Няма по-голямо щастие от раждането на дете, на нов човек, на мъничко човече. Вълшебство на природата, което чрез силната обич на майката по неповторим начин я свързва с нейната рожба завинаги. Четирите актриси в „Майките”, новия стойностен и социално ангажиран вербатим (лат. „дословно”) спектакъл на режисьорката Неда Соколовска (Студио за документален театър Vox Populi), самите те млади майки, излизат на сцената на „Червената къща” с личната си обич към своите деца, със собствените си имена (Невена Калудова, Мила Банчева, Лина Златева, Надежда Панайотова), споделят и собствените си истории – изживявания около бременността, вълнения, разказ за прекрасните им първородни рожби, спомени за техните майки, дори и съвсем лични проблеми/копнежност/тъга. Като внезапно свършилата по време на репетициите втора бременност на младата Мила Банчева, която събира сили и разказва за тази си болка на зрителите, или живото споделяне на силна нежност и привързаност в телефонен разговор между една майка и дъщеря й… Тя е направила красиви обички на седемгодишното си дете, праща й мартеничка, нарича я „слънце” и й казва „Гушкам те много”, а гласът й е топъл и нежен… глас, който целият е душа, майчина душа, целият е обич! Това е живият глас на актрисата Надежда Панайотова, която по време на всяко представление на „Майките” се обажда на дъщеря си Стела в реално време и изразява любовта си, споделя с публиката моменти от своя живот, мигове „любов” и мигове „тъга” заради всеки един миг, в който те двете не са заедно. А зрителите, с искрена човешка съпричастност, слушат и преживяват всяка жива история.
Споделеното човешко „аз”, чувствителността на актрисите, преживяването на „себе си” тук и сега превръщат театъра в не-театър, в живо живеене, което те успяват да постигнат като усещане и в представянето на автентичните истории на други, интервюирани от тях самите жени/майки. Вслушването в истинските гласове със слушалки засилва достоверността на изговаряното на сцената слово, но то е оживено и от живата емоционалност, силно майчинско чувство и човещина на актрисите. Мила Банчева възстановява пред зрителите реална своя среща/разговор в софийска болница с Боряна, родилка с проблемна бременност, спрямо която е извършена „чудовищна несправедливост” – оставена е да роди абсолютно сама, в мъчение, без медицинска помощ. Единствено загрижеността и съпричастността на Мила й дава сили да продължи да се бори за живота на детето си въпреки неясното му бъдеще. Невена Калудова (Боряна) – много истинска, многопластова, умение за извеждане на вътрешния живот, болката в душата на прототипа, достигане и до пронизващ вик, болезнено автентични гласови модулации) и Мила Банчева – емоционална виталност/искреност, психологическа органичност, заедно с режисьорката Неда Соколовска (също майка), се ангажират човешки и социално с представянето на тази жива история. Тя свидетелства за безхаберие, незачитане на усещанията и правата на раждащата жена, липса на човешка солидарност от страна на болничния екип в случая, повдига и въпроса за порочните практики в болниците. На дебат се подлагат и две противоречащи си възможности – раждане в болница или раждане вкъщи. Прозвучава и историята на осиновено дете, също вече майка (Невена Калудова – дълбока емоционалност, смислова плътност), която чувства и говори с обич само за майката, която я е отгледала – в нея тя открива истинската любов. Спектакълът ни среща и със загрижени за съдбата на пациентите си лекари/акушерки, като прототипа на Лина Златева (актьорска пластичност, живост, емоционална ангажираност), която с радост ни развежда из родилното отделение, залата за цезарово сечение и др. чрез показване на автентичен снимков материал; представя ни обаче и реален случай на бебе в кома, за което всички в болницата истински страдат. Голяма е мъката и на майката на бебето (Надежда Панайотова – психологическа дълбочина, умение за свързване с прототипа на енергийно ниво и емоционалното му уплътняване с лична човешка чувствителност, загриженост), която се надява голямата й любов да му помогне. Вълнуващ е силно експресивният й танц с малко плюшено мече вместо бебе – резки движения/лутане, копнежно прегръщане на мечето, разкриващи вътрешна тревожност, мъка, ранена от страдание душа, изразени и на лицето на актрисата.
Негов контраст е пораждащият усмивки и ръкопляскания щур танц на бременни жени, супер майки, модерни, забавляващи се, съчетаващ разнородни съвременни танцувални движения (хореография Николина Тодорова – жива, смислово важна движенческа партитура, подпомагаща целостта на разказа, зареждаща го и с хумор, артистизъм, свеж ритъм). С хумор се отличават и някои монолози в спектакъла – този на бъдеща майка, която разказва за доктор, изискващ бременните жени да са гримирани, когато ги преглежда, или на лекарка в болница, разказваща за неконтролируемото поведение на циганките в родилното отделение (Мила Банчева – живо присъствие, игрова лекота, фина ирония, благост). Запомнящи се с характерността си гласови модулации и умението на Лина Златева да извежда словесно-емоционални нюанси в един жив образ, също и непринудеността й са налице и при представяне на прототипа на грижовна циганка, която след излизане от затвора иска само да си гледа децата.
За неповторимостта на майчинството разказва и самата майка на Лина (мама Стойка – присъстваща чрез истинска снимка и автентичен аудиозапис в спектакъла), също и чрез представяне на разкази за собственото й раждане/детство, взаимоотношенията с майка й, собствените й няколко раждания – различни етапи от живота на една жена/майка – от Мила Банчева, Лина Златева и Надежда Панайотова. Актриси, жени, майки, дарили живот, увековечен и чрез видео ехографско изображение, прожектирано на корема на Невена Калудова в реално време и оживено чрез въздействащо бийтбокс изпълнение (Любомир Желев) в „Майките”. Самото то става дихание, пулс, сърце, и заедно с тях – жив свидетел на „великата поява на човешки живот”.
МИЛЕНА МИХАЙЛОВА
