Владимир Полеганов
Едно:
Ако гледа достатъчно дълго и внимателно през южния прозорец, може да успее да проследи някоя от тях до гнездото й. Така е чувала. Макар че как ще види къде точно е гнездото в тази огромна планина, не й е ясно. Няколко часа са минали, откакто е започнала да гледа през южния прозорец, и нищо. Нито птица, нито перо дори. Единственото, което пърха из главата й, са думите, които е запомнила от детството, може би от баба си, че на юг летят само добри птици. Ако питат нея, ще каже, черни петна летят на юг. Черни петна с червено в клюновете. Не знам как изглежда доброто, пернато или не, но не е такова, сигурна съм. А и никоя от нейните птици не отлита на юг, само отива в планината и се връща. Зад гърба й дреме празната стая. Зад нейния гръб: стена. Зад стената, в другата стая – прах, мушички и шум от съхнещи думи. Той е на бюрото си, машината му трака върху листа, раната му сигурно кърви. По-късно ще се погрижи за нея. Сега иска да погледа още малко. Небето няма нищо за нея. Времето, изглежда, също. Синьото синее, по него се плъзгат минути, часове. Които се носят нависоко, ги всмуква слънцето, които са на ниско, ги раздират кулите на града. Не може да каже, че времето е спряло тук. Иска й се, но не може. Което е хубаво, казва си, защото така знае, че времето е неизчерпаем източник. Има от него, значи. Ще има време да погледа още малко. Да стане от стола. Да се обърне към стаята. Да я огледа даже, преди да оправи полата си и да тръгне към вратата. Да отвори вратата бавно и да отиде при прахта, мушичките, при неговите думи. Да се погрижи за раната му. Да се погрижи за стомаха му. Да се погрижи за себе си.
Ще има време и да разбере какво се случва.
Две:
Когато влиза в кабинета му, той не е на бюрото. Лежи на леглото, заспал. Прозорецът е отворен. На перваза има черно перо. Тя го слага във вазата до пишещата машина и затваря прозореца. Там има още няколко като него. Той отваря очи. Днес писах малко, казва й. Виждам. Тя се връща при машината и полупразния й лист. Бялото е недостатъчно. Тъмносиньото е прекалено. Винаги ще е прекалено. И как няма да е: тези думи, те ядат мъжа й. Всеки ден. Стига ги е гледала. Марлята му е разкъсана. Червеното е плъзнало по почти всяка нишка. Зад разпарцалената превръзка наднича раната. Течностите за промиване, мехлемите, материалите за превързване отдавна са се преместили от банята тук, в тази стая, на рафта с книгите. Пак ме изненада. Всеки път. Бях затворил прозореца. Бях го залостил. Виждаш ли онази жилетка? Тя беше върху друга, отдолу имах блуза, риза. Мислех, че пластовете ще я забавят. Че… Естествено, че няма, прекъсва го тя и му казва да замълчи за малко, да не мърда, така, докато не махне капещата марля и не затвори онова нещо под нея. Че кога са го правили? Никога, той е съгласен. В началото всяко подменяне на превръзката е съпроводено от плач, и от двамата. Нощите им са безсънни от момента, в който той й казва, че му е отредено да се занимава с писане. Силата на виковете й, силата на юмруците й от деня, в който доставчикът донася машината, сега й се струват така невъзможни. Уведомителната телеграма от кметството отдавна не е рана, а просто белег. Той се е примирил твърде бързо, мисли тя. Тя не иска да се оставя на това, не подозира той.
Някой ден ще махне всички снимки от стената, ще счупи всички рамки. Така онова, което е тръгнало да изтича от тях, ще изтече още по-бързо. А и за какво й беше то? Някакво предписателско минало. Някакви щастливи сцени, парализирани, невъзможни сега, под диктата на думите. И без това пази всичко в главата си:
следобедните разходки в единствения парк на града
нощните концерти в най-горещите дни на лятото
шоколадовият сладолед, който не му харесва
жълтата лодка в езерото
Всичко е в главата й. Скрило се там, през зяпналата й уста, от момента, в който тя прочита телеграмата на глас:
Строител на обществото.
От март т.г.
Стоновете му я връщат в стаята. Кога е успял да се върне отново на бюрото? Не трябва да изпускам този момент, каквото и да долети след него.
На следващия ден, когато го намира в локва кръв на пода, когато вижда няколкото изписани от горе до долу листа до пишещата машина, тя не издържа и решава да направи нещо.
Преди това намира време, за да се погрижи за него.
Три:
Жената на горния етаж е загубила ума си преди години. Тя твърди, че са колкото перлите в огърлицата, с която не се разделя. Регистърът в клиниката сигурно има друга версия. Жената на писателя посещава жената от горния етаж сравнително често. Двете обичат да споделят тишините си: тази на лудата е тежка и голяма, онази на съпругата се утаява бързо на дъното й. В мъглявината на следобедните им бездумия главата на всяка е като кула в потопен град: видяла е много, знае много, не може да каже нищо. Това е следобед на думи, обаче започнал с не издържам от посетителката. Оказва се, че с тези думи запушалката е изтръгната, започва изливане, което никоя не може да спре. Нека ти разкажа как загубих ума си, започва безумната. Той бе последното нещо, което загубих, да знаеш. Как се държах за него, как го стисках до посиняване, ама не, не щя да остане. Губим всичко, да знаеш. Още майка ми ми каза: така е устроен светът, че всичко да изтече от теб. Ти нямаш клапи, нямаш врати, момиче. Погледни ме, цялата съм на дупки. Та така. Това ми каза и това беше истината. Аз, глупачката, отидох да търся някаква истина, намерих я, и полудях. Всичко, което виждаш по мен сега, всяка вдлъбнатина по някога гладката ми кожа, всяка резка, е буква. Нека ти спестя четенето: аз полудях, защото разбрах къде е отишъл. Но първо нека ти кажа за птиците: не можеш да ги победиш. Нито малките, нито големите. Те летят, ние вървим. Можеш само да ги следиш с поглед. И проклинаш. Аз проклинах толкова дълго, че за известно време останах без думи. Не без глас – без думи. Все едно ги бях пропила или пропиляла. Но после се върнаха. Оттогава си ги пазя само за мен. Е, и за теб понякога. В началото те мразех. Исках да те удуша – ей, там, в онзи ъгъл. Тогава щях да мога, бях силна. Но понеже вече веднъж бях загубила думите си, реших да не рискувам да загубя и силите си. А и после видях, че си свястна. В този блок няма много такива. Та, да ти кажа какво видях. Едно не знам: бягство ли е това, или спасение. Да се радвам ли, или да плача. Така и не разбрах. А много го мислих. Малко ми беше останало, всичкото го вкарах в тази все по-мудна мелница в главата ми. Накрая го зарязах. Няма смисъл, казах си. Аз вече съм луда, за какво ми е да търся обяснения за този свят. Трябва да свикваме с усещането за край, защото краят винаги идва и е всичко, с което оставаме.
* * *
Жената слиза по стълбите и си повтаря думите на лудата, превърта една от сцените на разговора им в главата си. Трябва да отидеш от другата страна на планината. От другата страна? На планината, казва тя. Звучи някак, млъква за малко, приказно. Приказно звучи, но не е. Не е приказка, друго е. Ще го загубиш, това е сигурно. Какво ще загубя, мисли си тя, докато стълбите до вратата й намаляват, или кого. Мъж или разум? Не е ли едно и също на този свят? Ненужните мисли остават зад нея, пред вратата. Какво видя там?, пита я. Какво видях, знам само аз. Но дали го помня, това не знам. То е още някъде в мен, върти се и гори, бавно, до момента, в който ще ме взриви. Но дотогава, не мисля за него.
* * *
Преди да тръгне, му казва, че трябва да отсъства, че няма да се бави, най-много ден-два, да гледа да не пише, ако може, ако не може, да предупреди съседката, която и да е, някоя, тя ще остави ключа си в саксията до вратата, да каже на брат си, ако трябва, поне за ден може да се откъсне от ценната си фабрика, да не се движи много, най-много до кухнята, където има яхния, супа, два хляба, нещо за десерт.
Четири:
Пътят към планината е прав, идеален. Край него има тополи. Пръстите на вятъра бутат върховете им насам и натам. Сенките на дърветата падат върху пътя като езици, облизват сивкавата му кожа, прибират се. Тя върви по средата на пътя, гледа да не ги настъпва. Все едно не са сенки, а дупки. Като че ли всяка следваща крачка може да се окаже началото на полет надолу. Очите й вече са в планината, даже отвъд нея. Скоро цялата ще е там и ще разбере. Или лудата ще се окаже лъжкиня. Просто завистница. Не й се иска да мисли за това сега. Няма да мисли. Ще върви само напред, до края на пътя, после по пътеката през планината, след това по пътеката към долината, за която й разказа онази. Докато върви, няма да поглежда назад, разбира се. Няма да поглежда нагоре, за да не се ядоса отново на онези изчадия, които носят откъснатите парчета от мъжа й и от десетки други хора нанякъде отвъд планината. Как бих подпалила гнездата им! Или може би не. Те вече са въгленочерни. Бих запушила ада, от който излитат. Да.
Пет:
Тя е на края на пътя си. Иска й се да продължи, поне още няколко крачки, но не може. Иска й се да затвори очи, поне за момент, но не може. Иска й се, щом е така, да е статуя, да е камък, но не е. Иска й се да е луда и да си измисля, да фантазира, но явно е с разума си, не го е изгубила.
Вижда я: къщата в гората.
Бяла, красива. Тази къща е като спусната отнякъде, толкова не на място, но толкова немислима другаде. Тази къща, сигурна е тя, е извън времето. Пролет, лято, есен, зима се гонят около нея, без да я докосват, като страхливи ухажори. Тази къща е най-сигурното място на света. Сега вече може да се движи. Нещо е изцедило парализата от тялото й. Докато е гледала къщата, тя е изпълзяла като змия и се е скрила под някой камък. Прави няколко крачки напред, бавни в началото, после – после почти тича към белите стени, към вратата от светло дърво, с брава от мед. Спира я строгият взор на прозорците. Ние водим към душата на тази къща, чува ги тя, не може да тичаш към душата на каквото и да било. Към душите трябва да пристъпваш внимателно, тихо. Разбира се, кима тя, разбира се. И се спира. Как може да ги вижда чак сега?! Птиците са няколко. Накацали са на покрива, на первазите, една подскача пред вратата. Очите им са любопитни, клюновете – пълни. Движенията й не ги плашат. Само студеният вятър, изглежда, е способен да разбърка перфектната подредба на перата им. Тя се опитва да им изкрещи нещо и тогава разбира, че на това място няма глас. Не се учудва, логично й се струва. Птиците изчезват в къщата. Една по една. През прозореца, през стената, през вратата, през покрива. Потъват като гмурци в отражението на дом край най-спокойното езеро на света. Тя си мисли: и тук са напаст. И пристъпва напред, внимателно, към прозорците.
Вижда ги: мъжът и жената.
Той лежи на дясната половина на леглото им. Тя е седнала на стол до него. В скута й има кърпа. В краката й има леген. Краката й са слаби, елегантни – това се забелязва лесно, защото роклята, която носи, е къса. Дрехата е в зеленото на есента, тъмно, прекрасно до кафявото на косите й. Мъжът изглежда е гол. Горната половина на тялото му – със сигурност. Долната е под одеяло, което е сиво като пердетата на спалнята. Сиво и като килима долу, под нежните й крака. Неговите крака най-вероятно са силни като ръцете и раменете му. И също така покрити с рани. Жената отвън въздиша с разбиране. И продължава да гледа. Вижда птиците, които вече са в къщата.
Една по една се появяват в спалнята. Въртят глави настрани, за да обхванат очите им обитателите на дома. Търсят къде клюновете да оставят товарите си, за да могат да откъснат нови парчета месо. След момент тя разбира, че греши. Птиците започват да скачат, по сивия килим, към металния леген. Оставят парчетата там, в легена, в краката й. Не оставят по килима нито следа, нито капка кръв. Жената се навежда и потапя кърпата в легена. Изстисква я и я понася към тялото на мъжа. Започва да промива раните, които, една след друга, изчезват. Мъжът гледа към жената. Тя се усмихва. Смее се. Двамата се смеят. Изглеждат радостни. Изглеждат познати. Онази отвън не чува нищо. Може само да чете чертите им.
И след това вижда детайлите:
всички детайли пред очите й. Всяка бръчка по лицето на мъжа, по белите чаршафи, всяка прашинка по скрина и върху скута на жената, всеки паяк в ъглите, в цепнатините, всеки цвят от снимките на децата по стената, всяка буква по отворената върху нощното шкафче книга, всяка линия от дърворезбата на гардероба, всеки косъм по неговото тяло и по тялото на котката, която спи на лявата половина на леглото, всеки клавиш на счупената пишеща машина на бюрото. Детайлите я заливат, вливат се в нея и заемат освободеното от парализата тяло. Текат по вените и артериите й и пълнят главата й. Гризат мислите й, изяждат ги. Детайлите правят света, този ужасен свят отвъд планината, реален. И невъзможен за нея. Тя може само да ги гледа. Тя може само да чете знаците на този свят. Дори да се протегне, няма да докосне нищо. Дори да отвори уста, няма да изкрещи нищо. Дори и да тръгне, няма да отиде никъде. Невъзможно е да се движиш из място, което не е за теб, казват й прозорците. И тя не кима, защото не може.
