За писането

Георги Господинов

бр. 21/2013

Има един епизод в „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт Пърсиг, с който неизменно започвам курсовете си по творческо писане. Четяхме отдадено тази книга през осемдесетте на миналия век, разменяхме си я, защото беше част от дефицита. Казано по памет, там героят, университетски преподавател, дава на студентите си по философия да напишат есе за… една тухла. Не за някаква абстрактна тухла (абстрактна тухла!), а за една конкретна, която всички могат да видят на отсрещната сграда, от прозорците на кабинета. Струва ми се, че беше почти под покрива, на ъгъл. Една от многото тухли в стената. (Ето че кажеш ли „тухла в стената”, и вече си в друга музика, „Флойд” и Фройд.) Само наблюдавайте внимателно и колкото можете по-дълго тази тухла, казал той, доколкото си спомням или измислям. Ясно е, че студентите се стегнали в началото. Първият половин-един час гледали втренчено тухлата, но тя не отвръщала с нищо. Постепенно обаче започнала да се сдобива с история и колкото повече гледали, толкова историята се развивала, леката кавалерия на първите асоциации прииждала. Накрая всички имали едни от най-хубавите есета в живота си.
Разбира се, в този пример или упражнение (може да се опита) има много Изток и съзерцание. Да се превърнеш в бамбука, който описваш. Но ако го рационализираме – писането наистина започва с няколко прости неща и едно от тях е внимателното наблюдение. Ще го нарека емпатично око.
Какво друго? Още едно просто чудо, като това в Кана Галилейска. Да превръщаш водата без мирис и цвят във виното на конкретни истории. Да се чистиш от първите връхлетели те клишета, все едно пускаш чешмата и я оставяш да се изтече мътната вода (този пример може да се дава само в страни с лоша канализация). На това място вярващите в чистото озарение и диктуване свише могат да напуснат курса.
Да ползваш всички сетива в думите си. Читателят да може да чуе, види, помирише, осезае, опита на вкус това, за което разказваш. Има едно хубаво упражнение, но за него друг път.
Творческото писане (няма ли да се измисли по-свястно име?) може да ни каже две уж обезкуражаващи, а всъщност оздравителни неща. Първото е, че всичко в крайна сметка се прави само с думи и изречения. Може да носиш най-голямата любов на света, за която искаш да разкажеш, а напишеш ли ред, да изплюеш най-голямото клише. Тогава по-добре да си ням като вол, обичай и мълчи. Второто, дори да си научил всички техники, това ти гарантира само едно средно добро, средно професионално писане, с каквото светът е пълен. Не е малко, но не е всичко. Хубаво е да изпиташ онази немота на емоцията, която три реда по-горе уж отхвърлихме.
Останалото е като с мотоциклета или колата. Забравяш всички техники (но си ги знаел) и просто пишеш, караш или правиш каквото си искаш.