Румяна Чолакова
На Красимир И., Красимир К. и Красимира
“Таралежчето в мъглата” е великолепен анимационен филм на Юрий Норщейн по призказка на Сергей Козлов. Тръгнало таралежчето на гости на своя приятел мечето, да броят пак заедно звездите. Върви и си мисли как мечето вече е сложило самовара, хвърлило е в огъня хвойнови клонки, за да мирише на хубаво, как ще седнат двамата и ще опитат от малиновото сладко, което таралежчето носи, как после ще броят звездите – тия отляво за мечето, а тия отдясно – за таралежчето. И както си върви, изведнъж вижда, че долината пред него е покрита с гъста мъгла, а в мъглата един бял кон свети с изумителна красота. “Дали няма да се задави тоя кон, като легне да спи в мъглата?”, помисля си таралежчето и решава да влезе в мъглата, за да види как е там. А там дори собствената си лапичка не може да види, защото всичко е повито в дебела бяла пелена. И познатите неща наоколо започват да добиват странни и плашещи очертания. Падащите листа са толкова особени и големи, че на таралежчето му се привиждат слонове; старите дървета приличат на готически катедрали; огромни прилепи внезапно се появяват и изчезват, а един голям бухал, който следва таралежчето от началото на пътешествието, буха около него с такова усърдие, че нашият кротък и уплашен герой проронва: “Психар!”, като го среща за пореден път.
Таралежчето така и не може да види изумително красивия кон, чиято глава проблясва за малко тук-таме в мъглата, но пък си загубва бурканчето със сладко и така се ужасява от тъмницата и сенките около себе си, че се щура все по-бързо и се загубва все повече в резултат на щурането. Голямо куче внезапно изниква точно пред него и в сладка прозявка показва много и остри кучешки зъби. Таралежчето вече е така наплашено, че просто затваря очи и замръзва, докато кучето скача пак в пелената, повикано от господаря си, но внезапно се връща и бутва в лапичките на нашия герой загубеното-намерено бурканче с малиново сладко. Таралежчето само затваря очи още по-силно. Когато най-после се решава да помръдне, отново обърква пътя и пада в реката. То е вече толкова каталясало от лутането и страховете в мъглата, че решава да се остави реката да го носи. Носи се по реката и си мисли: “Целият съм мокър, сега ще се удавя”. И тогава някой безмълвно пита: “Кой си ти?” – “Аз съм таралежчето и съм се загубил.” – “Ще те отнеса на гърба си до брега”, пак безмълвно казва някой и за секунди таралежчето е на брега. -“Благодаря!”, казва то, – “Няма защо”, отговаря безмълвно някой и изчезва в дълбокото.
Седи таралежчето до самовара на мечето, прегърнало бурканчето със сладко, и си мисли как е чувало гласа на мечето да го вика през цялото време, докато се лутало в бялото. Мечето се появява задъхано и почва да го пита разтревожено къде е било, да му казва как се е уплашило, докато го е търсило и e викало в мъглата, защото никой друг не може да брои така добре звезди като таралежчето, как е наредило самовара и е хвърлило хвойнови клонки, да мирише на хубаво, и задъхано грабва бурканчето със сладко, за да нареди масата. А таралежчето си мисли, че е много приятно, че са си двамата пак заедно, да броят звездите, а също се пита какво ли прави конят там в мъглата…
Толкова обичам тази приказка, че решавам да я използвам в клас, за да накарам моите студенти да се разприказват. Азиатските студенти са възпитавани да седят послушно и да слушат учителя, което в днешно време се е превърнало в кротко съзерцание на айфони под масата, съчетано с бързи реакции, ако даскалът прекъсне съзерцанието с неуместен педагогически въпрос. “Тарележчето в мъглата” нееднократно е обявявано за най-добър анимационен филм на всички времена и е много популярен в Япония, което аз винаги съм си обяснявала със силата на даобудистката традиция в далекоизточната култура.
Будизмът подчертава участието на нашето възприятие в света, който съществува за нас и в който ние съществуваме. Не че няма нещо, което си е там, просто начинът, по който го виждаме, е важна част от нещото, а също и основното за нас. Ако умът, който приема света, е отровен от невежество, омраза и алчност, то и светът е подвластен на трите отрови, ако умът се е освободил, тогава светът е светът на Буда, където зад привидните кошмари лежи радостта. Съкрушително малкият брой на проБудените се обяснява с постулата за необходимостта от освобождаване от желанията, за да се прочисти възприятието. Човек без желания – звучи доста нечовешки в крайна сметка и никой от известните ми будистки учители не е много убедителен, като обяснява този постулат може би защото ги води желанието да обяснявят.
Дори да оставим тия сложни мисли настрана, таралежчето влезе в мъглата, омагьосано от красотата на коня и желанието да го спаси от задавяне в мъглата, престана да вижда познатата пътека и обичайната разходка до близък приятел се превърна в ужасяващ кошмар. Познатата действителност се изкриви чудовищно и най-обикновените листа и малки животинки заприличаха на пратеници от преизподнята. И чак когато загуби всякаква надежда да намери пътя, забрави за страха и се остави на реката, тогава безмълвното Нещо го отнесе на спасителния бряг. Тази част от филма все ми напомня за Даодъдзин, защото в тази книга мъдрият човек не се опитва да манипулира нищо и си върши работата, без да се впуска в безсмислена активност, не се опитва да се спасява и затова е спасен.
Моите китайски студенти знаят много повече за Бил Гейтс и Лейди Гага, отколкото за Лаодзъ, но аз разчитам на изявлението на един китайски мислител, че в тялото на всеки модерен китаец има поне една даоистка клетка. Затова решавам да им пусна филмчето. Освен това, дори да не се разберем за таралежчето, съм сигурна, че ще се получи интересен диалог. Студентите ми очевидно имат чувство за хумор и много се смеят и се шегуват, но малко от нещата, които аз намирам за убийствено смешни, са им весели, а аз също не винаги успявам да разбера техните шеги. Веднъж една студентка ми каза, че харесвала “Красавицата и звяра”, защото само в тази приказка главната героиня имала мозък, а всички останали приказни красавици били пълни идиотки. Снежанка например била предупредена от седмина от най-близките си хора да не взема храна от непознати и въпреки това изяла ябълката. И имала късмет, че минал един некрофил през селото, който обичал да целува мъртви тела, та се върнала обратно към живота. Реагирах на тази интерпретация на приказката с кикот и казах на момичето, че има чувство за хумор. Това много я изненада, защото се оказа, че нейното виждане на приказката е буквално такова и всякакъв хумор е случаен.
Преподавам на групи, в които има деца от католически, будистки и светски семейства и често в дискусиите на нови филми или текстове се правят непредвидими заключения. Затова чакам с интерес да видя какво ще се случи на края на филмчето. Най-малко очаквам тишината, която следва прожекцията. Всички гледат в земята или в айфоните и никой не продумва, въпреки че ги подканям няколко пъти. Накрая признават, че изобщо не разбират за какво става дума. Решавам, че е така, защото не могат да прочетат субтитрите поради скоростта, с която се сменят, и го показвам втори път, като аз самата чета какво пише. Отново пълна тишина.
Става ми мъчно, че изборът ми е толкова криво направен и решавам да обясня многозначителността на филма със споменатите даобудистки алюзии. Децата изглеждат искрено изненадани от моя прочит. Явно, че дори на тези, които знаят нещо за будизма, през ум не им е минало да видят патилата на таралежчето в светлината на склонността на ума да създава илюзии и да се мъчи от собствените си страхове. Подканям ги пак да кажат нещо, каквото и да е, и едно от момчетата, което обикновено присъства само телом, и то рядко, казва язвително, че китайците нямат време да броят звездите, защото им се налага да произвеждат всичко, от което светът има нужда, и броенето на звезди си е западна лиготия. Това изявление предизвиква радостно оживление в класа и аз бързам да отбележа, че в китайската поезия има хиляди примери за съзерцание на луната, даже според легендата най-прочутият китайски поет се е удавил, когато опитал да прегърне отражението на луната в езерото. Язвителният младеж уточнява, че да прегърнеш луната е едно, а да броиш луната е друго. Питам го какво има да й се брои на луната, като е една, и той се замисля, но тук в дискусията внезапно се влючва моят любим ученик, който заявява, че звездите са безброй и да се брои безброят е точно толкова смислено, колкото да се брои едното. И аз се замислям. Неловкото мълчание е по-неловко за мен и децата кротичко злорадстват, защото виждат, че съм объркана. Един от устойчивите китайски стереотипи за западния човек е, че той е по-логичен, по-добре организиран и умее да планира по-добре от хаотичните и податливи на чувствата китайци. В много от произведенията на ранните изследователи китайската култура е описвана като женствена, съпоставена с мъжествения Запад. Като всички клишета и тия са доста относителни, но изглежда, че китайците искрено се радват, като видят западен човек, уловен в логичен капан. Излизам от неудобството със заповед да пишат десет минути и да формулират някаква поука от тая приказка или да опишат кой от рисуваните герои най-много им харесва и защо.
Китайците традиционно се учат от примери и се опитват да са като хората, от които се възхищават. Освен това във всичко има поука и моите постмодерни напъни да деконструирам всякакви конвенции често се посрещат с недоумение. Не се сещам за друг език освен китайския, в който думата “пропаганда” да има и положителни конотации, в смисъл на “разпространяване на информация”, “обясняване на нещо важно” и пр. все в тая посока.
Избирам една от отличничките да почне да чете, защото съм сигурна, че тя е написала поне пет изречения, освен това ги е написала така, че няма начин да ме завлече в опасна посока – някои от учениците използват присъствието на “свободен” чужденец в клас, за да говорят на политически теми, които са табу, и свободният трябва да върви по доста тънък лед, за да не отреже смелия борец за права на човека и същевременно да не се набута в разправии с началството, което, както всички началства по света, пази статуквото. Това последното моите студенти почти не го вярват. Повечето смятат, че на Запад вилнее свобода и демокрация и всеки си прави каквото иска, докато шефовете му ръкопляскат, че е такъв независим индивидуалист.
Но нашата отличничка е една от малкото, които не вярват в западните свободи, и аз не очаквам провокации. Тя прочита следното: “Изводът от тази приказка е, че не бива да изоставяме приятелите си заради коне в мъглата, колкото и привлекателни да са конете. Мечето и таралежчето са приятели отдавна и се грижат един за друг, както всички видяхме от притеснението на мечето, като не успяваше да намери своя приятел. Авторът иска да ни каже, че трябва да разчитаме на старите приятели и да ценим това, което вече сме изградили. Когато се стремим към нови, непознати неща, още повече ако изобщо не знаем какви са те, можем не само да загубим старите приятели, но и живота си. Според мене мъглата символизира опасната природа на новото и непознатото, а мечето е символ на приятелството. То веднага се втурна да спасява приятеля си в мъглата, което ни показва какво прави истинският приятел”. Класът изглежда приятно изненадан, че някой е успял да види толкова здрав смисъл в загадъчното филмче.
Следващата поука е малко по-особена. Едно от момчетата, което смята да продължи с научна работа в баптистки колеж и се интресува живо от религия, прочита следното: “Според мене поуката е, че човек намира пътя едва когато се освободи от страха от смъртта. Когато таралежчето се примири, че ще се удави, тогава се появи спасителната сила и го отнесе на брега. На мене много ми харесва, че силата не беше наименувана, въпреки че беше представена като риба, което е християнски символ, но всичко се случи във водата и може би затова се появи в тази форма. Когато човек дълбоко вярва, че смъртта е просто преход към друг живот за душата, той не се страхува да живее и не може да се обърка, защото за него няма грешни посоки.” Отново настава гробна тишина. Моите студенти са на по двадесет до двадесет и две години – на тая възраст човек е безсмъртен и хич не се сеща да се пита има ли живот след смъртта, защото самата смърт изглежда само теоретично възможна. Знам за това момче, че се е обърнало към религиите, след като е загубило в една година четиримата си баби и дядовци, а после и баща си. На мен идеята, че страхът от смъртта и страхът от живота са свързани така ми допада, че не удържам една широка усмивка. Скоро слушах китайски литературовед, който анализираше работите на Емерсън и връзката им с конфуцианството. Той заяви, че не е важно дали душата продължава да съществува след смъртта, важното е да съществува преди смъртта. Казвам за тази идея на моя религиозен ученик и го питам дали смята, че човек може да се освободи от страха от живота дори да не вярва в живот след смъртта. “Не може”, отсича той, нали Лаодзъ и Джуангдзъ са учили, че колкото по-спокойно приемаме смъртта, толкова по-пълнокръвно живеем, но последващото развитие на тяхната философия в религиозен даоизъм, който се занимава с еликсири на безсмъртието, показва, че не може.
Нашият разговор очевидно е подразнил язвителния младеж, който започна дискусията, защото той вдига ръка с желание да си прочете неговата поука. Студентите ми тук не вдигат ръка твърде и ако не ги ръчкам, изкарват цял семестър в кротка дрямка. В този случай обаче написаното показва, че момчето се е заинтересувало от разговорите: “Аз мисля, че тази история е за липсата на кураж да преследваш това, което ти харесва. Таралежчето беше като омагьосано от коня, обаче като почнаха да му се привиждат призраци, го забрави, мислеше само как да се измъкне от мъглата. Нали влезе, за да разбере дали няма да се задави конят в мъглата, защо не стигна докрай и защо поиска то да се удави, вместо да намери коня и да го види как е? Не ме интересуват никакви религии, това са бабини деветини, заглавикваници за страхливци. Човек трябва да знае какво иска и да го гони докрай и никакви слонове и страхове не бива да го спират. Не е важно да се освобождаваш от желанията, важното е да знаеш какви са ти желанията и как да ги осъществиш. Таралежчето накрая пак мислеше за коня, така че ще съжалява рано или късно”, завършва победоносно момчето и класът реагира с одобрително шумолене.
“Аз едно не разбирам – обажда се едно от най-кротките деца, – защо таралежчето реши, че конят може да се задави в мъглата? Конят си пасеше много доволно в мъглата, изглеждаше красив и силен, защо на нашето животинче първото, което му дойде на ум, беше, че може да се задави?” Пак тишина. “Ами като харесваш някого, винаги се тревожиш дали е добре”, включва се отново отличничката с аргумент, срещу който няма какво да се каже. На мен ми идва да подметна, че не може да се тревожиш за непознатото, защото можеш не само да загубиш старите приятели, но и живота си, обаче си затрайвам, защото съм забелязала, че и най-леката и добронамерена подигравка ги ужилва болезнено.
Опитвам се кротко да побутна разговора пак към възможността на нашите мисли и чувства да оформят света, в който живеем. Любимият ми ученик контрира с унищожителен анализ на популярната в цял свят книга “Тайната”: “Не мога да разбера, подхваща той доста разпалено, как е възможно четящите хора на Запад да купуват такива книги. Ние се опитваме да се учим от западната наука, от това как може да се планира и да се организира обществото, за да осигури висок стандарт, образование и медицинско обслужване за повече хора, а това общество чете книги, според които цунамито, което съсипа живота на стотици хиляди хора преди няколко години, е било пожелано от тия хора!” Неведомите пътища на паметта ме присещат за една вечерна разходка в зимна София. Ходех по прясно проправените пъртини в снега и мислех какво да купя за вечеря, когато някъде от тъмното долетя изстреляна с голяма сила снежна топка и ме прасна по рамото. Заболя ме много, но обидата от незаслужения удар и страхът от злобата, която дебне анонимно в тъмното, за да те нарани, бяха доста по-силни. Вкъщи открих, че злобата е напълнила голямата снежна топка не само с камъчета, но и с боклук, така че ръкавът ми беше наплескан с мръсотия. Този спомен засилва аргумента на момчето – няма как да си представя, че аз съм пожелала подлия удар от мрака.
Гласът на кроткото дете ме изважда от мрачния спомен: “Баба ме пита дали нашите западни учители разбират китайския комунизъм и какви учения следват на Запад. Аз й казах каквото госпожата ни разказа за постмодернизма и как всичко, което знаем за света, е просто нашето описание на света, а баба каза, че който мисли така, трябва да го хранят с описания на храна, докато му уври главата”. Хем ме досмешава много, хем се радвам, че детето усеща връзката между постмодерните теми и загубата на твърда почва във филмчето, но лесната разправа с постмодернизма ми намирисва леко на агресивно невежество и питам дали бабата е привърженик на идеята, че Западът може да произведе само технологии, а идеите са източна работа. “Не e, не e – притеснително казва детето, – баба казва, че и на Запад, и на Изток няма нищо лошо в желанието да се нахрани гладният и да се помогне на безпомощния. Тя много обича Шашабия”. Шашабия е китайската транскрипция на Шекспир и аз усещам прилив на топли чувства към бабата. Разказвам им за един голям китайски учен, който е посветил живота си на изследване на китайската мисъл и който е започнал да я популяризира на Запад първо с докторската си дисертация, защитена в престижния нюйоркски университет „Колумбия”. В тази дисертация той развил тезата, че науката, която се е развила на Запад, не е можела да възникне в Китай, въпреки големите китайски технологични открития като компаса, барута и печатането, защото китайските мислители не са имали нужда от наука поради съвършенството на мирогледа им. Същият този човек към края на живота си е писал, че големите хуманистични открития на китайската мисъл са били направени и на Запад, но проблемът е, че още не се познаваме.
Тук в разговора неочаквано се намесва едно много хубаво момиче с конска опашка, което не си е отворило устата нито веднъж за цялата година, и на великолепен английски казва: “Съвсем правилно, аз съм съгласна и с този учен, и с бабата. Проблемът всъщност е, че и на Изток, и на Запад повечето хора не искат да мислят и бягат от отговорността за решенията, които взимат. Освен това в кои точно западни и източни учения пише, че парите са по-важни от човека, а пък всички дотам сме я докарали”. По-късно моят любим ученик ще ми обясни, че красавицата е дошла в университета след дванадесет години в Лондон, където се озовала с родителите си, след като завършила първи клас. Още тук я считали за изключително надарено дете, а после на Острова пожънала страхотни успехи и редовно получавала награди за постижения в литературата и лингвистиката. Баща й обаче решил да се върне при основните си бизнес интереси и въпреки че тя била приета да учи в Кеймбридж, я прибрал тук, да не я остави без контрол. Тя в началото напълняла чудовищно и дразнела учителите с изявления за феодалния дух на голямата китайска култура, но после някак си се адаптирала, отслабнала и си купила айфон, само четенето на много книги й останало. В клас си мълчала обикновено за да не потиска съучениците си с нивото на езика и мисленето си, а при мене мълчала още повече, защото съм й била симпатична и си давала сметка, че мога много да се притесня от силния си акцент, ако я чуя как говори. Това ще го науча впоследствие, а сега като я чувам какво казва и как го казва, зяпвам чистосърдечно и казвам: “А!” Моята реакция докарва целия клас до шумно веселие, към което се присъединявам и усещам как смехът малко вдига мъглата, която от филмчето се е пренесла в нашата дискусия. В това време пронизителният звънец стряска всички за пореден път и децата много бързо се насочват към столовата, за да се подредят по-напред на километричните опашки, а аз се упътвам към близкия вегетариански ресторант.
Навън е паднала прочутата местна мъгла и аз се сещам за детето на една приятелка, което е пораснало тук, но после живяло осем години в Португалия. Като се върнали пак тук от слънчев Лисабон, попорасналото вече момче, слизайки по стълбата на самолета, се огледало и рекло с дълбоко чувство: “Господи, колко ми е липсвала тая мъгла!” Изглежда, че и носталгията е въпрос на перспектива. Всъщност това сегашното носталгия ли е, едно време каква носталгия имаше…
