основен персонаж са Парите с тяхната власт и логика. „Разруха“ проследява историята на парите във Втората българска република, техния зародиш, развитие и трансформиране, тяхната власт и нечистоплътност. В „Законът“ парите също играят важна роля. Чрез една добре изградена структура, ръководена от ДС, те изграждат новия ред в държавата, изваждайки на сцената марионетъчни персонажи, лишени от морална култура, изпълнени с жажда за власт и безскрупулност. В романа шестват новите герои на епохата: мутри, продажни политици, тарикати и измамници, адвокати защитаващи беззаконието, сервилничещи журналисти – всички те, сложили отпечатък върху новото лице на властта, поставили под съмнение смисъла на неравенството, обезсмислили чувството за сигурност у обикновения човек, подкопали устоите на демокрацията, обезсърчили очакванията на българската интелигенция за промяна към по-добро.
Разбира се, писател като Вл. Зарев не би могъл да допусне публицистичното или лековатата описателност и назидателност да вземат връх в писането му. Така както и в „Разруха“, той търси основанията на случващото се. Търси ги в логиката на социалните процеси, но и в онтологията на човешката психологичност. За тази цел отново въвежда интроспективни герои, самонаблюдаващи се и търсещи себе си (Десислава, Христо, Йордан), антиподни двойки със своя философия за живота (Едуард Тошев и Христо), вставени текстове, развиващи свои идеи за човека („Хамлет“ в интерпретацията на Десислава и заобикалящия я кръг, есето за Сизиф, романът „Законът“, които Христо пише). Онова обаче, което прави „Законът“ по-различен роман от „Разруха“, е присъствието на родовото начало в едно обезродено, обезкоренено, незнаещо и непомнещо основанието си консумативно общество. Пречупването на съвременните политически събития през родовата съдба на Вълчевци задава в романа така необходимата му духовна дълбочина и интимност, създава и необходимата интрига за читателя, любопитстващ да разбере как тези до болка познати герои ще се впишат в поредния исторически катаклизъм на българското време.
Вл. Зарев е бил изправен пред нелеката задача да събере в една жанрова структура наративния опит на политическия роман, на сагата и на психологическия камерен роман. Вече споменах, че той е намерил изход от това положение, обособявайки текста на „Изборът“ в отделна книга от новия роман и написвайки още две части, които по своята поетика спокойно биха могли да се дефинират като отделен роман. Така на практика вместо трилогия пред нас стои една тетралогия за рода Вълчевци. Втората и третата книга на „Законът“ се връщат към началата на епическото повествование от „Битието“, макар че не е малък и опитът от „Изходът“ с неговия философски есеизъм и на „Изборът“ с психологическата си вдълбоченост. Така или иначе „Законът“ е нов роман, проследяващ съдбата на третото поколение Вълчевци. Първото нещо, което прави този роман, е възстановяването на паметните родови нишки с предишните два романа, прекъснати донякъде по една или друга причина в романа „Изборът“. Повествователят ни връща към ситуации и герои от трилогията, към генетичните знаци на рода в стремежа си да оцелости повествованието. Наред с децата на Асен Вълчев, познати ни от „Изборът“, писателят връща към живот сина на може би най-уникалния образ в трилогията Крум Марийкин, както и сина на Александър Вълчев, Христо, който във втората и третата книга на „Законът“ от маргинален персонаж в първата се превръща в централен.
Неслучайно точно този герой е натоварен да пише роман със заглавие „Законът“, така както в „Изборът“ Десислава пише роман със заглавие „Изборът“. Тя обаче не познава душевното двуличие, „следователно и цялата помитаща сложност на битието“. Затова се е оказало по-подходящо нейният братовчед да изземе функцията на писател, който пише книга, за да се добере до едно себепознание, необходимо му да излезе от лабиринта на духовната си обърканост и несносно раздвоение. За тази цел чрез писането той трябва да си обясни ония скрити закономерности на битийното, тласкащи човека в една или друга посока, а с това и да сложи ред в собственото битие. Без вината и греха това няма как да се случи. Десислава, като всички Вълчевци, носи чувството за вина пред другите, но е праведна, не познава греха. В рода унаследената от прародителя греховност се носи от мъжете, те са и тия, които трябва да я изкупят, а жените от рода, Йонка и Десислава, могат само да ги смиряват, събират и утешават, но не могат да им помогнат. С пророческата си дарба те носят интуитивно познание за Закона, но не могат да го разкажат, а само да живеят в неговата сбъднатост и неотменимост. Мъжете Вълчевци са обречени да преминат през всички екзистенциални пропадания, да се лутат из лабиринтите на собствената ненамереност, да извършват престъпления и да се покайват, да създават истории и да ги скрепяват във времето чрез знаците на битийното (хан, фабрика, книги), да ги изтриват и пренаписват, лутайки се в своята неосъщественост докрай. Така че на мъжете в рода се полага да пишат книги, за да подреждат света и търсят законите на битието, а с това и да си обясняват собствената си неоцелостеност. На жените от рода това познание им е дадено изначално. Те са надарени с пророческото слово, идващо директно от Закона, а не с екзистиращото записващо слово на себеоткриването.
Христо е генетична клонка от родовото дърво, олицетворяваща екзистенциалната мекота и поддаваемост на Вълчевците. Неговият дядо, Христо, е честен, но неустойчив човек, изневерява на делото и идеите си. Баща му Александър също няма твърди позиции, нагажда се към новата конюнктура, склонен е към подлост, за да се самосъхранява. Затова и най-удачният персонаж за ролята на доносника на ДС се е оказал Христо. Той е вербуван още като студент. Неговите доноси се оказват писателски шедьоври в стремежа му да поддържа някаква ефимерна справедливост и ред в моралното си пропадане. В ролята си на потенциален екзекутор той се опитва да дели хората на добри и лоши и да оправдава първите и да злепоставя вторите. Така престъпва границите на човешките закони, изживявайки се като бог, раздаващ правосъдие. Той трупа вина, но истински грях ще стори, когато увлича братовчедка си Десислава в една невъзможна любов. Христо влиза в сюжета на древногръцка трагедия. Макар че този фабулен ход изглежда преувеличен в рамките на романа, той има своята логика в целостта на трилогията. Вълчевци са убивали, самоубивали, вършили са измами, насилвали са, но Христо извършва най-големия грях – кръвосмешението, и с това е заплашил съществуването на рода. Очаквано наказаният грях е прекъснал нишката на още едно родово коляно след това на Панто – това на дядо Христо. Достигнал до дъното на греха, Христо е узнал повелите на Закона. Неговият Христос, уморен да проповядва Истината, се връща обратно в небесното царство, отчаян от човека и неговата непригодност да понесе съвършенството на Истината. Човекът не може да разбере, че е част от Общия закон, той си гради собствени закони, които Христо, като един от участниците в тяхното изковаване, добре е прозрял. Неговата раздвоеност между човешките и божиите закони го прави трагична личност, търсеща да намери себе си и на път да го направи, но смъртта го изпреварва, така както повелява Законът. Прочитайки притчата за Христос, онасловена „Законът“, Десислава разбира, че той е спасен. Преди да умре, Христо е прозрял и смисъла на екзистенциалната съдбовност на човека. След като не може да понесе божественото откровение и саможертвеност, на него му остава единствено да живее в илюзията на екзистенциалното си обречение, да измисли смисъла на своя живот. А какъв по-удачен пример за подобно себепретворяване би могъл да се намери от мита за Сизиф.
В романа „Законът“ Христо пише есе за Сизиф. Подобно на Камю Христовият Сизиф се чувства щастлив, поддържайки крехката надежда на човека за осъществимост във времето. „Привидната безсмисленост на кръговрата – се казва в есето – се оказва по-жизнена и продуктивна от алчния възход, от абсурда на постоянния и нарастващ успех“. Докато френският философ акцентира вниманието ни към онзи момент от мита свързан с движението нагоре, с порива, с борбата, в романа на Вл. Зарев акцентът е поставен върху движението надолу. Падането на камъка носи облекчение на Сизиф, защото какво би правил той, ако камъкът се застопори на върха. Постигнатата цел може да се съзерцава, но тя не предизвиква движение, а застиналост, смърт. Докато слиза към подножието, въображението на Сизиф работи. Той вече си представя начина, по който ще изтласка камъка до върха. Той се изпълва с творческа енергия и интимно себеотдаване на камъка. Той вече е различен, доколкото всеки път нагоре се повтаря, но никога не е един и същ. Сизиф предчувства своя нов живот в предстоящото движение и се изпълва с нежност към своето страдание. За него разклатеният и падащ в подножието камък е символ на живот и осъществимост. И в това се състои мъдростта на Сизиф и неговата победа над боговете.
Така есето за Сизиф в „Законът“ обогатява интерпретативно мита, но спомага и за изграждането на концептивната рамка и дълбочина не само на този роман, но и на цялата трилогия. На сагата за Вълчевия род започва да се гледа като на символна брънка от сагата за несвършващото битие на човешкия род, изпълнено с несъвършенство, страдания, лутания, страхове, утопии и надежди.
В анкетата с Вл. Зарев от 2006 г. малко на шега му зададох въпроса дали не би могъл да превърне трилогията за Вълчевци в петокнижие, следвайки библейския прототип. Тогава той също на шега отговори, че не би му достигнало битийно време. Втората и третата книга на романа „Законът“, както вече бе споменато по-горе, за мен на практика представлява четвърта книга от сагата. Остава петата…
Николай Димитров
Владимир Зарев, „Законът“, изд. „Сиела“, С., 2012.
[1] Първите два романа излязоха през 2007 и 2010 г. на български и след година на немски език. Освен някои стилистични поправки, втората редакция е запазила идейно-структурната си предишност, което говори за вътрешна убеденост на писателя в качествата на своите текстове, но и за морална устойчивост и идейна коректност в отношението минало – настояще.
[2] За съжаление на места те са предали една прекомерност на израза в стремежа му да бъде изчерпателен, което още един път потвърждава правилото, че късната редакция трудно може да намери подходящата вакса за езикова шлифовка.
