Галина Георгиева
За пореден път се убеждавам в изключителната необходимост и полезност на този фестивал. Причините за това са множество, но ще посоча само една – разбиват се митове. Този фестивал разбива мита за това, че европейското кино е скучно, тромаво и е в криза, а американското е помпозно, бляскаво и щампирано. И ако спрямо американското кино все пак вече има съзнание за неговата разнородност, за това, че се дели на такова, правено от големите студиа и на такова, което се прави от малките студиа, сиреч независимо, то митът за европейското кино е все още твърде устойчив. Устойчив всъщност най-вече поради липса на непосредствен опит от първа ръка. Липса, от която страдаме всички ние, кинолюбителите, които във времето извън фестивала всъщност почти нямаме достъп до онова, което се прави като кино в Европа. Та дори и достъп до съвсем близките ни съседки Румъния и Турция например. И когато не си достатъчно осведомен или нямаш достатъчен естетически опит с нещо, си доста склонен да кажеш, че то не съществува, че съществува като слабо или дори като лошо. Да не говорим за празнотите и дефектите, които тази липса образува в естетическия вкус и нагласата на отделната личност. А в цялата общност? Колкото до ползите отвъд естетическия вкус – те са в добрия пример, който прожектирането на филми от Хърватия, Гърция и други страни в криза дават на родната кинематография, а именно как с малко пари, но с изключително добра разработка на темата – независимо дали темата е драматична или комична, психологическа или битова, може да се направи добър филм.
А може би просто в последната една година европейското кино се възражда? Не знам. Знам, че тя наистина се оказа много силна за него – дори само да отчетем факта, че при последните награди „Оскар” имаше 4 европейски филма (от 5 възможни) в категорията за чуждоезичен филм. За щастие на СФФ видях, доколкото ми стигнаха силите, някои от най-добрите филми за годината. Всъщност не видях лош европейски филм от тази година – не видях филм скучен, бъбрив, монотонен, протяжен или в каквото там обвиняват европейските филми най-често. А това, признавам, силно ме изненада. Както и друго – почти пълните киносалони и дългите опашки пред касите за билети. А най-хубавото е, че в този подем на европейското кино е доста трудно да се набележи някаква обща тенденция. Мъчно се побират филмите под общ знаменател. Има множество посоки, теми и визуални концепции.
Победителят – Oh Boy! Филмът, който спечели голямата награда в конкурсната програма на фестивала! Отидох от любопитство, защото е дебют – „Големите майстори ги знаем, нека видим начинаещите”, си казах на път за Дома на киното. Като разбрах, че Oh Boy е спечелил първа награда, въобще не се изненадах. Прекарването на зрителя през почти цялата гама от човешки емоции от смях през парадокс до драматизъм е сложна задача. В нея са се препъвали не един и двама опитни режисьори. Рядко се удържа в рамките на един цял филм – по цялостната спирала на сюжета му. А в случая с филма на
35-годишния немски дебютант Ян Оле Герстер това е постигнато дори на микроравнище – в почти всяка една от сцените, съставящи филма. Почти всяка сцена започва комично и след пет минути, в края й, вече неусетно си потопен в дълбочината и драматизма на смисъла й. Тази траектория на зрителската емоцията неизбежно е следствие от траекторията на умело развития сценарий и детайлно разработени диалози. Филмът е за безпътието на един млад човек, който, насред големия и предоставящ безчет възможности Берлин, не знае какво да прави с живота си. Всъщност темата за „бунтаря без кауза” далеч не е нова в световното кино – от времето на Джеймс Дийн тя се появява отново и отново през годините, но като че ли в този филм насред задоволена Европа прозвучава доста актуално. Красимир Крумов е името, което стои зад този проект и зад самия режисьор – нещо, с което би трябвало да се гордее цялата родна киногилдия. Крумов е учител на немския дебютант в киноучилището му в Берлин, човекът, който го е насърчил да направи този филм и да се занимава с кино въобще, както сам сподели режисьорът пред публиката в софийския Дом на киното.
Пети сезон (The Fifth Season) е филм за онзи сезон, който никога не идва. Или по-точно за допускането на това какво може да се случи, ако пролетта пропусне да дойде. И какво? Хората полудяват, земята не ражда, кравите не дават мляко, пчелите изчезват, петлите не кукуригат. Апокалипсисът в едно село, нейде из провинциите на Белгия. А може би и навсякъде другаде? Филмът е достатъчно условен, за да е възможно това „навсякъде другаде”. Но и достатъчно конкретен, за да допуснем, че това може да се случи скоро. И изходът какъв е? Обезнадеждените селяни принасят в жертва жив човек – не чучело, защото дори и сламата вече не гори, не животно, защото животните са избягали, а местния странник. Човекът, дошъл от другаде, тръгнал с поредната пролет към поредното неясно в края си пътешествие. Но този път сезоните се сливат, а пролетта е отвъд възможността за очакване. Принесената жертва ще умиротвори местните с мъртвата природа и тя ще им върне пчелите. Почти злокобната апокалиптична тематика е предадена през една впечатляваща със своето спокойствие и красота визуална концепция. Решен в духа на фламандската живопис и по-специално на наследството на бащата и сина с фамилия Брьогел, филмът не просто цитира техни картини, но и устойчиво пресъздава цветове, композиции, внушение, дори сюжетни етюди от фламандските майстори. Изключително визуално постижение!
Датският режисьор Томас Винтерберг, един от основателите и идеолозите (заедно с Ларс фон Триер) на култовото филмово движение Догма 95, ловко ни захваща в примката си с най-новия си филм Ловът (The Hunt), като ни запраща отново в малко провинциално градче на Северна Европа. Всъщност примката в сюжета е заложена в думите на едно малко момиченце, влюбило се по свой си детски начин във всеотдайния си учител от детската градина. „The Kids Are All Right” гласеше заглавието на един американски филм от 2010 г. с Джулиан Мур и Анет Бенинг. „В Дания имаме поговорка, че децата и пияните винаги говорят истината”, казва режисьорът Винтерберг преди премиерата на филма си в Кан. И защитава тезата, че това не винаги е така. Нещо повече, показва как в малките общности, там, където всеки познава всеки, лъжата се разпространява моментално, а безрефлексните, но педантични селяни могат за часове да съсипят живота на невинния. Всъщност случката във филма – брилянтно разгърната на сценарно ниво, е само повод за поставянето на сложни проблеми, етически, правни и емоционални. Тезата „невинен до доказване на противното”, разиграна като „на кино”, всъщност зашлевява шамар със своята буквална филмова трактовка. Какво се случва в главата на едно малко момиченце, усетило първите пориви и симпатии към мъж, но отхвърлено от него по възможно най-педагогическия и човешки начин. Дали е възможно то да си отмъщава както големите отхвърлени какички – с лъжи и оплитане на мрежи?
Дали да говоря за Любов (L’Amour) на австриеца Михаел Ханеке?! Изписа се доста за този филм и мнозина вече го гледаха. Този филм е малко като естетическия вкус, за който стана дума в началото – култивира се бавно. Няма как да оформиш такъв вкус за месеци или години, както и няма как филмът да те увлече на 10-ата си минута. Всъщност въобще не те увлича. Изнервя те. Дори и с това, че малкият свят на двамата главни персонажи, свит в един апартамент – бил той и с огромни тавани и безброй врати – е толкова „техен”, толкова затворен, че те изхвърля при всеки опит да проникнеш в него. Не ти позволява да се доближиш до него по начина, по който двамата старци отблъскват всичките си близки и доброволно се обричат на (без)крайната си (не)достатъчност. Но също като автентичния опит, бил той естетически или битов, те всмуква в преживяване. Когато кадрите са кратки, те са знак, когато са по-дълги (и отдавна си разчел информацията в тях), това е бит, когато кадрите са толкова дълги, че отдавна ти е писнало и от тях, и от собственото ти гледане – това е мит. Перифразирам една от емблематичните мисли на Антониони по повод ефекта от различните кадрови дължини. Ханеке в този филм (както и в почти всички останали) постига безпрецедентен мит. И подобно на античните митове, които се повтарят многократно в различни епохи и ширини, режисьорът със застиналата си до досада камера повтаря и повтаря състояния от едно правдоподобно преживяване, от един автентичен опит.
Накрая бих искала да отбележа два български филма – „Цветанка” на Юлиян Табаков и „Парафиненият принц” на Павел Г. Веснаков. Първият е документален, вторият – игрален, но в късометражната форма. „Цветанка” бе отличен с Почитен диплом (Special Mention) от журито, а Веснаков получи наградата в конкурса за късометражен филм (който от тази година не е „Джеймисън”, различни са спонсорите и наградите). Документалната лента е изключително любопитна с решението на режисьора да направи портрет на баба си през картини и визуализации, на пръв поглед съвсем различни от това, за което старта жена говори. Отсъства пряката илюстрация, привидното единство между разказ и образ. Напротив, образите са специално направени, някои са нарисувани, други са като възстановки. Филмът е смело разчупване на стандартите на правене на документално кино, каквито примери в родната документалистика напоследък има нерядко. „Парафиненият принц” е безспорният късометражен лидер на изминалата година. Филмът спечели „Златна роза” във Варна, първа награда на фестивала „В двореца” в Балчик, а Веснаков е единственият режисьор, печелил два пъти наградата за късометражно кино в рамките на СФФ, предишния път с „Влакове”.
