Продължение от миналия брой
Истински живи са и човеците, оживили спектакъла „Яце форкаш”. Техните разкази разкриват проблема за замирането на селския живот, оттук и изчезването на автентичния фолклор, обичаи, традиции. „Няма да дойде тука млад човек… младо момченце или младо момиченце… лекият живот е в града…”, споделя с категоричен тон един от преживелите много мъдреци на родопско село. Архаичната му словесност е представена прецизно и живо, актьорът Георги Къркеланов майсторски улавя и колоритния му нрав, и артистичния му по народному дух, също и тъгата му по някогашното много по-истинско време. Привидната му бъбривост е всъщност нетърпение да разкаже и за миг да възроди времето, когато сами са си правели маслото, сиренето, да обясни как се е правело истинско сирене, „екологично ядене”, качествена храна, която все повече липсва днес. Днес, когато се усеща и отчуждаване между поколенията, времето се модернизира безвъзвратно и млади хора не остават в селата; прекъсва връзката между внуците и техните баби и дядовци, нямащи вече на кого да предават уменията си, песните, които са пеели някога. Актьорът Васил Читанов с тъга разказва за живота на собствената си баба, родена в родопското село Чокманово, а той самият „играе” себе си – показва нейна снимка, автентични нейни вещи – забрадката й, канчето, в което си е правела попара, незаменимата й тояжка, дипломата й за завършено земеделско училище. Споделя и уникални истории като тази за бедността някога, когато хората наистина не са имали какво да ядат, извървявали са по 20 км до другото село и са разменяли вълна за брашно, след което са се връщали вкъщи и са правели хляб – „40 км за направата на един хляб… за да нахранят децата”… Впечатляващи са истинската му живост, умилението, с което говори за баба си, детските му спомени от времето, прекарано с нея, умението му да присъства на сцената с цялата си откровеност, да насища „не-играта” си с толкова много живи емоции.
Документалното живеене в „Яце форкаш” се случва и чрез видеоинтервюта с известния български фолклорист/музиковед Николай Кауфман, записал над 60 000 автентични фолклорни песни през годините, също и с етнолога доц. Евгения Благоева – и двамата са живи свидетели, общували под една или друга форма със света на Родопите, носещи и предаващи знанието за родовата/фолклорната ни памет, за изконно българското, съхранено в автентичния, вече почти забравен, български език, в народните ни песни и някогашния живот на хората по българските села. Днес обаче акад. Кауфман няма достъп до собствените си записи, забравени в разни складове, а идеята за дигитализирането им не се разглежда като първостепенна необходимост. Затова и болният – обществено важен – въпрос продължава да е: какво се случва с архивите на автентични народни песни, какво се прави за съхраняването им днес? На дневен ред е модернизирането на автентичния фолклор, трансформирането му в нови фолклорни форми, достигането и до популярния сред народа „поп-фолк”, което е категорично отдалечаване от автентичното звучене. По тази тема режисьорката Неда Соколовска разговаря с ръководителя на „Виевска фолк група”, пресъздаден в детайли и със запомняща се словесна характерност/гласови модулации от Георги Къркеланов. Оркестърът издирва стари песни и ги модернизира – „само с кавалите и гайдите… то просто не върви…”, затова и почти са „ликвидирали” използването на народни инструменти. Времето се комерсиализира, музиката също – певиците на оркестъра са облечени като тези от попфолка, а музикантите изпълняват и попфолк, уж „само при нужда”…
Автентичният български фолклор, духът на истински българската душа са съживени чрез въздействащо пеене на живо на стари народни песни от актьорите Георги Къркеланов, Елена Димитрова, Деница Петкова, Васил Читанов. Още си спомням и двете автентични истории на възрастни баби, които Елена Димитрова пресъздава толкова истински – не само изговаря характеризиращото се със силен родопски диалект слово, а и го изпълва с жива енергия, с болка, с човешка добрина, благост; с удължените й интонации, възклицания, паузи архаичната реч на моменти напомня на стара народна песен, в която се „пее” за селския бит, за децата, за това, че няма работа. На седенките обаче е весело – докато бабата рони царевицата, разказва на младите за задевките на хорото, как са се женели едно време и т.н. Много въздействащ е и разказът изповед на останала съвсем самичка баба, овдовяла на 28-годишна възраст, скърбяща заради смъртта на едно от децата си, а другите й две деца са отишли далеч, в Германия и в Испания – „страшна работа, майце…” Оживена е от Деница Петкова с истински „чисто сърце”, автентичната й архаична реч е представена със звукова истинност, но се разгръщат и емоционални пластове в нея – сякаш извира от много дълбоко, от изстрадалата душа на възрастната жена, в думите й актрисата умело улавя и едва сдържана болка, смълчана умора и тъга, които на моменти преминават и в тиха веселост, защото все пак животът продължа… тук, в родния край…
За родното, чисто българското напомнят и някои автентични предмети/вещи от селския бит в спектакъла – дарак, вълна, шарена черга, гайда, също и някои традиционни земеделски култури/растения – царевица, боб, картофи, тиква. Те са оживени не само чрез въвеждането им в автентичните истории на родопчани на сцената, а и чрез младежко заиграване с тях. Сякаш виждаме внуците на бабите и дядовците от родопски села, които със съвременните си игри – хвърляне на царевица един на друг и вкарването й в казан, използване на тиква вместо топка за щура игра на ръгби – им вдъхват нов живот. Изключително въздействащо е и създаването на нова автентична музика от актьорите с подрънкващи в метална паница царевични зърна, боб, ритмично почукване върху дървен дарак и т.н., като това режисьорско решение ги одухотворява, опоетизира ги. Жива поезия е и прекрасният танц на актрисата Елена Димитрова – алюзия с художествена гимнастика, която на фона на притаеното дихание на акордеон изпълнява съчетание не с топка, а с тиква… Родопският свят и сегашното време се срещат, сливат се във вълнуващо автентично живеене. Вербатим живеене, което вярвам, че ще продължава да ангажира вниманието на българските зрители и занапред.
МИЛЕНА МИХАЙЛОВА
