Литературна и литературноисторическа стойност на досиетата

Когато през есента на 2000 година Цветан Марангозов публикува няколко страници от досието си в „Литературен форум“, предизвиква малка сензация^[1]. Най-пикантни любопитства сред литературната общност се завихрят около слуха кой писател всъщност се крие зад псевдонима на агент „Драгомир“ и какви други зашифровани имена на писатели има в непубликуваните страници от досието.

Марангозов е измежду малцината български интелектуалци тогава, които не само прочитат досието си в бившата Държавна сигурност, но и печатат откъси от него^[2]. Тази публикация и вълненията около нея стават част от аргументацията, с която няколко месеца по-късно (пролетта и лятото на 2001 г. и пролетта на 2002 г.) Сдружение на български писатели прави поредица от предложения за разсекретяване на т.нар. писателски досиета и последователно инициира няколко форума по тази тема^[3]. Досието на Марангозов в ДС е сред малкото български примери в самото начало на ХХІ век, които конкретно – макар и в ограничена степен – демонстрират литературноисторическата стойност на секретните архиви. Защото едни от силните съмнения звучат така: Колко литературен е въпросът за архивите на бившите тайни служби? Не става ли дума все пак за груб прочит на литературната история, в който литературата радикално се политизира и битовизира?

*

През четенето на досието на Цветан Марангозов, особено в частта му след 1956 г., можем да формулираме няколко точки на пресичане между текста на ДС и текста на литературата, в които се прояснява литературната и литературноисторическата стойност на тайните полицейски документи. Ето.

– Пряко влияние върху творчеството и творческия избор на писателите – обекти на ДС:

Информациите, донесенията и справките на ДС в по-малка или в по-голяма степен моделират творбите и езиковото поведение на следените литератори. Усещането, че е наблюдаван и провокиран се експонира в говоренето и писането на следения обект, в придвижването му из литературното поле, в избора на теми и тяхното преработване.

– Непряко въздействие върху оценката на творчеството и на литературната личност, която е обект на ДС:

Текстовете на тайната полиция задкулисно лансират оценъчни характеристики за автори и текстове и така създават паралелно знание за литературата, което се преразпределя както в конспиративната публичност на ДС, така и във видимата литературно-политическа публичност на комунистическата държава. Понякога оценките за отделни творби и личности се оказват изключително влиятелни и трайни, каталогизиращи ги дълго след края на тоталитарния режим.

– Пряко въздействие върху почерците на обектите на ДС:

Чрез сътрудниците си ДС директно или уклончиво съветва своите обекти да синхронизират писането си с официалната политестетическа доктрина в НРБ, усилва инстанцията на автоцензурата – поставя под заплаха от надзор и наказание не само създаването на произведения, предназначени за публикуване, но и на „текстове за чекмеджето“, над които тегне вероятността да бъдат официално конфискувани или тайно преснети от личния архив на автора.

– Пряко влияние върху творчеството и творческия път на писателите агенти и сътрудници на ДС:

Това е важен – обърнат – ефект, насочен не към обектите, а към субектите на тайната полиция. Сътрудничеството (писането) за службите осигурява или поне стимулира успешна литературна кариера; държавни поръчки, специални контрактации (в т.ч. поръчки от самата ДС за създаване на произведения), пътувания в чужбина – често на разноски на ДС; достъп до секретни архиви в НРБ и до трудно достъпни архиви зад граница и т.н. Това е специфично управление на вдъхновението, при което се гарантира производството на текстове и авторитети, които понякога дори могат да звучат алтернативно спрямо официалния властови дискурс, за да набавят обаче образ и престиж, с цел отново да бъдат използвани в услуга на режима. Принадлежността към тайната публичност на ДС снабдява сътрудниците й със силни инструменти при символната борба в деавтономизираното литературно поле на НРБ.

– Ретроспективно премоделиране на образите на следените (обектите) и следящите лица (агентите):

Прочетените след края на НРБ досиета ретроспективно променят рамката, през която се възприема творчеството и личността – както на обекта, така и на субекта на ДС. Често текстовете на тайната полиция при пресичането си с художествени, мемоарни и други текстове предизвикват напрежение в разбирането на творби и езикови поведения. Понякога се постига истински ефект на пренаписване на биографията и на творчеството на съответното лице. Не е изключено да бъде отключено различно разбиране не само на присъствието на следения и следящия човек, но и на „трети лица“, преминали през документите от досието. При всички случаи обаче досието представлява текстови корпус, който сам по себе си винаги страда от недостатъчност при интерпретацията на писателските образи. Затова всяка интерпретация се нуждае от още и още документи, творби, статии, мемоари, текстови следи – за да ни отведе към по-цялостни и повече значения на представените литературни личности.

В досието на Цветан Марангозов тези пет белега за стойността на конспиративните лични дела в ДС са видими в различна степен. Спецификата им се подчертава от отделните жанрове, използвани от щатните и нещатните сътрудници на комунистическите тайни служби. Оказва се, че тъкмо изборът на жанрова форма (донесение, справка, информация, рапорт и пр.) и изковаването на езикови формули за описание на обекта предопределят образа на Марангозов, конструиран в неговото досие. Същевременно обаче те осъществяват продуктивни връзки и конвергенции с формите на официален литературен живот – беседи, рецензии, срещи. Така зоните на тайната публичност на ДС и на видимата литературна публичност на НРБ обменят образи и биографически конструкти, оценки и характеристики.

Въвеждащ откъс от по-голям текст под заглавие „Писател, български писател“, посветен на досието на Цветан Марангозов в Държавна сигурност