С писателката ИЛМА РАКУЗА за Триест и Цюрих, за Бродски и бавността разговаря Георги Господинов
Родена в Словакия през 1946 г. с майка унгарка и баща словенец, Илма Ракуза е най-нешвейцарският швейцарски писател, когото познавам. Детството й тече в няколко града – Будапеща, Любляна, Триест и Цюрих. Още три града спорят за нея – Париж и Петербург (Ленинград), където е следвала, и Берлин, където обича да прекарва по няколко месеца през годината. Седем града, които бележат цялото й творчество. Седем езика, които говори. Превежда от сръбски, руски, френски, унгарски. Нейното име стои като преводач под имената на Имре Кертес, Данило Киш, Петер Надаш, Марина Цветаева, Маргьорит Юрсенар, Чехов…
Сред по-важните й книги са Ein Strich durch alles. 90 Neunzeiler (1997), Durch Schnee (2006), Langsamer! (2005), Mehr Meer (2009). Печелила е наградата на Лайпцигския панаир; престижната „Адалберт фон Шамизо”; Швейцарската награда за литература и др. Последната й книга Mehr Meer („Повече море”), фина игра с мемоара, предизвика силен отзвук в немскоезичното пространство.
Две думи за Илма Ракуза отвъд фактите. Тя пише в различни жанрове, но с отношението на поет към изреченията. Деликатна и изящна, Илма Ракуза е от онзи изчезващ тип хора, които наистина са направени от литература. Има малка къща на един от хълмовете на Цюрих, недалеч от мястото, където са погребани Джойс и Канети. Шегува се, че пътищата й с Джойс винаги се пресичат, от Триест до Цюрих. Цялата къща е всъщност етажерка за книги, всички стени на няколкото стаи са догоре пълни с издания на всички славянски езици, на унгарски, френски, немски и т.н. „Ето на вашето място седеше Бродски, вметва между другото, докато говорим в един късен следобед…, а там, под онази ябълка, беше заспал един следобед…, като му омръзнеше да говори, започваше да мяука…” Сякаш държеше един невидим литературен салон с всичките поети на века. При няколкото ни срещи в Цюрих миналата година и едно общо четене в Цуг Илма Ракуза излъчваше непрекъснато любопитство към ставащото в литературата днес. Въпреки че знае почти всичко за това, което се пише в Централна и Източна Европа. Може би единственото място в този регион, където тя остава непозната, е България. Но учудва ли ни това? Дано издатели и преводачи обърнат внимание на тази авторка.
Г. Г.
Детството е важна тема и ресурс за твоето писане, това е времето и мястото, или по-точно местата, където порастват – буквално и символично – многото езици, които владееш (говориш поне седем и превеждаш професионално от три). Последната ти книга Mehr Meer („Повече море”) е основана на спомените ти от детството. Разкажи повече за това време.
– Детството ми в Будапеща, Любляна, Триест и Цюрих наистина е източникът на повечето от по-късните ми интереси, вдъхновения и занимания. Научих няколко езика (унгарски, словенски, италиански, немски), опознах различни хора, манталитети и пейзажи. Любимото ми място е Триест, където живеехме близо до морето и водехме един медитерански начин на живот. Майка ми и аз ходехме често на плажа, където тя ми четеше унгарски приказки. Чудесно беше да плувам, да излизам вечер с родителите си – тогава бях на четири, – водеха ме по кафенета и кина, изобщо не ходех на детска градина. Така че всъщност живеех „живота на големите” и това беше прекрасно. При все това имаше и някои мълчаливи и самотни часове в триесткото ми детство. Трябваше да лягам да спя през сиестата. Хич не обичах това и през повечето време лежах будна. Гледах слънчевите зайчета, които проникваха през полузатворените капаци на прозорците, слушах някакви звуци отвън – и започвах да си фантазирам. Тъкмо там и тогава запачнах да измислям свои собствени истории, откъдето, предполагам, тръгна и писателската ми кариера. Когато се преместихме в Цюрих, бях на пет и се почувствах напълно изгубена. Страшно ми липсваше морето и атмосферата на Юга, не можех да свикна с хладния климат и протестантския манталитет. Скоро след това претърпях тежък инцидент при спускане с шейна, който доведе до (по-късни) пристъпи на мигрена. Това, което ме спаси, беше четенето. Пристрастих се към книгите и се чувствах много по-свойски в този паралелен свят, отколкото в реалния. На девет започнах да пиша – логично следствие от развинтеното ми въображение и любовта ми към книгите.
Твоята биография върви по удивителната траектория от Триест до Цюрих през Париж (това веднага ни напомня за Джойс). Къде обичаш да се връщаш?
– Да, това наистина е удивително. Подобно на Джойс заживях след Триест в Цюрих, но все пак не през Париж. Париж дойде по-късно, отидох да уча там, когато станах на 19. Моето носталгично място винаги е било и ще си остане Триест. Заглавието на книгата ми със спомени Mehr Meer изразява желанието ми за „повече море”. Този копнеж беше мощен стимул да напиша книга за детството и младостта си. Понякога се нуждаеш от някаква липса, за да продължиш напред. Щастието и пълната задоволеност обикновено не тласкат към креативност.
Имала си шанса да следваш през 60-те в Цюрих, Париж и Санкт Петербург (тогава Ленинград). Какъв е споменът ти за тези години? Каква беше твоята
1968-ма?
– Следвах френска и славянски литератури, но опитът ми в Цюрих, Париж и Петербург беше много различен. В Париж – през 1965/1966 г. – се влюбих в града и в един органист, което поглъщаше голяма част от времето ми. През 1967 г. пътувах до Прага, където станах свидетел на Пражката пролет. Разбира се, силно подкрепях това движение и бях шокирана, когато през 1968 г. то беше брутално прекратено. „Моята” 1968-ма беше именно този шок, не някаква левичарска революция (в каквато не съм участвала). После, през 1969 г., заминах да уча в Санкт Петербург, макар че ненавиждах съветския режим. Целта ми беше да събера материал за дисертацията си върху Евгений Баратински и мотива за самотата в руската литература. Условията не бяха леки, но срещнах страхотни хора, с които станахме близки приятели. Например професор Ефим Еткинд, който по-късно ме запозна с Йосиф Бродски.
Запознаваш се с Бродски в Ленинград през 60-те, по-късно той е идвал в дома ти в Цюрих. С какво помниш това дълго литературно приятелство?
– Първата ми среща с Бродски беше в дома на Еткинд. Бродски напечата едно стихотворение на пишещата машина на Еткинд и ни го прочете. После ме покани на гости. Живееше в малък апартамент с родителите си. Когато позвъних, те отвориха вратата. За да стигна до стаята на Бродски, трябваше буквално да мина през един шкаф. Стаята му беше скрита зад него. Седнахме на дивана и говорихме за Баратински, Ахматова, Цветаева, Джон Дън, Одън и много други. Преценките му бяха категорични, или харесваше някого, или го презираше. Когато му омръзна да говори, започна да мяука като котка. Обичаше котките. На споменатия шкаф видях миниатюрно американско знаме. Тогава никой не можеше да знае, че Бродски ще се окаже в изгнание и ще живее до края на живота си в САЩ. По-късно сме се срещали няколко пъти в Грац, Венеция и Цюрих. Подарих му моята пишеща машина Hermes Baby, той беше много щастлив. Последния път, кагото го видях, беше в Цюрих, през юли 1990 г. Беше дошъл да изнесе лекции в университета. Поканих го на гости вкъщи. Дойде следобед, видимо изтощен, отиде в градината и легна в тревата под ябълковото дърво. Като дойде синът ми, започнаха да си «говорят», без да имат общ език, смееха се и жестикулираха. Беше забавно да ги гледаш. Исках да ги снимам, но лентата на фотоапарата ми беше свършила. Синът ми ми даде неговия, но се оказа, че и в него няма лента. Така че този епизод не беше уловен от никакъв фотоапарат, остана заснет само в паметта ми, като една «вътрешна фотография». Никога няма да го забравя.
Кои други литературни приятелства са били важни за теб?
– Бродски, който умря твърде рано, през 1996 г., много ми липсва. Усещам липсата и на Данило Киш, прекрасния сръбско-унгарско-еврейски писател, когото съм превеждала и с когото се чувствах много близка. Запознахме се в Париж в началото на 80-те. Киш ми показа любимите си места, като ресторанта La Rotonde, посещаван не само от Ленин, но и от всички художници от Монпарнас. Говорехме си за проблемите на литературния превод, също за някои от главните герои на Киш, особено за Едуард Сам, алтер его на неговия баща, който загива в Аушвиц. Киш можеше да е много меланхоличен и ироничен в същото време, беше страхотен разказвач и театрално изиграваше например как Мирослав Кърлежа целувал ръка на красивите дами. Всички го гледаха. По-късно сме си писали писма на смесица от езици – сърбохърватски, унгарски, френски (те бяха публикувани в списание Sarajevske svezke), срещали сме се на различни места, във Франкфурт, Любляна, Цюрих. Тъкмо когато стана известен в Германия, се разболя от рак. Почина през октомври 1989 г., точно преди войната в Югославия. Ако беше живял по-дълго, щеше да стане нобелист! Други литературни приятели, които ценя (и на които се възхищавам) са Петер Естерхази и Петер Надаш. Двамата Петеровци са много различни (като писатели и като хора), но са близки приятели и ги харесвам заради тяхната индивидуалност. Надаш – когото съм превеждала – е най-чувствителният човек, когото съм срещала, Естерхази е най-остроумният. Начинът, по който играе с думите, е невероятен. Надаш обаче е майстор на двойственото и двусмисленото.
Твоята къща в Цюрих е всъщност библиотека, една уютна и гостоприемна библиотека – с книги на много езици от мазето до тавана. За теб животът с книгите е свързан също с идеята за бавността – две неща, които развиваш в есеистичната си книга „По-бавно!” (публикувана на български). Тя е като манифест срещу неграмотната скорост на днешния живот…
– Ами книгите също са скъпи приятели. Имам много и продължавам да купувам. Времето, което прекарвам с книгите, е незаменимо. Всъщност те ми помагат да забравя за времето и пространството, отпращат ме в едно състояние на безвремие, което е чудесно. Без бързане, без стрес. Обичам съзерцателната атмосфера на четенето, то е бавен процес, изискващ концентрация. Колкото по-надълбоко се потапяш в една добра книга, толкова по-богат се чувстваш. Когато беше на дванайсет и четеше „Червено и черно” на Стендал, синът ми казваше „Не ме безпокой!”. И беше прав. Нуждаем се от моменти на необезпокоявано уединение. Светът „навън” е прекалено шумен, нервен и неспокоен.
Едно от твоите пристрастия, включително и като лектор в Цюрихския университет, е руският авангард. Кое в него е най-важно за теб?
– „Черен квадрат” на Казимир Малевич беше откровение за мен. В изкуството на ХХ век няма нищо по-радикално, просто и изчистено от тази картина. Веднага усетих стремежа към някакъв абсолют, към мистицизъм без „религия”. Този стремеж е изразен от Малевич в повечето му „супрематистки” творби, както и в текстовете му. Любимият ми руски поет авангардист е Велимир Хлебников – още един „мистик” – на буквите, думите, числата – и пророк, който е могъл да предвиди идващите катаклизми. И Малевич, и Хлебников не са заслепени революционери, нито пропагандатори на „светлото бъдеще”, а изключителни новатори с визионерски идеи. Те никога не биха направили компромис. (Хлебников умира още през 1922 г.) Погледнеш ли ги днес: те все така поразяват. „Черният квадрат” и „Белият квадрат” на Малевич са се превърнали в икони на ХХ век.
Авторите, които си превеждала на немски, оформят едно невидимо висше литературно общество: Марина Цветаева, Маргьорит Дюрас, Алексей Ремизов, Данило Киш, Имре Кертес, Петер Надаш… Откриваш ли някакви скрити диалози между тях?
– На литературно равнище всички „мои” автори се отличават с фин и поетичен език, който сам по себе си демонстрира богатство, музикалност и „автономност”. Те не просто разказват истории, езикът създава своя собствена тоналност. Що се отнася до Данило Киш, Имре Кертес и Петер Надаш, които принадлежат почти на едно и също поколение и имат еврейски произход, между тях има някои сходства по отношение на сюжетите и отношението им към историята. И тримата са писали за Холокоста (Кертес и сам е бил в концлагер), за натиска на политическите обстоятелства и за личната отговорност. И тримата са свидетели на своето време, отразяващи историята през една лична призма.
Има ли една швейцарска литература, или са повече от една в зависимост от езика?
– Според мен „швейцарска литература” няма, има само швейцарски писатели. В зависимост от това дали пишат на немски, френски, италиански или реторомански те оформят групи, които са по-тясно свързани. Швейцарско-немските автори обикновено знаят твърде малко за колегите си във френско- или италианоезичните части на Швейцария. Езикът създава видимо разделение. Един швейцарски писател в Женева в културно отношение се чувства по-близък до Париж, отколкото до Цюрих, един писател от Лугано би отишъл на театър в Милано. Но по-рано (и по-малко днес) е имало теми – като алпийския пейзаж и начин на живот – които са присъствали във всяка от четирите литератури.
Твоята работа като писател и преводач е една от най-ефикасните връзки между източноевропейската литература и немскоезичния свят. Какво мислиш за „етикетите” източноевропейска, централноевропейска и западноевропейска литература? Дали още са актуални?
– Мисля, че тези „етикети” още са валидни, макар че не са приложими към всички писатели, живеещи в Източна, Западна или Централна Европа. В нашия глобализиран свят темите, моделите, влиянията се разпространяват много бързо, но все пак повечето автори са вкоренени в своя език, биография, традиции и пр. Това до голяма степен е така за по-възрастното поколение на онези, които са преживели войната, но също и за по-младите. Искрено вярвам, че има разлика между западноевропейската и източноевропейската литература. Според мен историята има много по-осезателно присъствие в източноевропейската литература, непрекъснато усещаш, че животът е нещо като палимпсест, че стъпваш по многопластова повърхност. В западноевропейската литература – говоря главно за съвременната немска литература – фокусът е много повече върху частни теми (семейството, любовта, всекидневния живот, алкохола, наркотиците), рядко получаваш социална или политическа „картина”. Това означава, че не достига контекст и историческа вертикалност. И историите често изглеждат вазимозаменими. Що се отнася до мен, аз считам себе си за централноевропейски писател. Поради биографията си се чувствам по-близка до някои унгарски и австрийски писатели, отколкото до швейцарските или немските си колеги. Разбира се, дефиницията на Централна Европа е трудна, трябва да се обърнем към миналото. Но нека го кажем по-просто: принадлежа на онази част от Европа, където можеш да хапнеш щрудел. И където меланхолията и иронията вървят ръка за ръка.
Деветстишия
Илма Ракуза
На Йосиф Бродски
Беше ли червен диванът?
Куфарът, всъщност трансатлантически сандък
стоеше там като кораб
готов за Америка.
Флагче сандък книги всичко
на борда. Ти замина
така внезапно, наложи се
и както се оказа,
завинаги. Сега си мъртъв.
…
Като говорим за съня
за будуването нощем
когато лисицата лае
когато линейката вие
когато потта изстива
когато детето в съседната стая
репетира своята самота
а телефона внезапно проблясва
защо ли така зелен
…
На Йосиф Бродски
Валеше сняг в Ленинград.
Нощта и бензиностанцията
като безплодна земя. Улиците
изоставени фасади лишени
от блясък. Ти премина оттам
шепнешком в стиха.
Така че обикаляхме тихо
и безтегловно през
твоя град. Без да говорим.
…
Четириъгълникът на детството
с фара и залива
замъка и зукума
с верандата и баснята за Кума
Лиса с брега и
истрийския пясък с бащата
майката и вълните
със сладоледа на клечка и вятъра
откъм карста и без страх
…
На Йосиф Бродски
Обувките стъпката
улицата лицето ти
по средата. Стоиш
на крайбрежната в светлото леко тревожен
и аз не знам
какво да кажа. Вдигната яка
думата облаче пара пред устата ти
се окръгля. Е, сбогом.
За колко дни?
Интервюто и стихотворенията преведе
БИЛЯНА КУРТАШЕВА
