Разговор с професор БОЯН БИОЛЧЕВ
Професор Биолчев, преди около месец отпразнувахте юбилей, който предпочетохте да отбележите с издаването на сборник, съдържащ ваши текстове за писатели и учени, с които сте били свързан през годините. Какъв е смисълът на този жест?
– Хората, за които са текстовете в сборника, са били около мен, наблюдавал съм ги, това са личности, израснали благодарение на мен или пък такива, на които съм благодарен, от които съм научил нещо. Животът е пъстър, така че за мен беше много ценно да излезе едно такова съчетание на текстове, в които говоря за хората около мен и след мен. Не ми се искаше да се издава юбилеен сборник, посветен на мен, защото един такъв вече излезе преди десет години. Написах го и в предговора към новия сборник – ако ми се случи да доживея някаква библейска възраст, юбилейните сборници ще са повече от книгите, които съм написал. И затова реших вместо юбилеен сборник да излезе книга, която аз пиша за другите.
Биографията ви на писател и на литературовед се помества в различни контексти – преди и след 1989 г., сред различните промени вътре в тези два големи периода… Кои са повратните моменти, важните граници – в собственото ви творчество, но и за българската литература според вас?
– Ако искам да отбележа нещо, от което изпитвам лично удовлетворение, то е, че 1989 г. не представлява граничен окоп в моето лично присъствие като писател в българския език. Нищо от това, което съм написал преди, не е зачеркнато и нищо, което да е съзнателно премълчано, не е дописано след това. Винаги съм гледал на литературата – няма защо да го крия – до голяма степен благодарение на онези шест години, през които живях в Полша между 1962 и 1968 г. Заради хората, с които съм имал контакт, заради съзнанието за световна литература, което Полша поддържаше в научните среди, където нямаше граници и идеологеми и където никой интелигентен човек не беше принуден да слуша глупости и да кима. Научил съм се на достолепие на ума точно там, много съм благодарен за това и съм се старал да реализирам наученото в живота си, доколкото е възможно. Другото ми старание е било да помагам на талантливите, които идват след мен – това е огромно удовлетворение. А иначе в живота си съм преминал през куп неща, които са ме приближавли до илюзорната ми представа за литературата – примерно като студент много исках да приличам на Хемингуей. Но единственото, което писателят може да направи в желанието си да постигне собствен облик, е най-после да разбере, че не прилича на тоя, на който иска да прилича, и това е великото познание за собствения периметър и собственото писателско задоволство или комфорт на личната дума. Нито един простоват или тенденциозно злобен отзив може да ме огорчи, нито тенденциозно хвалебствие и нагласена фраза може да ме възторгне – вече съм постигнал спокойствието да се наблюдавам без помощта на другите.
Споменахте тези, които идват след вас. Нека поговорим повече за младите автори – явно приемате грижата за тях като кауза, но следите творчеството им и като литературен историк – преди години инициирахте създаването на конкурса на фондация “Св. Климент Охридски” за творби на автори студенти, журирате конкурса “Южна пролет”, съдействахте на наскоро стартиралата поредица за дебютни книги на Университетското издателство „Св. Климент Охридски”. Има ли в писането на младите, да кажем на двадесетинагодишните, характерни, откроими черти? Можем ли да ги възприемаме като друго, различно литературно поколение?
– Винаги съм бил убеден, че литературата не се дели на поколения. Талантливият винаги е извън поколението си, защото прави нещо, което другите не правят. Следователно винаги съм разчитал на този архипелаг от самотни острови, който представлява литературният талант сред морето от посредственост. И наблюдавам, искам навреме да усетя дали има дарба или потенциал в един човек. Разбира се, има и известна доза бонус, тъй като не винаги талантът се изявява веднага, и ако видиш, че някакъв литературен слог гравитира около талантливото, е по-добре да го подкрепиш, отколкото да го низвергнеш веднага. Тоест аз съм добронамерен към онова, което е близо до таланта, и съм изпълнен с преклонение пред таланта, който е очевиден. Цял живот изпитвам преклонение пред автентичната дарба, а контактът с графоманията ужасно ме е мъчил. И животът ми на човек, който вече има право да се обръща назад, е бил осветен от това да помагам на интуитивно усетените талантливи хора, които много често са плахи, много често са отблъснати вече от овластени административно графомани – тъй като графоманът не само пише лош за читателя текст, а и гони талантливите от себе си. А колкото до личното ми творчество, това, че съм учен, литературен историк, само ми е помагало, особено в „историческата” ми книга „Амазонката на Варое”. От друга страна, съм убеден, че писателският инстинкт ми е помагал в научните ми текстове и мисля, че една голяма част от тях се четат относително лесно точно защото в тях се обажда – понякога и без да го питате – белетристът. Казано с една дума – добре ми е така.
Председател сте на тазгодишното жури на наградата за роман на годината “13 века България”. Вероятно е рано да говорим за нещо конкретно около тази награда, но на каква книга ви се иска да я присъдите?
– Няма да говоря за конкурса, преди да има солидарно решение на журито, но ще кажа, че когато имаш четиридесет романа, някои от които по брой страници са като Стария завет, първото сито е искаш ли да дочетеш книгата, имаш ли желание да останеш в този свят, който авторът ти предлага. Оттам нататък вече предстои трудната преценка кое наистина заслужава най-високото отличие. И тук човек трябва, когато дава оценка за книги, да знае, че говори само той и никой не може да му поправя мнението или да го насочва, ако иска да е честен пред себе си. Много ми е омръзнало това, че в нашето общество всеки се наглася към някаква предварителна теза. А иначе лошото на конкурсите е, че наградите са малко и мнозина се изпълват с неудовлетворение, защото наградените се броят на пръстите на едната ръка.
Но има и друго мнение, че литературните нагрди в България не са малко, но някак си нямат видимост, авторитетът им не произвежда реален ефект у публиката, не влияе върху тиражите… Ще се появи ли истинска авторитетна литературна награда у нас – ако не като “Гонкур”, то поне като полската “Нике”?
– Уважението към наградите не зависи от писателите, а от читателите. Според мен ние имаме достатъчно добри писатели и ако нещо е започнало да губи инерция, това е читателят. Голямата награда се определя и от преклонението пред нечий дар. Преклонение пред дарбата има читателят, той определя, той дава марката на едно произведение и неговата популярност. Но аз не съм песимист, даже мисля, че в днешно време има критично отношение, в което има градивен момент. Съвременният читател не се ръководи от нищо, високоинтелигентният читател се осланя на себе си. Може би това е най-голямото постижение на съвременната литература – че тя е четена от тия, които я обичат. Не се печели от литература вече, или много мъчително, следователно може би не сме постигнали висока социална роля на литературата, но вървим към нейната екологична чистота.
Един въпрос за друга област, с която сте професионално свързан – киното. Заговори се за това, че има нова вълна в българското кино – така ли е според вас, виждате ли я? Появиха се няколко филма върху съвременни български книги, впечатлен ли сте от някой от тях?
– Едно е безспорно – това поколение, което в момента дава облик на българската кинопродукция, не се оглежда към онова, което става по света, а обратното – това, което става по света, е влязло в България. Тоест ние не правим нещо като там, а правим нещо като тук. Но това “като” все още остава, синдромът на подражанието го има. Това, което ме безпокои, е, че много силно се работи върху категорично внушаваната идея, че всички са лоши. Аз вече го казах в някои мои интервюта – без любов можеш да направиш екшън, но пак ще бъде леко осакатен, а изкуство изобщо не можеш да направиш без любов, необходима е. Без Ромео и Жулиета можем да строим само балкони.
През целия си живот сте университетски човек, свързан сте с университета най-вече като преподавател, но също и като ректор на Софийския университет между 1999 и 2007 г., а сега и през една институция като Националната агенция по оценяване и акредитация. Според вас какво се случва с университетската идея днес?
– Преди време написах статия точно на тази тема и оттогава досега не се е случило нищо, което да ме кара да пиша втора статия. Понятието за приоритет на образованието – и не като израз на финансиране, макар че и това е много важно – а като разбиране за огромното значение на образоваността придава облика на една нация. Ето, след като македонците ни изпревариха и се наредиха до Александър Македонски, ние бихме могли да направим паметник на кроманьонеца, тъй като сме с претенция за една от най-старите страни. Но въпросът е другаде – той е в културата на себепознананието, нека да го нарека смиреността на познанието, когато се самонаблюдава. Мъча се да внуша на моите студенти, че най-добрият вид подражание е подражанието на гениалните. Това е синдром – без снобизъм нямаше да има съвременна култура. Основната маса от културни явления е подражание, което обаче не може да продължи вечно, трябва да се появи ново уникално явление. И като че ли най-много разчитам на събуждането на преклонението пред уникалния ум и уникалната дарба. В това отношение ние, българите, имаме изключително лоша традиция. Някога най-талантливите са ги убивали с камъни, защото били много близо до бога – да си идат при него. Ще съм много щастлив, ако този атавизъм изчезне от националния ни културен пласт.
Споменахте студентите – промени ли се тяхното отношение към университета през годините? Днешните ви студенти приличат ли на онези преди десет, преди двадесет години?
– Промяната е очевидна. В днешно време студенти са хора, които имат ярко чувство за лично достойнство, хора, които казват какво мислят, защото нямат притеснението да изявят себе си. Разбира се, има отклонение и в двете посоки: към огромни попадения на млади таланти и към безпричинно дърдорене на хора, които имат среден, но агресивен ум. Но и едното, и другото е добро от гледна точка на свободата на изказа… Свободата на изказа предполага, че ще чуем и глупости. Живях в епоха, в която някой предварително определяше какво е умно, а умно беше това, което е казал някой глупак преди тебе. Нека имаме полифония на ума и тогава да се научим да открояваме високите пластове.
А какво ви носи общуването със студентите?
– Всичко. Най-напред аз не съм престанал да се уча. Винаги съм знаел, че високият интелект става нисък в мига, в който си въобрази, че знае достатъчно. От един млад човек с абсолютно свеж ум можеш да се научиш да виждаш пътека, която не можеш да забележиш поради рутината на собственото познание. Рутината понякога е като капаците на конете – гледаш само в една посока, периферното ти интелектуално зрение е закрито. А младият човек още не е ограничен от собствена рутина, така че винаги можеш да се учиш от хората след теб, и аз го правя непрекъснато. А те какво научават от мен… Аз ги предпазвам от това да станат възрастни без капаци – защото не можеш цял живот да гледаш навсякъде, трябва да се съсредоточиш върху себе си и върху това, в което си най-силен. Другото, на което се мъча да ги науча, е да ползват ума си без патериците на цитата.
Изглежда, живеем във време, което губи представата за ценността на хуманитарното знание. Как можем да обясним какъв е неговият смисъл на младите хора, а и не само на тях?
– Именно, не съм сигурен, че само на младите трябва да се обяснява. Поначало в света има удивителен дефицит на интелектуално съзнание. Технократският синдром на съвременното общество може да се самоизолира, да се самокапсулира като спирохета в главата на съвремения човек и да унищожи тоя полет на мисълта, който само хуманитарното мислене и възпитание предполага. Хуманитарният ум не приема готови истини, той, на базата на това, което знае, се старае да попадне на нещо, което е ново, ново като възможност и път. Разбира се, съвременната наука е компилирана, тя е обединена, но мечтая хуманитарното възпитание на младите хора да се превръща в мая на цялостното им мислене, независимо от това в каква сфера работят.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
