Нова българска пиеса в Театър 199

“Гарванът” от Калина Попянева.

Постановка Бина Харалампиева, художник Петя Стойкова, музика Мартин Каров, участват: Теодора Духовникова и Калин Врачански, Театър 199, премиера 10 януари 2013 

През 2010 г. в третото издание на станалия вече традиционен конкурс на Театър 199 за нова българска камерна драма на името на Славка Славова наградата е поделена между две пиеси – “Гарванът” на Калина Попянева и “Колекционерката” на Радослав Чичев. Тъй като според регламента на конкурса отличените текстове трябва да бъде реализирани на сцената на театъра, заглавията са предвидени да влязат в афиша му през следващите две години. Преди няколко дни, на 10 януари се състоя премиерата на “Гарванът”. Пиесата е дебют на младата авторка, която има юридическо образование.

Театър 199 отново потвърди голямото внимание, с което се отнася към първите реализации на откроените в провеждания от него конкурс нови текстове. След като откри Яна Борисова, един от най-интересните днес български драматурзи и я наложи в културното пространство с талантливия спектакъл на Галин Стоев по  първата й пиеса “Приятнострашно”, той предлага силна постановка и на следващото дебютно заглавие. Този път, удачно отчитайки естетиката на избрания текст, ръководният екип на театъра ангажира за реализацията му двама актьори, нашумели напоследък в популярни телевизионни сериали – Теодора Духовникова и Калин Врачански и режисьора Бина Харалампиева.

“Гарванът” на Калина Попянева безспорно е добра пиеса. Тя изненадва със своята зрялост и умелост в композиционното изграждане, които са рядкост при драматургичните дебюти. Най-важното качество на първия текст за театър на Калина Попянева е неговата съвременност, фактът, че той откровено изказва душевните нагласи, настроенията и някои от основните проблеми на човека днес. Тази съвременност, тази актуалност като мислене и сетивност на авторката откриваме както в разказаната от нея драматична история, така и в построяването на драматургичния разказ. Действието е максимално просто и сгъстено. То проследява няколко часа от повтарящото се ежедневие на брат и сестра, принудени от трагично събитие в миналото (момчето претърпява злополука, докато люлее на люлка малката си сестра и остава в инвалидна количка) да прекарат живота си неотлъчно заедно, вкопчени един в друг с изтощителна любов-омраза. Калина Попянева деликатно показва малките ежедневни драми на това съжителство като в същото време не остава само при него, а успява да събуди асоциации въобще за самотата и “виртуалното” съществуване на съвременния човек, предано закотвен към своите емоционални и материални обвързаности, от които бяга и които “убива” единствено в преекспонираните си жестоки вътрешни монолози и фантазии. Това постоянно съдържание на все по-разпространените днес постдраматични тектове за театър авторката обаче избира да изкаже чрез стратегиите на конвенционалната драма – чрез деликатно загатнат драматичен конфликт, умело изградени  междуличностни отношения, разкрити в добър диалог и рамкиране на непосредствено изливащите се разрушителни вътрешни монолози и фантазии на брата-инвалид от стандартното протичане на още един обичаен ден от живота на двамата персонажи, изпълнен с рутинни дребни жестове на грижа и внимание.

Акцент на постановката е оформлението на сценичното пространство от Петя Стойкова. Тя находчиво превръща малката сцена на театъра в предимство за спектакъла. В нейното сценографско решение цялото действие на пиесата протича на една закрита тераса, на която основните мебели са двата неизменни стола на брата (Калин Врачански) и сестрата (Теодора Духовникова) – инвалиден и люлеещ се. Те са едновременно реалните места на тяхното обичайно пребиваване и метафорични образи, фиксирали веднъж едно постоянно присъстващо минало (на травмата – физическа и душевна и на вината – люлката, на която сестрата се “люлее” цял живот) и втори път – интензивното ужасяващо, тъпчещо на място вътрешно движение под видимостта на успокоения им, непомръдващ извън установените граници реален живот.

Бина Харалампиева е потърсила същия двоен ключ в изпълнението на актьорите. Те са внимателни и сдържани в ритуала на ежедневните разговори, пиене на чай и майсторско избягване на опасните теми и агресивни и непредвидими в сцените на вътрешните монолози и фантазии. Калин Врачански определено е по-убедителен в това сложно балансиране между двата вида поведение. Яростта на неговия персонаж към случилото се и случващото се е естествен мост между двете състояния – в единия вариант е свободно и агресивно изливаща се, а във втория – нагнетена и превърната в мълчаливо отчаяние. В изпълнението на Теодора Духовникова липсва мотива за този преход. Актрисата твърде много се колебае между желанието да изрази бясната неудовлетвореност на сестрата от собствения й несъстоял се живот и жертвоготовната любов към брат й.

Новата премиера на Театър199 заяви още един обещаващ автор на текстове за театър и отново събуди надеждата, че дългоочакваното раздвижване в българската драматургия е започнало.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА