Вуйчо Ваньо. Сцени от селския живот

“Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов. Превод, адаптация и постановка: Пламен Марков; сценография и костюми: Мира Каланова; музика: Калин Николов;фотография, плакат и програма: Симеон Лютаков; участват: Стоян Радев, Пенко Господинов, Гергана Плетньова, Луиза Григорова, Михаил Мутафов, Веселина Михалкова; Свилен Стоянов; Пламен Димитров; Нели Вълканова, Юлияна Чернева. ТМПЦ – Драматичен театър Варна, 2012/13

След успеха на Шекспировия „Ричард ІІІ” през отминалия сезон, Варненският драматичен театър със същия постановъчен екип посяга и към другата емблема на световния театър – Чехов и неговата пиеса „Вуйчо Ваньо”. Нека кажем преди всичко, че в ситуацията на комерсиално състезание за всеки продаден билет, в което са поставени държавните ни театри, тези репертоарни избори будят уважение. При това и двете постановки разчитат на зрителския успех, като се опитват да говорят за актуалния ни живот чрез големите произведения на световната класика.

Жанровото определение, дадено на пиесата от самия Чехов сцени от селския живот, е превърнато в композиционен принцип в постановката на Пламен Марков. Сценичният разказ е накъсан на „сцени”, насечени с театрална условност и музикални интерлюдии, доближавайки се по този начин до динамиката .на съвременния зрителски стереотип. Но вътре в пространството, оградено със завеси, във всяка една от отделните сцени усещаме Чеховата атмосфера с протяжността на протичащото време и раздиращото душите страдание.

Сценичната условност и импресионистичното настроение са съчетани с използването на натурни материали, с които сценографът Мира Каланова е създала веществената среда: дърво, слама, пръст… Цялата авансцена е покрита с кална пръст и в нея трябва да газят персонажите, облечени в белите си костюми. Калта е използван хипернатуралистичен образ в спектакли върху Чехов. Подобно решение има например в постановката на „Вуйчо Ваньо” от румъно-американския режисьор Андрей Шербан (Унгарски театър – Клуж, Румъния, 2007). Но във варненската постановка този хипернатурализъм е освободен някак си от своята веществена конкретност и е вписан иронично в пасторалността на селския живот. Така калта присъства повече като дизайн, отколкото като натура. Впрочем фотосесията на Симеон Лютаков, в която виждаме актьорите-персонажи сред натурна среда – блатна растителност, дървета, и т.н., е своеобразно продължение на тази дизайнерска склонност. Така ние ги възприемаме като част от картината на сцената, но и като излезли от нейната рамка, превърнали се в странстващи образи, подобно на Пиранделовите лица, търсещи своя автор.

Зад и встрани от авансцената игралното пространство е разделено на три части: преддверието на къщата, където се случват конфликтите между персонажите; лятната баня (вдясно на авансцената), през чиито стъклени стени прозира телесността;  и дъното на сцената, в което се вижда нещо като беседка с пиано, останало беззвучно. Самата къща е оживена, осветена и озвучена, но запазва тайните на живота, който протича в нея; очевидно обаче е, че там животът е банален, досаден и скучен. Същинското живеене се случва в преддверието, на границата между първичната природа (калта) и цивилизацията (конструкцията на къщата). При Чехов съвместното обитаване на подобни гранични пространства е част от непоносимостта на живота, а воайорството е неизбежно в това абсурдно колективно обитаване. Във „Вуйчо Ваньо” това е и кулминационна сцена (когато Иван Войницки вижда любовните ласки между Доктор Астров и Елена Андреевна). В спектакъла воайорството е подчертано многократно: мъжете гледат къпещата се Елена Андреевна, а добавеният от режисьора персонаж на чуждата гувернантка Marine (Ю. Чернева), аналог на героинята от Чеховия разказ „Щерка на Албион”, става свидетел на почти всички по-интимни разговори между персонажите.

Целият този окалян и лишен от интимност живот е по-скоро гротесков, отколкото показно жесток. Режисьорът предпочита този модус на преживяване в Чеховия свят, който иронично е подчертан като „селски”, и именно тук е основният ключ към изграждането на образите на персонажите и отношенията между тях. Характерите и характерностите са представени гротесково по-рязко: Вуйчо Ваньо (Стоян Радев) е  агресивен и язвителен, в него липсва всякаква сантименталност; Доктор Астров (Пенко Господинов) е нихилистен и ожесточен, в него почти не се забелязва прилив на позитивна енергия; Соня (Гергана Плетньова) запазва самообладание в своето нещастие, в нея няма нищо мелодраматично; Професор Серебряков (Михаил Мутафов) е самоуверен и деспотичен, при него отсъства страхът от смъртта… Но както при всяка гротеска разбираме, че става въпрос за преувеличение – зад театрално приповдигнатите черти на характерите и жестовете откриваме раними човешки същества, съществуващи на предела на своята непоносимост към живота и света.

Част от успеха на този постановъчен ход е умението да се вкарат актьорите в органиката на гротеската, която изисква случая и достигането на дълбок психологически драматизъм. До най-опитния актьор от варненската трупа Михаил Мутафов застава студентката по актьорско майсторство Луиза Григорова; те изграждат своите персонажи, отчуждени по своему от „сцените от селския живот”, на принципа на контраста: проф. Серебряков е преекспониран и безчувствен; Елена Андреевна е външно овладяна, но силно емоционална. С подобни точни щрихи са изведени и образите на по-второстепенните по драматургия персонажи от Веселина Михалкова (Войницка); Свилен Стоянов (Телегин); Пламен Димитров (Eфим); Нели Вълканова (Марина), Юлияна Чернева (чуждата гувернантка). Безспорно в центъра на драматическото действие са Стоян Радев (Вуйчо Ваньо), Пенко Господинов (Доктор Астров) и Гергана Плетньова (Соня). И тримата трябва да достигат до един или друг болезнен екзистенциален жест, който изисква драматургията на Чехов: Вуйчо Ваньо до изстрела срещу проф. Серебряков (а в тази сценична адаптация и срещу Елена Андреевна), д-р Астров до отказа си от своето любовно увлечение, Соня до посвещението си на монотонния труд в опита си да забрави неосъществената любов. И тримата актьори успяват да стигнат до тази емоционална „точка на кипене”: Ст. Радев го осъществява чрез пределна концентрация на психофизическата си енергия; П. Господинов – чрез вътрешната пластичност, която придава на своя персонаж; Г. Плетньова – чрез редуване на гранични емоционални състояния, които постоянно трябва  да удържа…

В рекламната кампания около спектакъла се подчертава многократно, че „Вуйчо Ваньо” е първата постановка на този текст както в историята на Драматичен театър – Варна, така и в творческата биография на режисьора Пламен Марков. Можем да кажем, че подобно на всяка първа среща, и тази се е случила с вълнение.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ