Всяка есен непосредствено след панаира на книгата Европейската централна банка представя във Франкфурт на Майн една страна членка на Европейския съюз с мулитдисциплинарна културна панорама. Тази инициатива се провежда вече за десети път с помощта на много партньори и спонсори и благодарение на ангажимента на ЕЦБ, на града Франкфурт, на местни културни институции, на съответната национална банка на страната домакин и не на последно място – на вярната публика. През миналата година в периода от 17 октомври до 14 ноември всички очи бяха отправени към Франция. Трудно е дори да се скицира цялата програма под романтичния надслов “Очарователна Франция”, която обхваща класическа музика, кино, театър, цирк, мода, архитектура, археология и история, кулинарни пътешествия, благотворителни проекти. Но и в ограничените рамките на един личен подбор става ясно как прецизно е комбинирано представянето с намерението да се превърне в преживяване, в празник, предлагащ откривателства и изненади на най-високо ниво, и то в навечерието на златната сватба между Германия и Франция, 50-годишнината от подписването на Елисейския договор
“Френски страсти”. Културните дни на ЕЦБ се откриват в Алте Опер с бароков концерт на оркестъра “Ле талент лирик” под надслов “Блестяща барокова музика от времето на Луи ХIV и Луи V“. Особен интерес за Кристоф Русе, основателя на ансамбъла, представлява преоткриването на забравени сценични произведения, което той нарича “музикална археология”. На широката публика “Ле талент лирик” е известен с музиката си към филма “Фаринели” (1994). Под още по-патетичното заглавие “Френски страсти” в Алте Опер той представя с двама солисти – мецосопраното Гаел Аркез и баритона Едвин Кросли-Мерсер – концертни изпълнения от сценични творби на Люли, Шарпантие, Кампра и Рамо. Една програма от различни поколения барокови композитори с почти педагогическа насоченост, но с инструментален колорит и забележителна драматургична цялост.
“Окото на слона”. Културните дни на ЕЦБ съвпадат с 43-тия джаз фестивал във Франкфурт, ето защо той се открива във вечер, посветена на френския джаз. Първата част предлага впечатляващата среща между най-младия експорт на френския джаз, пианиста Ярон Херман, с доайена на модерния джаз във Франция Мишел Портал. Двамата са твърдре различни, но в едно си приличат дотолкова, че може да се говори за симбиоза: приключението на тоталната импровизация с всички свободи и рискове и със съвършено ситуативно взаимодействие.
Във втората част Портал заедно със своите колеги Склавис, Текстие и Маргет и фотографа Ги Льо Кверек представя мултимедиен проект “Окото на слона”, диапрожекция в стила на нямото кино. Африка и джазът са две централни теми за Ги льо Кверек, прочутия фотограф на агенция „Магнум”. Окото на слона се отваря като лещата на Лайка. “Действителността е партитурата, от която изхождат импровизациите на моите очи”, казва Льо Кверек. От този дух възнкават неговите черно-бели композиции, подчинени на доста абстрактни теми като: Жега, Кръг и др., и се превръщат във вдъхновение за четиримата музиканти. Тези музикално-визуални диалози съчетават полиритмичния финес на африканските перкусионистични ритуали и мечтатлните меланхолични мотви на Стария континент.
Третата част на програмата е пътешествие из музикалното творчество на френския цигулар и джаз легенда Жан-Люк Понти и бигбенда на Радио Хесен. Но три концерта от такъв мащаб за една вечер са джаз маратон може би по силите на закоравялата и доста позастаряла франкфуртска джаз сцена, но не и на така развълнуван от преживянто и от атмосферата зрител като мен. Утешавам се, че и трите концерта се предават на живо по радиото и по интернет, а могат да се видят и по-късно.
Кой съм аз? Дуетът „Бриджит”- това са Аурели Сада и Силви Хоаро, които са се нарекли „Бриджит”, защото правят всичко заедно: пишат текстовете, композират, пеят и музицират. Името Бриджит (или Бригите) извиква клиширано изветстни французойки, като Бриджит Бардо или певицата Бриджит Фонтен, или еротичната звезда Бриджит Лахайе, а като име на дует напомня шеговито за постмодерната игра на идентичности. В Германия тази раздвоеност на модерната личност намери своя етикет със заглавието на нашумялата книга на Рихард Давид Прехт “Кой съм аз и ако да, то колко сме?” (на български: “Кой съм аз? И колко сме?”, издателска къща Хермес, 2012). И музикалният стил на ретро-поп дуото „Бригите” е също така рафинирано многолик: то смесва нов шансон и хип-хоп с електро и поп от 70-те години със също така шеговито намигване. Желан или случаен ефект от тази амбивалентност: често социално критични текстове звучат двузначно и дори иронично. Но тази интелектуална игра не натоварва предимно френската публика, дошла да види нашумелите звезди, които започват с този концерт турнето си в Германия, и градусът в залата на Галус театър се повишава непрестанно. Не изчаквам края.
Не знам нищо за теб, коя си? “Плътността”, представена на камерната сцена на Шаушпил Франкфурт, е литературен експеримент на режисьора Денис Коанте. Той предлага литературна композиция, в която словото се разтваря в образи, звук и присъствието на поетесата Мари Ндиайе. Мари Ндиайе е отличена с наградата „Гонкур” за 2009 г. и е единствената авторка, която приживе е включена с пиеса в репертоара на Комеди Франсез, четем в програмата. Този сценичен концерт е посветен на вътрешния диалог на една майка с нейното дете и живота й в изискания квартал „Грюндевалд” в Берлин. “Моето дете ме поглежда и казва не знам нищо за тебе коя си.“ Така започва монологът на младата майка, която се движи из Берлин с детето си и се препъва в павета, малки паметници, които носят имената на депортирани евреи. Но колко от зрителите знаят, че от гарата в „Грюневалд” са тръгвали композициите с депортирани евреи през Втората световна война? Майката потъва в размисъл за тези хора, обитавали същия квартал, живели в същия дом. И тръгва по следите на колективната памет, на сенките на миналото, съвсем неуловими в ежедневието на околния свят. Тя потъва в размисъл за знанието на майките и невинността на децата, за отговорността да им покажат тези вече невидими следи на историята, които ни заобикалят, и да отговарят на техните въпроси. Поетичният текст, четен лично от авторката много старателно, е конфронтиран с картини от новата й родина Берлин, под които вървят субтитри с немския превод, като включват така неволно и писанато слово в копозицията от саунд, образ и текст. “Защото през този месец август жълта е къщата зелен чинарът и нищо не помръдва в небето над Берлин.“ Това са последните редове от този текст, с които оставаме в едно странно настроение – замислени, тъжни, но и малко обнадеждени. Мари Ндиайе седи с вперен поглед в текста и тази нейна вглъбеност предизвиква една физическа, макар и необяснима тягостност през цялото време. И ако зрителят не открие аналитично чисто техническата причина за тази потиснатост, породена от мъчителното прекъсване на всякакъв контакт с публиката, ще си мисли, че тя се дължи на темата за геноцида и отговорността на бъдещите поколения, макар и така поетично и деликатно замислена.
Среща с Карол Буке. Филмовото изкуство на Франция е представено с два цикъла в Дойчес филммузеум: „Хора в движение“ и „Омаж на Карол Буке“. Поредицата „Хора в движение“ е посветена на тема, важна както за Франция, така и за темата на културните дни на ЕЦБ „Единни в многообразието“: творчството на изтъкнати режисьори – емигранти във Франция. Към тях принадлежи първото поколение Мехди Шареф, Мерзак Алуаш и Рашид Бушареб, които още от 80-те години се занимават с темата за емиграцията и модерното номадство. Междувременно Исмаил Феруки и Рошди Зем снимат филми, които привличат милионна публика във Франция.
Карол Буке е представена с най-известните си филми: „Този странен обект на желанието“ (1977) – последният филм на Бунюел и първият на Буке, „Прекалено хубава за теб“ (1988) на Бернар Блие и новият филм на Андре Тешине и последният на Буке „Непростимо“ (Impardonnables, 2011). Сложните семейни отношения и творческата криза на един застаряващ писател, оттеглил се да работи на един остров до Венеция, взаимоотношенията му с младата му съпруга (Карол Буке), екстравагантната му дъщеря, приятелите, всичко трябва да докаже тезата, че с най-близките се държим непростимо. На прожекцията присъства самата Карол Буке и остава любезно за разговор с публиката. В този филм е участвала единствено заради работата с Андре Тешине, откровено признава Буке. Споделя подробности от творческия процес, като например, че големите режисьори като Бунюел и Тешине отделят специално внимание на лесните сцени, на детайлите, а сложните снимат по-бързо. Не обясняват психологията на героя, обсъждат само най-прецизни детайли. Тешине работи като художник – избира светлината, цветовете, детайлите. За работата си в театъра Буке споделя, че играта на сцена е свобода в сравнение с киното. В киното правиш това, което се иска от тебе и нямаш поглед върху цялото. Тя подхожда към образа в киното визуално, чрез костюма, чрез външния вид. Докато изходната точка в театъра за нея е текстът.
„Лекомислените“. Събитията от културните дни на ЕЦБ са обединени не само от идеята да представят първокласни, оригинални творци, но предлагат и тематични препратки и взаимовръзки. Така отивам на литературно четене и разговор с Филип Джиан само защото той е авторът на романа „Лекомислените“, който е първоосновата на филма на Тешине „Непростимо“. Филип Джиан не се уморява да повтаря, че той няма послание, а се интересува само от езика, от стила. Един автор трябва да намери верния тон, както се търси станция на радиоприемник. Милиметър втрани, и радиото дава само бучене. А точното място дава ясен тон и историята се разказва от само себе си. Той се стреми да съчетава високата литература със забавната, както в най-добрата традиция на модерната американска литература, докато в сериозната френска литература вицът се смятал за вулгарен. Така поне смята Джиан…
Случайно ли моята лична кулминация съвпада със заключителния акорд на културните дни “Le Grand C – Compagnie XY”, един пърформанс, синтез от танц, акробатика и музика, представен в наскоро реставрираната бална зала на Палменгартен? Програмата започва с основни акробатични елементи, поднесени фрагментарно, като постепенно преминават в композиции, пирамиди и фигури, от които секва дъхът. Накрая във въздуха прелитат от човек на човек акробатки, които с червените си рокли напомнят на прелитащите в съседния тропически павилион колибри. После всички запяват в хор със солист старинна народна песен. Целият спектакъл е по традиционна музика на композитора Марк Перон. Тя подчертава народната традиция в акробатическото изкуство, напомня акробатична трупа, която играе по панаири и народни тържества, с много хумор и без китайски перфекционизъм. „Колкото по-висока и по-многочислена е пирамидата, толкова по-решаващо е минималното отклонение от равновесието. Затова всички трябва да се стремят да останат центрирани”, казва акробатката Аури Лиотар. Колективният принцип в това изкуство трупата превръща и в творчески. Уникална естетика на XY е плод на своеобразен творчески процес: композициите се изграждат в демократичен процес, като се разработват идеите на всеки член от трупата. Изумителният резултат е спектакъл в строго издържана естетика с елементи на модерен танц, с перфектна драматургия и ритъм, в които народната традиция “кастел” е само цитат на една автентичност. След като сме полетели с акробатите из въздушното пространство в един приказен и фантастичен свят, следва меко приземяване.
Накрая като заключителен акорд на тази интелигентна, крайно премислена мултидисциплинарна програма прозвучава едноминутна акустична композиция с гласовете на всички участници в културните дни. Автори са учениците от Европейското училище Франкфурт. Следва символичното предаване на шефството над Европейските културни дни под формата на кристална статуя на Европейската централна банка на Латвия и после всички се отправят на прием в съседния тропически павилион с палмите и прелитащите колибри. Всички говорят само за спектакъла. Аз говоря само с артистите…. Оказва се, че “Lе Grand С“ настоява за Collektive, Courage, Confidеnce. Вечни морални стойности, изведени в естетически и творчески принцип на XY. Към това “голямо С “ би трябвало да се присъедини и Европейският съюз.
24 октомври, 2012
СОФИЯ ТОЦЕВА
