На 18 март отново се проведе инициативата „Открит театрален клас”[1] и този път вие бяхте гостът. Казвате, че спектакълът се случва не на сцената, а сред публиката. Случвало ли се е да не успеете да познаете представлението си от разказ на зрител? И изненадвате ли се на откритията на публиката?
Винаги се изненадвам, когато публиката преживява откритие, гледайки мое представление. Трябва да призная, че това се случва много по-рядко, отколкото на мен би ми се искало. Преди години в Белгия направиха един много интересен проект. Идеята беше да се съберат 10-те най-интересни представления, случили се във френскоезичния белгийски театър и да се опишат в книга. За целта организаторите се постараха да издирят зрители, които са гледали въпросните представления и ги бяха помолили да опишат своите усещания. Имаше наистина много интересни свидетелства, описващи вътрешни пейзажи и интимни преживявания, които са се случили или са предизвикани от публичния акт, какъвто е театралното представление. В този смисъл понякога е много обогатяващо, когато получиш реакция и тя разказва за някакви твои усещания по много неочакван за теб самия начин. Това значи, че е протекъл някакъв ток и се е случила някаква среща на ниво, до което обикновено нямаш достъп в нормалното си ежедневие.
Интимният, неизреченият свят на човека е в центъра на последните два спектакъла, които поставихте в Театър 199 – „Малка пиеса за детска стая” и „Приятнострашно”. Това ли е пространството, което искате да „манипулирате” и върху което да влияете от сцената?
Това по-скоро е пространството, което бих искал да направя малко по-видимо и в този смисъл малко по-легално в един свят или една действителност, с която не винаги съм съгласен. Става дума за една реалност, която е манипулирана до голяма степен от медии, от управляващи и от финансови и икономически интереси. Тази реалност е придобила характеристиките на абсурдистки текст. Имам предвид това, което се случва в държавата ни в последните двадесет години. Понеже хората са длъжни да живеят в тази реалност, те започват да я приемат като единствената нормална или единствената легална. Аз настоявам на това, че тя е абсурдна. Моят начин да й противодействам не е да вляза в открит конфликт с нея, защото нито имам средствата, нито имам възможността да го направя, опитвам се да разчистя място – пространство именно за тази интимна реалност, която е отказана на хората или пък е потопена в такава мъгла, че често забравяме за нейното съществуване. Тя всъщност е много по-реална от всичко друго, което ни продават като реалност. Така че за пространствата, за които говорите – аз не искам да им влияя, нито да ги манипулирам, бих искал да им дам възможност да бъдат, да бъдат видими и да бъдат споделени. Това най-добре се случва чрез театъра.
До каква степен интуицията ви подсказва и е важна за това да се извади невидимото пространство на сцената и да бъде споделено със зрителите?
Интуицията играе ключова роля според мен. Тук основният въпрос е как импулси, които са чисто интуитивни, биха могли да бъдат артикулирани с разбираеми думи, да станат разбираеми и за другите, т.е. тази интуиция да стане споделена. Интуицията е нещо, което винаги е там, но е много трудно човек да се научи да й се доверява. В началото, когато си млад режисьор, се опитваш да следваш правила, за да изглеждаш достатъчно сериозен и за да ти вярват хората. С течение на годините аз се научих да се опитвам да ползвам тези правила само тогава, когато те обслужват интуицията ми и понякога се получават добри резултати, но не винаги.
Разкажете малко повече за вашите първи спектакли в България и във Франция, по какво те си приличат или не? Как ситуациите в двете страни са повлияли на вашите творчески решения и избори?
Двете ситуации са много различни, както и аз самият бях много различен в двете ситуации. Когато започнах да работя в България, бях на двадесет и две–три години. Направих първото си представление в театъра в Сливен – “Илюзията” от Пиер Корней (1991/1992) и след това „Госпожица Юлия” от Август Стриндберг (1992/1993). Тогава имах шанса да попадна на една чудесна трупа от млади актьори, с които заедно започнахме да откриваме, чисто интуитивно, пътища през които да стигнем до собствената си интимност и да я направим видима за другите и по този начин да я споделим. Също така бях много по-свободен и безотговорен в боравенето си с текста. Тогава имаше и такава мода да се смесват най-различни текстове, това беше и част от историческия момент. Излизахме от едни много ограничаващи идеологически и културно рамки и започвахме да се учим да мислим и да чувстваме много по-гъвкаво. В този смисъл и театралните ни опити бяха такива. В тогавашния контекст това звучеше много неочаквано, т.е. определена вътрешна свобода и разкрепостеност, която вдъхновяваше част от зрителите, друга част пък нервираше. Но така или иначе, това си бяха първи глътки свобода. Всичко, което се случваше, беше много красиво като преживяване, въпреки че се случваше може би в исторически едно от най-грозните времена – деветдесетте години на миналия век. Специфичното беше, че първоначалното натрупване и пренасочване на капитала се случваше брутално пред очите на цялото ни общество и никой не можеше да реагира на това. Точно тогава ние в театъра маркирахме едно пространство на нежност и на вътрешна свобода, която може би можеше да се превърне и в трамплин за манифестиране и на външна свобода в едно общество, което всъщност никога не е било свободно.
Аз много бързо започнах да работя в тежки, закостенели институции като Народния театър „Иван Вазов” и театър „Българска армия” и не винаги ми е било лесно. Често съм се чувствал неразбран или пък не съм разбирал кадъра или рамките, в които работя. От една страна, имаше вътрешна свобода, а от друга, голям процент неразбиране между енергията, която се опитвах да вкарам и институциите, които имаха проблем именно с такава енергия, защото тя приличаше много повече на безотговорност, отколкото на професионализъм. Но аз съм убеден, че човек се учи правейки, грешейки и опитвайки отново, особено когато става дума за занимание, в което участват и други хора – едно колективно упражнение, каквото е театърът.
Когато започнах да работя на френски език, аз вече имах един сравнително богат опит на театрален практик, работейки в най-различни контексти на институционалния театър в България. Във Франция попаднах в среда, в която правилата са много по-ясни и много по-добре формулирани, с една много по-тежка традиция, която не е трябвало да бъде брутално променяна поради политически причини. В този смисъл съм се чувствал понякога като пред тежка и добре смазана машина, която функционира и която ти поставя толкова ясни рамки, че на теб ти се иска да ги размърдаш и да ги прескочиш. Там трябваше да се науча да работя с вече съществуващи структури, а не да се уча как да преформулирам рушащи се структури, както беше в България. Във Франция се срещнах с един невероятен пиетет към текста и към всичко онова, което той носи като дадености. Срещнах се и с необходимостта да се работи с всичко това, а не да си избираш нещата, които ти харесват, другите да ги съкращаваш и да се правиш, че не съществуват. Пак там имах шанса да работя с може би най-консервативната трупа на света, каквато е трупата на Молиер (те все още я наричат така – трупата на Комеди Франсез), както и в другия голям национален театър „Ла Колин” (La Colline), който е фокусиран върху модерна и съвременна драматургия – започвайки от Ибсен до наши дни. Във Франция има места, където правилата са различни, но всичко е добре когато спазваш тези правила – не можеш в Комеди Франсез да се държиш така, все едно поставяш текст в „Ла Колин” и обратно – границите са ясни и понякога се ражда в мен патос и желание да започна да ги нарушавам.
Бихте ли се опитали да правите театър, който не е базиран върху текст?
Да, много бих искал, не знам кога ще се случи и при какви обстоятелства. Мисля, че в един момент бих се обърнал и към това. Когато човек е формиран в работа с текста, му е много трудно да приеме всичко друго, което не е свързано с текст и да го приеме за нормално. Аз имам собствените си ограничения, които отглеждам и които се опитвам да оспорвам и успявам малко по малко.
Можете ли да дадете име на вида театър, който най-често правите?
Не. Мисля, че даването на имена е работа на критиците може би. Мисля, че когато нещо бъде наречено, то бива картотекирано и в някаква степен и умъртвявано. Аз предпочитам да се занимавам с по-живи неща.
Какво мислите за технологиите в театъра?
В доста от представленията си във Франция и в Белгия използвам и медии, те се случват там, а не тук, защото там е технически по-лесно да се организира това, а и да функционира. Докато в България голяма част от театрите нямат такива технически възможности или просто няма хора, които да могат да се заемат с това. Ако пък решиш да правиш нещо подобно, трябва тепърва да се обучават хора и да се наема апаратура, всъщност така се изразходва много повече технологично време. Винаги, когато идвам да работя тук, разполагам с много сгъстено време, поради тази причина се опитвам да направя нещо много по-просто. Въпреки това двете неща не ги разделям. Медията е точно такова средство, каквото е осветлението, декорът, съответният цвят или материал който се ползва, за да се направи декорът или костюмът. За мен те нямат по-голяма функция от това и мисля, че трябва да се ползват като средство, което не е по-различно и по-особено от художественото осветление. Ако имаш момент, в който чрез видео можеш да артикулираш определена ситуация в представлението или да вкараш още един пласт на реалността, който коментира или отразява тази, която вече си създал – съм абсолютно за. Но аз никога не съм гледал на медиите като на нещо изключително или пък отделно от всичко останало. Видеото е само средство и никога не би могло да бъде нещо повече от това.
Ще разкажете ли за филма, който подготвяте? Какъв тип кино да очакваме?
Заедно с Яна Борисова пишем сценария. Той е инспириран от пиесата й „Приятнострашно”. Трудно ми е да го опиша, защото самият аз не мога много ясно да го формулирам. Иска ми се с Яна да направим български филм, макар че все още не сме избрали езика, на който ще го заснемем. Много е вероятно да го направим на български именно защото от тази част на света се очакват филми, които да говорят за война или следвоенно положение; свързани с посткомунистическа реалност, в която комунизмът продължава да съществува, и едни човешки взаимоотношения, които са, меко казано, груби или брутални. Това по някакъв начин поставя етикет върху целия регион. В тази посока има много добри филми, които са се случили и за съжаление много по-голямо количество лоши, които продължават да поддържат този имидж. Аз продължавам да настоявам, че има поколение, има енергия, която е много различна от всичко това, случващо се в региона (Балканския полуостров) и което той предполага в очите на другите общества. Бих искал да направя филм, в който мястото на действието е един сравнително грозен и тъжен индустриален град, какъвто е София, и да покажа, че и там може да се случи една много красива и поетична история, каквато е нашата.
Интервюто подготви АЛБЕНА ТАГАРЕВА
[1] Инициативата „Открит театрален клас” се организира от Младежки театър “Николай Бинев” и Фондация “Арт Офис” с финансовата подкрепа на Фондация “Америка за България”.
