Митко Новков
ДЕКАМЕРОН по Джовани Бокачо, адаптация – Ангел Еленков, режисьор – Диана Добрева (гост), сценография и костюми – Нина Пашова, музика – Петя Диманова (гост), хореография – Татяна Соколова (гост), стихове – Данушка Матова (гост), участват – Анастасия Ингилизова, Ангел Генов, Антоанета Добрева – Нети, Борислава Костадинова (гост), Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Иван Радоев, Милен Миланов, Мирослав Косев, Радина Кърджилова, Мимоза Базова, Стефка Янорова, Тигран Торосян. Театър “Българска армия”
Декамерон е спектакъл, който започва много преди същинския спектакъл, дори още преди зрителите да бъдат подканени да обезгласят мобилните си телефони. Започва с една впечатляваща завеса, която скрива театралната сцена, ала разкрива други сцени – сцените на това какво е да си човек в епохата на Бокачо. Или по-скоро на Петер Брьогел Стария – завесата много прилича на неговата творба Битката на Сирница с Поста (Карнавал, 1559), разликата е само в контрастността и в избора на цветовете: завесата в Театъра на армията е наситено червена, картината на Майстора от Бреда (?) е в кафеникавите тонове на палитрата. Но и при двете в центъра стои човекът или по-точно човечеството – Битката на Сирница с Поста изобилства със сцени от народния бит, завесата на спектакъла Декамерон изобилства със сцени от ренесансовия бит. Няма как да бъде иначе – животът е многообразен, историите са много, всичко трябва да се обхване, всичко трябва да се разкаже. Напълно резонен паралелизъм – както Декамерон е за XIV век енциклопедия и огледало на италианския бит и нрави, така и картините на Брьогел са за нидерландския бит и нрави през XVI век енциклопедия и огледало. Да, не знаем дали северният художник на истории е чел Бокачо, но той рисува по начин, по който е писал южният разказвач на истории – с упоителни детайли, смесвайки страшното и смешното в един „гротесков реализъм“, както би казал Бахтин.
Гротесков реализъм наблюдаваме още в началото на спектакъла. Черни фигури с птичи маски танцуват макабрено-разюздан танц, разбишквайки где когото сварят свирепо и безжалостно. Разбира се, тези маски не са случайни – с тях са ходили гробарите по време на чумните епидемии, овършавали Европа по ония години. Чумата по времето на Бокачо е една от най-страшните, близо 1/3 от населението на Стария континент губи живота си след похода на Черната дама. Именно да се спасят от разбеснялата се смърт десет млади патриции от Флоренция, „една почтена дружина от седем дами и трима млади мъже“, се скриват в покрайнините на града, докато опасността премине. И за да не скучаят, решават да си разправят истории – 10 дена х 10 истории = Декамерон…
Разбира се, едно театрално представление няма как да разкаже всички истории, а май и няма нужда – сюжетното богатство на произведението е толкова изобилно, че дори само да се чопва оттук-оттам, човек пак ще добие усет за времето, в което е писано. Макар че спектакълът на Диана Добрева няма за цел да представя епоха, неговата цел е съвсем друга – да покаже, че театър може да се прави и без да се изпада в семпъл и пошъл хумор, какъвто ни залива на талази от телевизионните екрани. Театърът като алтернатива на просташкото забавление, като Карнавал – онтологичен и същностен.
Ето подбора на Диана Добрева: Ден Трети, Новела Първа – Мазето от Лампорекио се престорва на глухоням, става градинар в една женска обител и всички монахини се надпреварват да спят с него; Ден Девети, Новела Десета – По молба на кума си Пиетро дон Джани прави магия, за да превърне жена му в кобила; но когато се кани да й сложи опашка, кумът Пиетро се обажда, че опашка не е нужна и разваля работата; Ден Седми, Новела Втора – Съпругът на Перонела се прибира и тя скрива любовника си в една бъчва; съпругът е продал бъчвата, но Перонела заявява, че тя я продала на друг, който е влезнал вътре, за да провери здравината й; любовникът излиза от бъчвата, нарежда на мъжа да я остърже и я откарва у дома си; Ден Трети, Новела Десета – Алибек става пустинница, а монахът Рустико я научава как да вкарва дявола в пъкъла; като се прибира у дома си, тя се омъжва за Неербал; Ден Четвърти, Новела Пета – Братята на Изабета убиват нейния любим, а той й се явява насън, за да й покаже къде е погребан; тя изравя скритом главата му, слага я в гърне с босилек и я оплаква с часове всеки ден; нейните братя обаче й я отнемат и тя умира от мъка. Както знаем, всеки от дните си има своя тема: за Третия тя е посветена на „тия, които благодарение на своето умение или са успявали да получат каквото са искали да имат, или са успявали да си възвърнат изгубеното“, за Седмия – „как жените, било от любов, било за да запазят себе си, лъжат своите съпрузи, а те или се досещат за това, или не“, за Деветия – „всеки разказва каквото е нему угодно и каквото му е най-приятно“, а Четвъртият, с историята от който ден завършва спектакълът, е посветен на „ония, чиято любов е имала нещастен край“. Постановката на Диана Добрева също има свои теми и те са въплътени изключително органично и автентично в канавата на спектакъла. Нещо повече, те го съграждат, правят го стабилна конструкция – темите на театъра като ритуал, като история, като мистерия. Всъщност Декамерон се докосва до изконната същност на театъра, до корените му, до най-дълбинните му и изконни основания…
Знаем, че театърът се ражда от Дионисиевите празници, сиреч той е празнично изкуство. Но празникът не може да мине без ритуал, без изпълняването на определен набор от действия, които ще укажат именно празника като празник. И точно такова ритуализиране на поведението наблюдаваме на сцената на Военния театър, гледайки Декамерон. Впрочем самата думичка ритуал се промъква в репликите на героите – това е, когато дон Джовани (Милен Миланов) извършва тайнството на превращението на съпругата на кума си в кобила (като сцената тук е мъничко променена, дон Джовани е представен като монах, закъсал насред бурята). Но ритуалът е налице още с първата история, когато Игуменката (Мимоза Базова) заедно с монахините обикаля (сакралното) сценично пространство с клепало и богоугоден израз на лицето. Свещенослужителките се молят, свещенослужителките се покланят, свещенослужителките се отдават Богу. По-интересно обаче става, когато се отдават на Мазето – всяка открива свой собствен ритуал, свое собствено ритуализирано (свещено)действие, с което да обозначи сладостния акт на сливането на плътта. Целият спектакъл е решен през този о(бо)собен ритуал, през онова, което според сър Питър Брук единствено би могло да спаси истинското театрално изкуство – връщането към holy theatre, свещения театър; театърът като тайнство и ритуал, пречистващ култ…
Пречистващ… Дали пък не катарзис? Да, със сигурност и катарзис, особено след разказа за Изабета (Борислава Костадинова) и нейния любим Лоренцо. Там ритуалността е изведена до съвършена стилизация – бавните движения на влюбените в еротичния им танц, още по-бавните и бих ги нарекъл, почти прозрачни движения на Изабета, противопоставени на отривистите, резки и агресивни жестове на нейните братя. Разтърсващо експонирана история и това е другото градиво на спектакъла – именно историите. Неслучайно той завършва с нея като последна дума: на това представление му е важно да разказва, важно му е да строи разказ и също толкова му е важно този разказ да увлича, да оставя зрителя без дъх. Да го всмуква в себе си, за да му покаже красотата на слушането и виждането на истории. Нещо изключително съществено и значимо в днешното българско време, в което като че ли никой не желае да слуша и да вижда, а вместо това крещи и вика самооблащено и истерично, самозабравил се в категоричния диспозитив на собствената си правота. Изхвърляйки от паметта си нещо, което във всички други времена са разбирали и възхвалявали – че историите са живот, че само който разказва и му разказват, е жив. Цветан Тодоров открива тази истина в 1001 нощ, Диана Добрева я открива в Декамерон: „За тържеството на живота. За любовта като страст и грях, но и… За любовта като божествен дар и единствен път към безсмъртие. За силата на човешкия дух, който може да бъде по-страшен от чумата и по-свободен от живота. За човека, който се смее в сянката на смъртта“. Да, смее се, защото разказва… Свещената история на любовта, смешната история на смъртта, страшната история на живота. Историяистории, историяистории – Декамерон разказва колко всяка една човешка история е велика и неповторима. През сцената и на сцената; и през артистите.
Трябва да се каже за играта на артистите, няма как да не се каже за играта на артистите. Всички актьори в спектакъла са обзети от тази стихия на историите и тази строгост на ритуала, изпълняват ги всеотдайно и самозабвенно. Мистериално; наистина на моменти чувстваш, че все едно гледаш древна мистерия, онези свещени представления, с които през Средните векове са показвали изстъплеността на Страстите Христови. То пък и какво ли друго е мистерията, ако не история, разказана ритуално? Всъщност, ако погледнем от този ъгъл, то и книгата на Бокачо е един вид мистерия – както самите мистерии са продължавали по няколко дни, така и неговите истории продължават цели десет дена. Като не бива да забравяме, че в паузите между тези изигравани свещени действия са се разигравали сцени оргиастични, карнавални, бурлескни; и там свободата на играта достига такива измерения, че Църквата дори забранява през 1548 година да се изпълняват мистерии в Ил дьо Франс. Мистерия насред чумата – това е Бокачовият Декамерон; мистерия насред кризата – това е Диана-Добревият Декамерон. Мистерия за това, че изкуството е над всичко, че нищо не може да му се опре и нищо не може да го спре. И ако красотата ще спаси света, то изкуството е причината за това спасение… Театърът като оправдание за света…
Ето го извода, ето я поуката – Декамерон следователно е и педагогически спектакъл. Той (пре)дава знанието, че има и други смисли на този свят извън парното, тока и лъскавите предмети, препоръчвани ни от рекламите. От този ъгъл видяна, постановката е нещо като жива картина – онова, с което са представяли някога свещени събития, а днес – исторически събития. Разбира се, спектакълът на сцената на Военния театър е твърде високо над доста евтините и понякога дори смешни съвременни живи картини, но пък е много близо до онези от по-старите времена. А те са имали за цел не просто да представят сакралния разказ, но и да го втълпят в главите на своите зрители, да сторят така, че те да го запомнят завинаги. Получава се нещо като библейските и евангелски истории, рисувани от предренесансовите художници, да речем разказаната от Джото в 36 сцени евангелска история на Иисус в параклиса Скровени в Падуа. Впрочем Джото също е сред героите на Декамерон (Ден Шести, Новела Пета), Бокачо дори го нарича „най-добрия живописец на света“. И както неграмотните миряни са научавали Библията през икони и стенописи, така и днес все по-устремно и неусъмнено вървящите към неграмотност българи биха могли да научат благодарение на спектакъла Декамерон, че културата не просто може да ги приобщи към истинското съществуване, тя дори може да им даде смисъл в съществуването. За да разберат, че „човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко (слово), което излиза из устата на Господа“ (Втор. 8:3). От устата на Господа, от устата на Културата – само трябва да гледат и слушат живите свещени картини на театъра, а не лъжливите вулгарни картини на телевизията… Да надскочат бита, за да стигнат и постигнат битието…
Ала уви, колко безмилостно е това уви: „иди и кажи на тоя народ: с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще гледате – и не ще видите“ (Ис. 6:9)!… Но нищо пък, ние ще играем, ние въпреки всичко и напук на всички ще продължим да играем (Декамерон).